II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)
1. Подготовка за новия етап на организационно администриране

1.1
От 9 до 12 февруари 1925 г. в с. Сърбиново (дн. Брежани – б. а.), ВМРО провежда своя Шести конгрес. [1] В приетия нов устав е записана целта: “Да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея”. Утвърденият от конгреса стремеж е към безусловно сплотяване на “всички недоволни елементи в Македония”. Тактиката е – съвместна борба за единния политически идеал “равни свободи, права и задължения в общото свободно отечество”. [2]
На 9 март 1925 г. новият ЦК в състав Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов декларира приемственост с програмните идеи от 6 септември 1923 и 1 август 1924 г. [3] И след конгреса дейците на ВМРО остават верни на крайната си цел “Пълна политическа автономия (самоуправление) за Македония в нейните естествени географически граници – на север Рила, Осогово, Шар, на запад западнобалканските планини, на юг р. Бистрица и Бяло море, на изток р. Места и западнородопската верига”. Единствено приемливите варианти за разрешаването на македонския въпрос са или независима македонска държава под покровителството на Обществото на народите, или “самоуправляваща се и равноправна единица в една федеративна Югославия, или в Балканска федерация”. Важно е само “Македония да бъде свободна и населението й да бъде господар на съдбините си”. Пазейки независимостта си, членовете на ЦК отхвърлят “опита на III интернационал, зад който стои Съветска Русия, да обсеби ръководството” на национално водената освободителна борба. С декларацията си висшият ръководен орган на ВМРО отваря вратата на всички държавни и обществени фактори, които могат да се обединят около идеята за умиротворяване на Балканския полуостров въз основа на “свободното самоопределение на населяващите го народи”.
С конгресните разисквания [4] в с. Брежани започва идейният процес на анализиране и оценяване на резултатите от македонското освободително движение през периода 1908 -1924 г. Процес, който намира израз в преутвърждаването, уточняването и най-вече в търсенето на нови пътища за постигане на бленувания общобългарски национален идеал – освобождението на национално потиснатите българи и тяхното обединение със свободната Родина. Съществен ориентир затова в декларацията е отношението спрямо Петричко – единствената част от Македония, в която липсва национален гнет. Утвърдени са отново основните начала на спомагателната организация от 22 август 1922 г. Един тактически прийом на притиснатото през 1919 г. българско правителство, изразен в готовността му да се откаже от Пиринска Македония при условие, че и Гърция и Югославия предприемат реципрочни действия с цел създаването от Македония “самоуправляваща се единица” и сега се възприема от ВМРО като основен мотив за широкомащабна работа в Петрички окръг.
Революционните методи на борба са отхвърлени, но с безапелационно самочувствие е декларирана готовността за съпротива срещу всяко българско правителство, което “върши насилия и беззакония” над поданиците си. [5]
С протокол № 1 от 26 февруари 1925 г. избраните на конгреса членове на ЦК и Задграничното представителство разпределят задълженията си в общото дело. [6]
Като член на Задграничното представителство, К. Пърличев ръководи и контролира пунктовите началници в Кюстендил, София, Г. Джумая, Петрич и Неврокоп, надзирава и насочва дейността и на спомагателните пунктове в България. Пърличев е в текущ контакт и с органите на ВМРО в Петричко.
Георги Баждаров отговаря за политическата и информационната дейност, като “инспирира списването на македонските легални органи навсякъде в хармония с идеите на ВМРО”. Г. Баждаров координира всички специални мисии в странство, изхождащи от името на ВМРО.
Наум Томалевски поддържа агитаторския актив на ВМРО вън от “поробена Македония”. В неговия обсег на дейност са контактите с легалните македонски организации в България, Америка, Цариград, Румъния, Албания и др., с младежката тайна революционна организация, както и с “чуждите освободителни (революционни и легални) организации като арменската, тракийската, царибродската, добруджанската”. Той поддържа връзките с движенията на хървати, унгарци, албанци, черногорци и други, чиито цели са от интерес за македонската освободителна борба. В “границите на необходимостта” осъществява и сътрудничество с българските политически партии. На Н.Томалевски е предоставено уреждането “на една по-системна агитация и идейна връзка” на Петричко с ВМРО.
“За по-голяма експедитивност, по-добър надзор и повече тласък”, организационната територия на Македония е разпределена между членовете на ЦК. [7]
Революционната дейност в Битолско се води от Г. Попхристов. За Солунския революционен окръг и за частите от Струмишкия и Серския окръзи под сръбска и гръцка власт, отговорник е Ал. Протогеров, а Ив. Михайлов ръководи Скопския революционен окръг и дейността на ВМРО в Петричко.
Членовете на ЦК и ЗП трябва да изпълняват задълженията си в обстановка на взаимно споразумение и уведомяване, като решенията върху всички въпроси от крупно естество се вземат солидарно.
Протоколът от 26 февруари 1925 г. не дава отговор на логично възникналият двоен въпрос: Защо Ал. Протогеров, избран за редовен член на ЦК, не запазва пълномощията си върху Петрички окръг и защо Ив. Михайлов, неговият по-млад колега от “временен умиротворител” през есента на 1924 г. след конгреса е утвърден за постоянен организационен отговорник на областта? В научната литература досега ударението е поставено върху предимствата, които Ив. Михайлов получава с престижното ръководство на близкия Скопски революционен окръг и на класически уредения в организационно отношение Петрички окръг [8], а отношенията между двамата “равноправни и равноотговорни членове” не са разгледани от такъв изследователски ъгъл.
Според Ал. Протогеров, в хода на конгресната подготовка всички редовни делегати, които са подозирани като, негови приятели, са с отнети представителни пълномощия. Няколко дни преди конгреса при него идват Г. Баждаров и К. Пърличев “да разменят мисли върху листата за ЦК и ЗП”. На генерала е предложено да влезе в ЗП, а в ЦК да бъдат Ив. Михайлов, П. Шанданов и Й. Гюрков. Той отговаря, че докато физическите му сили позволяват да води четнически живот може да бъде “член на ЦК”. Задграничните представители смятат, че е важно за общественото мнение “поне един-двама” от бъдещите избранници на ЦК да имат “минало и авторитет”. Уточняват се да бъдат предложени на делегатите впоследствие избраните членове на ЦК и да се преутвърди съставът на Задграничното представителство. Характерно за конгресните дни е интригантството и задкулисните действия, организирани и внушени от Ив. Михайлов. Не случайно в официалното следконгресно комюнике на ЗП е съобщена тенденциозната подробност за избора му с най-много делегатски гласове. [9]
При разпределянето на дейността между членовете на ЦК Ал. Протогеров настоява да ръководи Петричкия край. Неговите доводи са сериозни. Предложените Солунски, Струмишки и Серски революционни окръзи от традиционната организационна територия, са “обезбългарени в повечето околии” и той не ще има много работа там. Освен това петте околии на Петричкия административен окръг в революционно отношение влизат в два от тези три окръга, а ньойската държавна граница ги прави гранични с тях. В полза на Ив. Михайлов се изтъкват други мотиви – че той е по-младия и чрез младежите по-добре ще организира Петричко, че ако остане разпределението от времето на Алеко това ще напомня за неговите безчинства сред населението и т. н. Ал. Протогеров не отстъпва и сочи други аргументи: революционната му дейност “на младини е била в тези околии”, познат е сред хората, а това че Ив. Михайлов по-добре от него ще ръководи Петрички окръг, той възприема като лична обида. Военно, административно и стопански, генералът има опит в управлението на “цяла България и цели области”, а Ив. Михайлов кой знае каква “революционна организационна опитност” до сега няма. Разсъжденията на Протогеров не са уважени от новоизбраното Задгранично представителство и за него е ясно, “че на Ванчо трябваше да се даде Петричко”. Унизеният генерал отново се просълзява – акт, който Ив. Михайлов използва по-късно, за да разказва “детинската приказка”, че се стига до плач, задето военният не получава разрешение да ръководи Петрички окръг. [10]
Овладяването на спомагателната организация от страна на Ив. Михайлов е постигнато чрез ефективен тактически похват. Под предлог за борба с “алековщината” той успява да раздели дейността на ВМРО в окръга от тази в трите революционни области, а на Шестия конгрес е приета “специална резолюция за Македония под българска власт”.
В изпълнение на конгресните решения са съставени няколко програмни документа с практическа насоченост: Наредба за управлението на Македония под българска власт; Наредба за финансовата част на ВМРО; Упътване по съдебно-наказателната дейност на ВМРО и Бойно упътване. Новият ЦК се стреми да “обогати” своебразната нормативна база на ВМРО и да започне “на чисто” нейното прилагане в Петрички окръг.
От пролетта на 1925 г. двойнственото и незаконно отношение спрямо българската държавна власт навлиза в нов етап. Нерегистрираният от царските съдилища процес на алтернативно институционализиране, т. е. строителството на “държава в държавата”, придобива окончателна идейна обоснованост. Конгресните документи и последвалите ги инструкции предвиждат отмяна на всички предшестващи ги организационни правила и норми.
Поради “многото друга важна и належаща работа”, приемането на общата наредба става на 8-9 април 1925 г. в гр. Г. Джумая. На регионалната конференция присъствуват тримата членове на ЦК, Н. Томалевски от ЗП, делегати от Петричка, Г. Джумайска, Светиврачка и Разложка околия. [11] Идеята на Ив. Михайлов за поставяне на спомагателната организация под непосредствения контрол на ЦК и за ограничаване до минимум пълномощията на Ал. Протогеров в Петрички окръг, придобива завършен вид и легитимност във ВМРО.
Утвърдената наредба допълва и конкретизира Правилника на ВМРО, върху чиито идейни основи е построен управленческият модел за Пиринска Македония.
В чл. 2 от “Общите положения” е изяснено, че “териториално околиите под българска власт спадат към съответните революционни окръзи, но за управлението им се предвиждат специални органи посочени в настоящата Наредба”. Ръководните тела “на Серския и Струмишкия революционни окръзи под сръбска и гръцка власт” нямат пълномощия в петте административни околии от Българския Югозапад. [12]
Още Т. Александров с окръжно № 387 от 14 март 1923 г. във връзка с подготовката на общия конгрес определя нормата на делегатско представителство и уточнява разпределението на организационната територия в пет революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки и Серски. Към Струмишки революционен окръг влизат Струмишка, Петричка, Малешевско-Пиянечка, Радовишка, Тиквешка и Горноджумайска околии, а към Серския революционен окръг са околиите – Серска, Демир-Хисарска, Драмско-Кавалска, Неврокопска, Разложка и Мелнишка. [13] Това разпределение е запазено и отразено както в Правилника на ВМРО така и в общата наредба. Пиринските околии се представят на общия конгрес от 5 делегати, трима са за сметка на Серския революционен окръг, а двама за сметка на Струмишкия. [14]
Независимо от всеобхватните прерогативи на българската държавна власт в Петричко, чл. 3 от “Наредбата” фиксира клаузите на неравностоен, нереален и двустранно неизпълним договор между ВМРО и целокупното население от петте околии на окръга: “Македония под българска власт дължи на ВМРО, а) пълно идейно единство на населението с основната цел на ВМРО; б) въоръжена подкрепа в размер според нуждите по време и място; в) най-сигурна база за борбата на дейците в Македония под сръбско и гръцко владичество; г) възможно най-голяма подкрепа според силите на населението. ВМРО от своя страна дължи: а) закрила на населението под българска власт от евентуални беззакония и издевателства на административни органи и частни лица; б) запазване на населението от неприятелски нападения от сръбска и гръцка страна”.
Съгласно наредбата членовете на ВМРО повсеместно се организират в групи от 10-20 души “начело с десетари и петдесетари, назначени от околийския пълномощник на ЦК след допитване до членовете”. В селата, градовете и общините, се формират управителни тела, състоящи се от ръководител, секретар, касиер и трима запасни членове, избрани от десетари и петдесетари, като тези ръководства се утвърждават от околийското управително тяло. Отделните населени пунктове имат само ръководител и негов заместник, определян от ръководното тяло на общината. [15]
Околиите са разделени на райони от по няколко общини с районен началник, утвърждаван от пълномощникът на ЦК. В неговия район той е и боеви началник. За всяка околия се създава тричленно управително тяло. Председател по право е пълномощника на ЦК за околията и двама запасни членове, избирани от околийския конгрес. Нормата за делегатско представителство се определя от околийското управително тяло.
Спомагателната организация се ръководи от окръжен комитет в състав от пет редовни и трима запасни членове. Председател по право е “общият пълномощник на ЦК”. Останалите членове се избират от делегатско събрание, предложено от околийските конгреси, като всяка околия се представя от 3 до 5 делегати според големината й. Избраният окръжен комитет влиза във функция след утвърждаване от ЦК.
Предвидено е членовете на околийското и общото управително тяло да се сменят “за бездействие и грешки, от ЦК по доклад на съответните пълномощници”.
В новия Правилник на ВМРО е отделено място на “пунктовата служба”. Утвърждава се практиката около границата със Сърбия и Гърция да функционират организационни пунктове, ръководени от верни кадри и опитни дейци. Пунктовите началници завеждат пограничните канали и поща, приемат, укриват и препращат върналите се чети, бежанци и единични лица, уреждат складовете за оръжие. Дошлите в Петрички окръг организационни работници “от Македония под сръбска и гръцка власт” са подчинени на пунктовите началници. При нужда те са длъжни да отиват в помощ на местните управителни тела. Когато се наложи съвместна борба от двете страни на границата пунктовите началници влизат в разбирателство с организационните власти, разделени от граничната линия. Разузнавателната служба откъм българската страна на границата се урежда от пълномощника на ЦК. [16]
В Наредбата има клауза за финансовата, съдебна част и културно-стопанските инициативи на ВМРО в окръга, дадено е указание и за реда по създаването на ръководните органи. [17]
Амбициозният и енергичен Михайлов задвижва организационния механизъм на високи обороти. На 4 април 1925 г. чрез “тайно бързо писмо № 28 е наредено Окръжните революционни управителни тела да представят в ЦК проектосъстава на временните околийски управителни тела. [18] Интересно е да се спомене, че в Пиринска Македония, за разлика от революционните окръзи, най-напред се възлагат особени задачи на бойните групи. На 12 април 1925 г. е издаден открит лист на Стефан Димитров (Давидов). Начело на 7 души той трябва “до второ нареждане да обикаля десния бряг на р. Струма, с района на юг до селата – Покровник, Падеж и Лешко за да стегне в бойно и дисциплинарно отношение организационните хора”. [19]
Прилагането на разпоредбите e ускорено след априлския атентат в софийската катедрала “Св. Неделя” [20]. Според критериите на ЦК, от укрепване се нуждаят най-вече Горноджумайска и Мелнишка околия, където комунисти и “комунистващи санданисти” имат влияние сред населението. Там са извършени и първите назначения. На 19 април 1925 г. “като председател на Околийското управително тяло в качеството на специален пълномощник на ЦК” за Горноджумайско е определен Ар. Манасиев. В същия ден тримата членове на ЦК въз основа на чл. 30 от “наредбата на ВМРО за Македония под българска власт” назначават Коста Димитров и Георги Талев за ръководни дейци на Околийското управително тяло в Горноджумайска околия. [21]
Роденият в с. Смоймирово, Малешевско, / дн. Република Македония/ Димитър Костадинов Самарджиев (Прокурора) е войвода на чета от 9 души. След атентата в София той получава открит лист за движение в Горноджумайска околия. Бойното формирование на ВМРО има задачи “от специален поверителен характер”. На 22 април 1925 г. Л. Кльонков е натоварен “с 8-12 души да обикаля левия бряг на р.Струма, а при нужда и десния бряг”. Временни бойни групи, ръководени от Ст. Димитров (Давидов) и Л. Кльонков, са на “разположение” на Георги Попов, назначен за околийски боеви инструктор. [22]
От 25 април 1925 г. Страхил Развигоров [23] е председател на Мелнишкото околийско управително тяло в качеството си на “специален пълномощник на ЦК”. За член на околийското управително тяло е определен Златко Димитров, а за боеви инструктор също на 25 април е назначен Димитър (Мицо) Христов Чегански. [24]
За Петричка околия от 1 май 1925 г. пълномощник на ЦК и председател на околийското управително тяло е Иван Попевтимов, а за членове са определени Никола Георгиев и Георги Чапразов. [25]
На 12 май 1925 г. в Неврокопска околия също е формирано околийско управително тяло. Пълномощник на ЦК и председател на временното ръководство е Ванко Ганчев, а членове са Н. Атанасов и Стоян Попов. [26]
Последната околия, в която са определени временните управителни тела, е Разложката. От 18 май 1925 г. “с преорганизирането и стягането на организацията” [27] в Разложко се заемат Ив. Вапцаров – пълномощник на ЦК и членовете Атанас Грънчаров и Георги Цаков.
След като първата грижа на Ив. Михайлов “да се намерят и впрегнат в работа най-подходящи другари за важните и отговорни служби” [28] е изпълнена, до назначените околийски тела в Пиринския край е изпратено “строго поверително” инструктивно писмо. [29] Заложените в него основополагащи идеи обогатяват приетата “наредба” и са ценно ръководство за действие. Документът е значим извор, осветляващ управленческия стил и качества, мотивите и възгледите на Ив. Михайлов.
Заръката към 15-те околийски първенци е да преорганизират и унищожат “противните на освободителното движение тенденции”. Наредено е във всяко населено място събранието на мъжете да определи тайните десетари и петдесетари, като в списъка на “милиционерите” да бъдат включени “всички мъже, годни за носене на оръжие”.
Обърнато е внимание върху опазването на наличното оръжие. Началниците на милицията, “предани, опитни и по-свободни от други грижи лица”, са длъжни да уредят патрулна служба. За крайграничните села е предвидено постоянно наблюдение за движението на съмнителни лица. Провинилите се в неизпълнение на патрулната служба, наблюдението и връзките между селата, се наказват с бой до 100 тояги, а за немарливост от страна на отговорното началство наказанието е по-строго.
В градовете на окръга също се организира “патрулиране”, но по-дискретно, “без пушки, а само с пистолети “.
Временните околийски управителни тела вземат мерки за “повдигане престижа на ВМРО”. Освен престъпленията от организационно естество, съобразно традициите на движението се наказват “и такива, които рушат морала.” За Ив. Михайлов “тайната в борбата е единственият признак, по който може да се съди за здравината на една организация като македонската”, а всеки, който парадира с участието си във ВМРО, е редно да бъде наказан с мъмрене пред другарите, възлагане на извънредна работа и пр.” [30]
Дадени са съвети за проявяване на по-буден интерес спрямо оплакванията на населението. Наложена е забрана “да се прави общо дело с хора на властта”. Пред широкия актив е внушавано убеждението, че ВМРО “има самостоятелно отношение спрямо всички обществени среди и групировки в България”. Становището на Ив. Михайлов спрямо официална България е конкретизирано в четири основни тези: “Възможно по-далече от нея”, “Щом не ни закачат – с никого не се закачаме”, “Винаги ще поддържаме своите гледища по големите въпроси, без оглед ще харесат ли те, или не на дадени български управници” и “Ще се интересуваме за положението на нашите бежанци в България”. [31] При условие, че няма риск за ВМРО, или за патриота – държавен служител, са възможни “единични сношения” с цел добиването само на организационна полза.
Високите нравствени изисквания спрямо кадрите на ВМРО са характерна страна от възгледите на Ив. Михайлов. Освен задължението за настойчиво внимание към “вътрешните морални, духовни особености на лицата”, той препоръчва да се избягва заемането на ръководни постове от търговци и други занятия, на които населението гледа неодобрително.
Значение за издигане престижа на ВМРО имат новаторските похвати в работата. За Михайлов много важен е психологическият фактор, създаващ приповдигнатата, романтична нагласа, която може да увлича кадрите “по пътя на идеализма и самопожертвованието”.
В интерес на организационната сигурност са взети необходимите бързи и добре обмислени мерки. [32] На първо време управителните тела съставят списъци на съмнителните хора, живеещи край границата, за които се предполага, че са “в услуга на противника”. Разпоредено е да се “узнаят и изселят близките на ренегати като (Илия) Пандурски”. Изключено е всякакво застъпничество за виновниците. Убеждението на Ив. Михайлов е, че когато се касае “за защита на Организацията” (Михайлов винаги изписва думата с главна буква – б. а. ), не бива да остане ненаказана нито една пакостна постъпка, без да ни мига окото от нищо”, като е даден съветът за справедливо ръководство и установяване на престъпленията.
С “постоянство, енергичност, такт и труд” ВМРО се утвърждава като основен ръководен фактор в македонското освободително движение. Единението между ВМРО и легалните организации на македонските българи е постигнато за сметка на идейно-кадровото обезличаване и всеобхватен контрол върху последните. [33] Новият ЦК и особено Ив. Михайлов налагат убеждението, че за да има резултатност националната борба в “Македония под сръбска и гръцка власт”, поведението на бежанските организации в България трябва да се подчинява на една воля, а ЗП “много тайно и деликатно да насочва работите”. [34] Като особено полезна за освободителната кауза е преценена дейността на благотворителните братства, илинденските дружества и младежките организации в съседните на Македония градове от “Стара България” Кюстендил, Самоков, Дупница, Белово, Перник, Радомир и др. [35]
В становището на Ив. Михайлов за “организационно администриране” около двете вражески граници, легалните формации имат съществено място. Те са съдебно регистрирани, а предметът им на дейност е съобразен с българските закони. Зад техните официални прояви ВМРО може да крие нелегалния си живот, като спестява някои трудности на България, обект на постоянно наблюдение от Атина и Белград. Легалността има характер на тактическо средство, тя е предпоставка за новия етап в алтернативното държавно строителство и възможност за законно институционализиране на революционата идеология.
В тази политическа идеология най-важната предпоставка за желаното национално освобождение и обединение е всички общобългарски ресурси да бъдат впрегнати за достигане на заветната цел. Но това не би било достатъчно. Важно е общонационалните ценности да заемат приоритетно място над социално-класовите и теснопартийните интереси и над вождистките противоборства. Най-активните представители на македонските българи в свободната Родина последователно внушават чувството за неизпълнен дълг на българската държава спрямо “братята и сестрите от Македония под сръбска и гръцка власт”. Те създават и една доста емоционално наситена атмосфера, характеризираща се с особена, активна нагласа във вътрешнополитическия живот и изправяща българската дипломация пред постоянни трудности.
Независимо от злощастния си Ньойски статут, България продължава да бъде притегателен център за “поробените сънародници”. Всички онези “вътрешни и външни врагове на Отечеството”, които нарушават териториалната цялост и суверенитет, заплашват вътрешната сигурност, устоите на българската държавност и въобще работят за отслабването на България, са заклеймени от членовете на ВМРО като противници и родоотстъпници, като лица и сили, “засягащи организационните интереси”.
Следвоенният революционен елит на ВМРО е особено чувствителен, когато е принуден да отбива нападки за обвързаност със свободния политически живот в България. Затова във всички прояви на ВМРО винаги се поставя ударението върху нейното самостоятелно развитие. По начало това организационно становище е тактически обосновавано и прилагано най-вече в периоди, когато България е изпаднала в неизгодна позиция, а и ВМРО няма особени изгледи за успех. Принципът за самостойност понякога се характеризира с твърде изразена резервираност, а в отделни моменти и с открито противопоставяне спрямо политиката на официална България. Въведеното не от реални, а от тактически съображения ненаучно понятие “Македония под българска власт” дава израз на шумно огласявания краен стремеж да не се откроява обективната разлика в позицията на България с асимилаторската същност на гръцкия и сръбския окупаторски режими в останалите два дяла от географската област Македония. Въпреки противоречивото си съдържание, този принцип няма антибългарска насоченост, но резултатите от неговото проявление накърняват държавния суверенитет и формират в България отрицателно настроение и поведение срещу ВМРО.
Антикомунизмът е част от типичния идеен облик на ВМРО след 31 август 1924 г. и априлския софийски атентат от 1925 г. Един от доверените журналисти на ВМРО Кр. Велянов, съмишленик на Ив. Михайлов, пише по темата “Комунизмът и национализмът” следното: “Днес болшевиките се представят за най-революционните поддръжници на всички национални движения. Но това е от съображение на корист, а не от искрено съчувствие към тези движения...Белград и Москва са срещу Македония. Те са в един странен фронт против македонското движение, едните защото не могат да го сломят, другите защото не успяват да го подчинят”. [36] По-късно е изразена категоричната позиция: “Третият интернационал не бива да има работа в македонското освободително движение. Да възприеме македонското национално-революционно движение болшевишкото схващане – това би било равносилно с неговото самоунищожение” [37]. Антикомунизмът, проявяващ се в македонското движение, се засилва и под влияние на приетия и въведен репресивен Закон за защита на държавата. [38] Обединените македонски организации в България, зад които стои ВМРО, недвусмислено се разграничават от комунистическата идеология. Общоприето е македонското движение да се възприема като антипартийно, с чисто национален характер.
Преобладаващото убеждение е, че не бива конюнктурният разноезичен партиен глас да заглуши призивния звън и екот на народната камбана, а партийното членство още веднъж да разкъса Македония. С една дума, партийният човек придобива “психика на фракционер”, което пък означава прословутият “македонски темперамент и борческа наклонност” да бъдат неоправдано хвърлени в партизански борби.39
Изобщо, ръководните дейци на ВМРО и на нейните “легални проявления” са убедени, че “македонците в България трябва да се отрекат от партизанството и да насочат всичките си сили и способности в служба на народната кауза”. [40]
Библиография:
1. Д. Гоцев, Националноосвободителното движение, 1925-1941 – В: Македония, история и политическа съдба, Т. ІІ, изд. Знание, 1996, с. 139 и сл.
2. ЦДА, ф. 396, оп.1, а. е. 8, л. 1; Сборник Македония.Документи и материали, С., 1978, с. 658-660; К. Палешутски, Македонското освободително движение, 1924 –1934, С., 1998, с. 23-26.
3. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 1-3; ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 63.
4. ЦДА, Сп 2120б, л. 119-124.
5. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 9.
6. ЦДА, ф. 1932, оп.1, а. е. 1, л. 12-13;36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С., 1999, с. 132-136; К. Палешутски, цит. труд, с. 26-27.
7. По-подробно в: Д. Гоцев, Младежките националнооосвободителни организации на македонските българи (1919 –1945), С., 1988, с. 15-70.
8. Цв. Мичева, Вътрешната македонска революционна организация (1928-1931), Непубликувана дисертация, С., 1983, с. 21-22; Ал. Гребенаров, Иван Михайлов и национално освободителното движение на македонските българи (1925-1928 г.), Известия на военния институт, т. 50, 1990, с. 165-166.
9. ЦДА, ф. 1909, оп.2, а. е. 173, л. 52; Сп 2120б, л. 113-119.
10. ЦДА, ф. 1909, оп.2, а. е. 173, л. 63.
11. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 9; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 46-47, 54-58; П. Галчин, Политическите борби в Пиринския край, 1923-1939, С., 1989, с. 55; К. Палешутски, цит. труд, с. 28-29.
12. ЦДА, ф. 396, оп.2, а. е. 35, л.35.
13. Пак там, а. е. 2, л. 15-15а.
14. Пак там, а. е. 35, л.6; ф. 396, оп. 1, а е. 8, л. 32
15. Пак там, а. е. 35, л. 5.
16. Пак там, а. е. 4, л. 29; а. е. 35, л. 7.
17. Пак там, а. е. 35, л. 7-8.
18. Пак там, а. е. 3, л.37.
19. Пак там, л. 4.
20. По-подробно за априлския атентат в: Г. Наумов, Атентатът в катедралата “Св. Неделя”, С., 1983, с. 220; В. Радев, Отровни митове, С., 1994, с. 26, 54.
21. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 46-47.
22. Пак там, л. 45, 49, 52.
23. Михаил Развигоров, Дори и гроба му не знаем, 94 години от рождението и 43 години от смъртта на Стр. Развигоров, в.”Македония”, бр. 37, 11-17 октомври 1991, с. 6.
24. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 52, 54-55.
25. Пак там, л. 57-58.
26. Пак там, л. 66.
27. Пак там, л. 69.
28. ЦДА, ф. 1932, оп3, а. е. 64, л. 42-53.
29. АМВР, об. д, 16109, т. I, л. 4-7.
30. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 85,105; ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 52.
31. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 52.
32. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 7.
33. ДА - Благоевград, ф. 123К, оп 1, а. е. 8, л. 31; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 247-253.
34. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 44, л. 52.
35. Пак там.
36. В. “Македония”, бр. 45 от 3 декември 1926, с. 1.
37. Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 140 от 1933 г. , с. 22.
38. Петрички окръжен вестник, бр. 91 от 11 април 1925, с. 2.
39. В. “Македония”, бр. 39, 26 ноември 1926, с. 2-3; Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 132 от март 1932, с. 1-4.
40. Пак там, с. 1.
Следва...1.2