2. ВМРО и общобългарските политически борби
2.1
Намерила добра народностна и социална почва в Петричко, за кратко време ВМРО се превръща във водещ обществено-политически фактор. Според информация на разузнавателната служба към югославската кралска войска в Пиринска Македония въоръжената милиция на ВМРО наброява 9100 души, съветските агенти пък сочат цифрата 35 000 бойци. Изпратените в Москва сведения, макар и бомбастично преувеличени, разкриват сериозните боеви възможности на ВМРО – разполагаемо оръжие за 100 000 души, до 150 картечници, неустановено количество планински оръдия, 10 полеви и 4 гаубични оръдия. [101]
Влиянието на ВМРО в Петрички окръг намира отражение и в изборните резултати. На 19 ноември 1922 г. е проведено допитване относно съденето на виновниците за националната катастрофа. От всички 16 окръга само в Петрички черната бюлетина (за оправдаване) има надмощие. За съдене на виновниците гласуват 8447, а за оправдаване – 11700 души. [102]
От съществено значение за този резултат е нареждането на ЦК на ВМРО в окръга да се гласува с черната бюлетина не защото организацията е оръдие на Конституционния блок, а защото оценява водените войни като борби за национално освобождение и обединение. Онези, които отричат освободителния им характер, са заклеймени и обругани като пораженци и “доброполски предатели”. [103]
Призвана да следва освободителните си идеали в сложна и бързо променяща се обстановка, ВМРО се ръководи от принципа на общонационалния приоритет. Не толкова социалните интереси и класовите потребности, не партийните боричкания и политическата търговия, не партизанското осребряване на вождистки амбиции и интригантски свади, а общонационалното духовно и патриотично начало е водещо в идеологията и практиката на революционната организация.
След Първата световна война ръководните органи на ВМРО формират свой кодекс за отношенията си с политическите партии и организации. Те не бива да внасят партиен дух, да цепят и обезсилват освободителното движение на македонските българи. Затова бежанските емигрантски организации към БЗНС и БКП са оценени като средство за пропагандиране на партийна идеология сред бежанците. Именно тяхната дейност е разбирана като явно предизвикателство спрямо националните и родолюбивите задачи, които имат да решават македонските организации в България. [104]
Относно другите политически сили, опозиционни на БЗНС, ВМРО проявява благосклонно отношение, готова е да им съдействува, бидейки убедена, че те са носители на бъдещата националноотговорна алтернатива на земеделското управление
Редовите членове на БКП (т.с.) в Петричко и особено в Мелнишка околия са враждебно настроени срещу ВМРО. Те не изключват воденето на идейна борба срещу “новата организация”, оспорват правото й на живот, защото в нейните редици се “прикриват” само т. н. “лъжеавтономисти”, които на думи защитават автономисткия идеал, но на дело желаят присъединяването на разпокъсана Македония към България. Но на партийния горноджумайски събор, в резултат на внушените препоръки от Васил Коларов към ръководителите на окръжната комунистическа организация, са преустановени необмислените и прибързани действия на част от местните комунисти спрямо ВМРО. [105] Тя също коригира политиката си. В разгара на борбата между ВМРО, федералистите и земеделското правителство, Т. Александров предлага на комунистите в Горноджумайско и Петричко да влязат в организационните структури. [106]
Предвид на идеологически условности и поради извършените убийства над партийните членове в Мелнишко комунистическите дейци от окръга запазват резервираността си към ВМРО. Активността, само че в негативна посока, идва от Дупница. Тамошният водач на Дупнишката комуна Коста Петров посещава Петрички окръг заедно с Владимир Поптомов и Васил Мулетаров. Дупнишкият “пролетариат” демонстрира внушително присъствие на горноджумайския събор. В проведените игри “мъжете са с юнашки тояги, жените пък с бухалки”, а самият кмет държи предизвикателно слово към ВМРО. Петричкият окръжен управител Сребрен Поппетров научава от доверени лица, че “многобройните комунисти в Дупница се упражняват тайно с оръжие. На разположение имат 30 картечници, 18 огненохвъргачки и 4 горски оръдия”. [107]
Това, което притеснява революционерите, е опитът на дупнишките комунисти да използват като свое оръдие контрабандиста, доказания престъпник, бившия войвода на ВМРО в Малешевска околия и настоящ федералист, Илия Христов Атанасов (Пандурски) от с. Дебочица, Горноджумайско. [108]
Съгласно “временните наредби” семейството на Ил. Пандурски получава писмо от 9 септември 1922 г. да се предаде до 10 дни, а ако не стори това се предвижда да бъде изгорена къщата им. Главата на Пандурски е оценена на 5000 лв., а на неговия другар Владимир Сосипов – на 1000 лв. [109] Започват безуспешни преследвания срещу Ил. Пандурски. На 1 януари 1923 г. Т. Александров замисля убийството на кмета К. Петров. Планът е одобрен от Ал. Василев и Г. Атанасов. Същевременно четата на Ил. Пандурски успява да убие на 17 февруари 1923 г. ръководителите на ВМРО в с. Сухострел, Горноджумайско, Никола Караиванов (Колтата) и Сотир Димовски. Четири дни след това един от най-известните четници и терористи на ВМРО Харалампи Златанов (Шарен Ампо) от с. Дулица, Царевоселско, убива Коста Петров. [110]
Обединителният конгрес на Македонската емигрантска федеративна организация и Съюза на македонските благотворителни братства се провежда в края на януари 1923 г., но въоръжените федералисти продължават да воюват срещу ВМРО. На 27 февруари 1923 г. хората на Ил. Пандурски и Петър Чочков дават сражение при с. Владимирово, Малешевско. Преследвана от четата на ВМРО начело с Димитър Самарджиев (Прокурора), групата около Пандурски се предава на сръбските власти и поема службата на позорното ренегатство. [111] Важен фактор за това е прекъснатият път към Дупница и безкомпромисните действия на ВМРО срещу федералистите.
В декларацията на ЦК на БКП (т.с.) по повод убийството на К. Петров се отхвърлят “клеветите” от вестника на широките социалисти “Епоха”, че дупнишкият кмет е убит от “македонствуващите”. Комунистическата партия заявява, че подкрепя националните борби на поробените народи и работи за тяхното единство с пролетарското освободително движение. Обаче не така балансиран е тонът на събранието, свикано от комунистическата емигрантска група в цирк “Роусиери”– София. Георги Димитров обвинява българската буржоазия в изкуствено създаване на чети, в чиито услуги са “днешните окаменелости, които говорейки от името на автономисткото движение, организират убийства на комунисти”. За Г. Димитров единствената опора на независимите революционни движения могат да бъдат БКП, Балканската комунистическа федерация и Съветска Русия. [112]
Отношенията между застъпниците на идеята за македонска съветска република в рамките на Балканската федерация и тези за “автономна, или независима Македония” продължават да бъдат сложни и противоречиви. Характерна страна в ръководния стил на Т. Александров спрямо спомагателната организация е постоянното наблюдение върху развитието на политическия живот в окръга. Причините за всеки успех на комунистическата партия той търси в дейността на ВМРО и нейното окръжно управително тяло. Епистоларната престрелка с Ал. Василев и Г. Атанасов има и политическо направление. Когато Т. Александров научава, че за окръжни съветници в началото на 1923 г. от Горноджумайско са избрани 3 комунисти, 2 блокари и 1 земеделец, той пише: “Ясно ми стана, че гласовете на комунисти и земеделци са увеличени от недоволните от Организацията, поради башибозушките ... зулуми и убийства (на 4 - 5 души) извършени от Коларов” (Ангел Коларов, съгражданин на Ал. Василев, войвода от Горноджумайска околия – б. а.). Общият отговор на Ал. Василев и Г. Атанасов е, че не могат да се произнесат, тъй като “нито сме ги чули, нито узнали още лоши или добри са резултатите от изборите”, но очевидно е тяхното желание да не се занимават с анкети и доноси и да прикриват престъпленията на “доверените си хора”. [113]
Идеята на ЦК на ВМРО за надпартийност и “смекчаване на партийните борби” в Петрички окръг няма изгледи за успех. Неумолимата логика на времето ражда цяла поредица от отрицателни фактори и неблагоприятни обстоятелства срещу нея. [114] Сред тях са правителствените извънредни мерки, обезпечаващи успеха на референдума за съдене на виновниците за националната катастрофа и особено налудничавото поведение на майор Никифоров, който е готов с артилерия да гони неуловимите комити по долината на р. Места. Значение имат и оценените като македонофобски изявления и речи на министър-председателя Ал. Стамболийски в Белград (ноември 1922 г.) и в Народното събрание (януари 1923 г.), острото противопоставяне, породено от правописната реформа, разбиваща единството на българските говори, както и опитът за убийството на Ал. Стамболийски. Без успех се оказват и усилията на новия петрички окръжен управител Ср. Поппетров да примири крайните страни във ВМРО и БЗНС. Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката.
С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. [115]
В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”. [116]
Нишката спогодба и правителствените мерки водят до привеждане на бойна нога не само на спомагателната организация в Петричко. В условията на земеделския режим, за да отстои на постоянния натиск, използвайки гъвкавите си нелегални възможности ВМРО формира идейна позиция и практика, която условно може да се нарече “обратно действие, или бумерангов ефект”. Негов прицел са източниците на предизвикателствата и онези фактори, които заплашват самостоятелността на македонското освободително движение.
По време на конференцията в Ниш на 14 март 1923 г. е съставено тайно окръжно, което има за цел създаването на спомагателна организация “в пограничната с Македония зона на Царство България”. С това се цели опитът от Петричко да бъде пренесен в по-широк географски обхват. Съставен е проект за формиране на организации “в държави и области извън Македония”, приета е клетва, както и указание относно начините за изграждане на организационната мрежа. [117]
От друг неизвестен досега документ, отразяващ задачите на тези помощни звена, става по-ясен замисълът на ВМРО и на нейния най-активен ръководител Т. Александров. Идеята е в някои по-важни градове и села на Хасковско, Кърджалийско, Мъстанлийско ( дн. Момчилградско) и на други места, да бъдат обособени тайни спомагателни групи от по 5-10 души и по една бойна група от 5-10, или 10-20 души, всички те съставени от “най-доверени, смели, опитни бойци, от въоръжени младежи там”.
Помощните организационни групи имат за цел да разкрият и унищожат всички канали през тези краища на “разбойниците федералисти” Паница и сие, които през Турция конспирират против независимостта на Царство България. Това е от изключителна важност, защото така те застрашават “базата на ВМРО”. Друга цел е започването на “задружна дейност с идейните дейци от Тракийската революционна организация и с Турският комитет в Западна Тракия и Източна Македония”, както и унищожаването на разбойничеството. Предвидено е да се защищава държавният правов ред и морални норми сред населението, както и “да се привърже то към Царство България с цел подпомагане борбите за извоюване независимостта на Западна Тракия и Македония”. Едва след като ВМРО “си създаде престиж и обаяние сред населението там, ако условията позволят това, може да се събират помощи за борбите на македонските и тракийски българи”. [118]
Очевиден е стремежът на ВМРО да вземе предохранителни мерки като простре своята база в България, както и да спечели нови привърженици на идеята, че “автономизма ще спаси българското племе от пропастта, към която сега то е тласнато, и че само борбата ще докара автономията и свободата му.” [119] Ако благодарение на обединените усилия в Ниш се стигне до превземане базата на ВМРО в Петричко, то в другия край на България могат да бъдат преместени нелегалните групи и да се създаде умален модел на спомагателната организация там. Това говори за неотклонния стремеж на ВМРО да не отстъпва от борбата със земеделското правителство и да остане вярна на идейната си програма.
Федералистите продължават упорито да наливат масло в ту тлеещия, ту разгарящия се враждебен огън между ВМРО и БЗНС. Прогонените след окупирането на Неврокоп противници на автономистите начело с бившия околийски началник Костадин Попиванов замислят завръщането си по родните места. Реваншистките им намерения са подкрепени най-активно от Димитър Кемалов и Петър Ангелов. Потърсено е и съдействието на федералиста Стойчо Чочков, установени са контакти с Т. Паница. Той смята да превземе ВМРО отвътре, разчитайки на влиянието си сред бившите санданисти в Неврокопско – свещ. Милан Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Стефан Урдев, Ангел Тетимов (Заяка) и др. [120]
Отново смъртна заплаха грози спомагателната организация. Т. Александров издава окръжно Nо 416 от 5 април 1923 г. За да осуети приложението на правителствените задължения от Ниш е заповядано на нелегалните организационни групи не само да избиват явилите се на българска територия “омразни сръбски капи и разбойниците – федералисти”, но и да се оказва въоръжена съпротива срещу “оранжевогвардейците” и да се подбужда населението към неизпълнение “наредбите на сегашното българско правителство”. [121]
На 10 април 1923 г. от името на ЦК на ВМРО Т. Александров изпраща под Nо 423 “Последно предупреждение” до Ал. Стамболийски. Копие от окръжното получават останалите министри, видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. Категорично е заявено, че ако в Петрички окръг бъдат изпратени отново федералисти и оранжевогвардейци, организацията ще приведе в изпълнение безкомпромисните си намерения от 5 април 1923 г. Към заплашителното писмо Т. Александров прилага окръжни Nо 416 и 303 от 22 август 1922 г. Поставя се ултимативно въпросът за отделянето на Петричко и за хвърлянето на населението в бездната на политическата борба. В крайна сметка Министерският съвет и БЗНС решават, че не може повече ВМРО да бъде “държава в държавата” и че трябва да се справят с нея. [122]
Същевременно, тъй като на 22 април 1923 г. са насрочени депутатски избори, ЦК на ВМРО задължава Ал. Василев, подведомствените му околийски управителни тела и войводи “да се вземат бързи и решителни мерки, за да не се позволи безогледно партизанско настървение, вредно за каузата на роба”. Окръжното от 20 март 1923 г. документира новаторската идея за обща избирателна листа, съставена от “местни (родом в Македония), честни, заслужили, с добро име граждани от различни партии съразмерно силата на всяка от тях”. Предвидено е избраните по този начин депутати срещу писмени декларации пред ЦК на ВМРО и страх от наказание да следват изпълнението на отстояваната политика. Те са задължени от парламентарната трибуна не само да “повдигат македонския въпрос”, но и да въздействуват върху “ българското правителство да възприеме съответна на това външна политика”. Депутатите, освен че трябва дружно да защитават “борбите за независимостта на Македония”, са упълномощени да настояват пред Обществото на народите за покровителство над “малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими” и да искат завръщането на бежанците по родните им места и амнистия на всички политически затворници там. Народните избраници от Пиринска Македония имат за дълг опазването на интересите на местното население, както и правото да изискват назначението на “честни, способни и родолюбиви чиновници, предимно от местните жители”, които да познават по-добре нуждите на земляците си. Същевременно бъдещите парламентаристи получават задачата “да правят постъпки” с цел наказване на всички престъпници в Царство България, “които злоупотребяват с името на борческа Македония”. Набелязано е пиринските депутати да правят усилия пред “българската държава за подобрение злата участ” на бежанците от Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. [123]
Досегашните историографски анализи наблягат върху стремежа на ВМРО да създаде парламентарна група, обслужваща нейната програма. В тях се подчертава, че амбицията за парламентарно участие на “неотговорния фактор” се поощрява от легалната буржоазна коалиция “Народен сговор”. [124]
Истината е редно да дирим в друга посока. Ръководният елит на ВМРО възприема общогражданската листа и бъдещата парламентарна дейност като ново тактическо средство за обществен коректив на текущата земеделска политика. Въпреки че възлага надежди на буржоазната опозиция, ВМРО в Петрички окръг не се обвърза с нея. Показателен е следният факт: до 9 юни 1923 г. в Пиринския край не е основан нито един народносговористки комитет. [125]
През април 1923 г. не се стига до гласуване с общограждански листи. Явно Т. Александров отхвърля идеята за самостоятелна македонска парламентарна група, тъй като накърняването на традиционния изборен суверенитет би довело не до смекчаване, а до изостряне на политическата борба с всички партии в България. Разбира се, от значение е и очакваният, особено в Белград, неблагоприятен международен отзвук срещу българската държава. В организационния архив е запазено неподписано от Т. Александров тайно окръжно Nо 412 от 2 април 1923 г., което защищава идеята за пълна свобода на волеизлияние. [126]
Така например в разгласената на 12 април 1923 г. кандидатска листа за Мелнишко се състезават представители на четири партии: БКП (т.с.) – Методи Алексиев от Г. Джумая и Асен х. Василев от Св. Врач; Демократическа партия – Ал. Буйнов от Банско, Михо Попов от Петрич и Атанас Попов от Св. Врач; БЗНС – Димитър Георгиев, Димитър Тилев и Атанас Карачоров; Социалдемократическа партия – Атанас Калибацев , Давид Проев и Георги Митев от Петрич. [127] Изброените кандидати са членове на ВМРО и нейни симпатизанти, а дейците на БКП (т.с.) и БЗНС са лоялно настроени и непровинени пред организацията
Безуспешният опит за реванш, горещо желан от местните земеделски дейци и осуетяването на новите Неврокопски събития в края на април 1923 г. повдигат самоувереността и активизират ВМРО. Милицията при с. Сатовча не допуска обединените федералисти на Т. Паница и Ст. Мишев да стигнат до Неврокоп. Бившият околийски началник К. Попиванов с част от другарите си е принуден да се прехвърли в Гърция и по-късно през Варна се връща в България, а Ст. Мишев с други нелегални федералисти от Солун минава във Вардарска Македония и постъпват подобно на Ил. Пандурски на служба при сръбските държавни власти. [128]
Непосредствено след посрещнатите радостно в Белград триумфални за БЗНС парламентарни избори, [129] ВМРО предприема серия от наказателни мерки срещу политическите си противници. На 26 април 1923 г. е убит Ангел Чолев, земеделски деец от с. Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, в миналото четник на Т. Паница. [130] Край Свети Врач на 7 май 1923 г. е обесен избягалият от автономистите участник в отряда през октомври 1922 г. старши полицай и член на БЗНС Лако Иванов Лазаров от с. Петрово, Мелнишко. [131]
Библиография:
101. Ив. Катарджиев, Време на зреенье, т. І, Скопиjе, 1977, с. 177; Чехословашки извори за българската история, Т. І, С., 1985, с. 177-179; Р. Гришина, Формирование взгляда на македонский вопрос в болшевисткой Москве – В: Македония: Проблемы истории и културы, Москва, 1999, с. 189-190.
102. С. Попов, Страници…, с. 92.
103. ЦДА, ф. 396, оп.2, а. е. 2, л. 8-8а; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2623; В. Василев, цит. труд, с. 183.
104. В.Василев, цит. труд, с. 169-170; Г. В. Димитров, БКП и бежанския въпрос, 1920-1929, Благоевград, 1986, с. 34 и сл., 139 и сл.
105. Градски археологически музей/ГАМ/-Сандански, Инв. Nо 3, Г. В. Димитров. Партийният събор през 1922 г., в. ПД, бр. 109 от 19 септември 1968 г. , с. 3; С. Попов, Страници..., с. 91.
106. В. Василев, цит. труд, с. 146.
107. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 21; ДА–Благоевград, Сп Nо 864б; Ив. Дивизиев. Елешница в миналото, С. 1977, с. 198-199.
108. ДА–Благоевград, ф. 63К, оп. 1, а. е. 1а, л. 33; 136К, оп. 3, а. е. 20, л. 5, 7, 198; Спомени на Борис Пендев, четник на Ил. Пандурски в Малешевско - личен архив; ДА - Благоевград, ЧП 14б.
109. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
110. Пак там, а. е. 77, л. 4; ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 62; Б. Кастелов. Рилският орел. 60 години от убийството на Коста Петров - кмет на Дупнишката комуна, в. “Звезда”, гр. Кюстендил, бр. 21 от 19 февруари 1983.
111. К. Палешутски, цит. труд, с. 98-102, 141.
112. Работнически вестник, бр. 210 от 2 март 1923; бр. 204 от 23 февруари 1923, с. 1; бр. 206 от 26 февруари 1923, с. 1-2; Д. Добринов. За отношенията..., с. 144-145.
113. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 77, л. 6; в. Работнически вестник, бр. 172 от 15 януари 1923, с. 1; бр. 173 от 16 януари 1923, с. 1 и бр. 174 и 175 от 17-18 януари 1923; бр. 164 от 3 януари 1923–Резолюция на Петата балканска конференция на комунистическите партии, 8-12 декември 1922 г.
114. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 9, 21, 47-48, 63, 76, 93, 103, 121; Чехословашки извори..., с. 182-183; К. Муравиев. Събития и хора, С., 1992, с. 64-67; В. Василев, цит. труд, с. 188-197, 238-277.
115. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 100-132.
116. Цитирано по К.Палешутски, Македонският въпрос в буржоазна Югославия, 1918-1941, С., 1983, с.142; По-подробно за Нишката спогодба в: В. Василев, Още за Нишката спогодба от 1923 г. и нейните последици, сп. Векове, кн. 3 от 1990, с. 17-31.
117. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 55; Пак там, оп. 3, а. е. 63.
118. Пак там, оп. 3 , а. е. 63, л. 72.
119. Пак там, оп.1 , а. е. 8, л. 55.
120. ДА - Благоевград, Сп 616 ( Спомени на Яна Димитрова Иванова, съпруга на Костадин Попиванов); В. Василев, цит. труд, с. 277-278.
121. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 30, л. 3.
122. В. Василев, цит. труд, с. 279-280; К. Палешутски, цит. труд, с. 143-144.
123. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 8-8а.
124. В. Георгиев, Народният сговор..., с. 158-159.
125. Пак там, с. 217.
126. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 51.
127. ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 1.
128. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2890, л. 94; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2798; ДА - Благоевград, Сп 38, 643; К. Палешутски, цит. труд, с. 144-145; Ив. Попов, Сатовчанските камбани, С., 2001, с. 353-355.
129. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 152; ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 17.
130. ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 176, л. 26.
131. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е.е7, л. 19; ЦДА, ф. 151б, оп. 1, а. е. 315, л. 1-2; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; В. Василев, цит. труд, с. 282.
Следва...2.2
Намерила добра народностна и социална почва в Петричко, за кратко време ВМРО се превръща във водещ обществено-политически фактор. Според информация на разузнавателната служба към югославската кралска войска в Пиринска Македония въоръжената милиция на ВМРО наброява 9100 души, съветските агенти пък сочат цифрата 35 000 бойци. Изпратените в Москва сведения, макар и бомбастично преувеличени, разкриват сериозните боеви възможности на ВМРО – разполагаемо оръжие за 100 000 души, до 150 картечници, неустановено количество планински оръдия, 10 полеви и 4 гаубични оръдия. [101]
Влиянието на ВМРО в Петрички окръг намира отражение и в изборните резултати. На 19 ноември 1922 г. е проведено допитване относно съденето на виновниците за националната катастрофа. От всички 16 окръга само в Петрички черната бюлетина (за оправдаване) има надмощие. За съдене на виновниците гласуват 8447, а за оправдаване – 11700 души. [102]
От съществено значение за този резултат е нареждането на ЦК на ВМРО в окръга да се гласува с черната бюлетина не защото организацията е оръдие на Конституционния блок, а защото оценява водените войни като борби за национално освобождение и обединение. Онези, които отричат освободителния им характер, са заклеймени и обругани като пораженци и “доброполски предатели”. [103]
Призвана да следва освободителните си идеали в сложна и бързо променяща се обстановка, ВМРО се ръководи от принципа на общонационалния приоритет. Не толкова социалните интереси и класовите потребности, не партийните боричкания и политическата търговия, не партизанското осребряване на вождистки амбиции и интригантски свади, а общонационалното духовно и патриотично начало е водещо в идеологията и практиката на революционната организация.
След Първата световна война ръководните органи на ВМРО формират свой кодекс за отношенията си с политическите партии и организации. Те не бива да внасят партиен дух, да цепят и обезсилват освободителното движение на македонските българи. Затова бежанските емигрантски организации към БЗНС и БКП са оценени като средство за пропагандиране на партийна идеология сред бежанците. Именно тяхната дейност е разбирана като явно предизвикателство спрямо националните и родолюбивите задачи, които имат да решават македонските организации в България. [104]
Относно другите политически сили, опозиционни на БЗНС, ВМРО проявява благосклонно отношение, готова е да им съдействува, бидейки убедена, че те са носители на бъдещата националноотговорна алтернатива на земеделското управление
Редовите членове на БКП (т.с.) в Петричко и особено в Мелнишка околия са враждебно настроени срещу ВМРО. Те не изключват воденето на идейна борба срещу “новата организация”, оспорват правото й на живот, защото в нейните редици се “прикриват” само т. н. “лъжеавтономисти”, които на думи защитават автономисткия идеал, но на дело желаят присъединяването на разпокъсана Македония към България. Но на партийния горноджумайски събор, в резултат на внушените препоръки от Васил Коларов към ръководителите на окръжната комунистическа организация, са преустановени необмислените и прибързани действия на част от местните комунисти спрямо ВМРО. [105] Тя също коригира политиката си. В разгара на борбата между ВМРО, федералистите и земеделското правителство, Т. Александров предлага на комунистите в Горноджумайско и Петричко да влязат в организационните структури. [106]
Предвид на идеологически условности и поради извършените убийства над партийните членове в Мелнишко комунистическите дейци от окръга запазват резервираността си към ВМРО. Активността, само че в негативна посока, идва от Дупница. Тамошният водач на Дупнишката комуна Коста Петров посещава Петрички окръг заедно с Владимир Поптомов и Васил Мулетаров. Дупнишкият “пролетариат” демонстрира внушително присъствие на горноджумайския събор. В проведените игри “мъжете са с юнашки тояги, жените пък с бухалки”, а самият кмет държи предизвикателно слово към ВМРО. Петричкият окръжен управител Сребрен Поппетров научава от доверени лица, че “многобройните комунисти в Дупница се упражняват тайно с оръжие. На разположение имат 30 картечници, 18 огненохвъргачки и 4 горски оръдия”. [107]
Това, което притеснява революционерите, е опитът на дупнишките комунисти да използват като свое оръдие контрабандиста, доказания престъпник, бившия войвода на ВМРО в Малешевска околия и настоящ федералист, Илия Христов Атанасов (Пандурски) от с. Дебочица, Горноджумайско. [108]
Съгласно “временните наредби” семейството на Ил. Пандурски получава писмо от 9 септември 1922 г. да се предаде до 10 дни, а ако не стори това се предвижда да бъде изгорена къщата им. Главата на Пандурски е оценена на 5000 лв., а на неговия другар Владимир Сосипов – на 1000 лв. [109] Започват безуспешни преследвания срещу Ил. Пандурски. На 1 януари 1923 г. Т. Александров замисля убийството на кмета К. Петров. Планът е одобрен от Ал. Василев и Г. Атанасов. Същевременно четата на Ил. Пандурски успява да убие на 17 февруари 1923 г. ръководителите на ВМРО в с. Сухострел, Горноджумайско, Никола Караиванов (Колтата) и Сотир Димовски. Четири дни след това един от най-известните четници и терористи на ВМРО Харалампи Златанов (Шарен Ампо) от с. Дулица, Царевоселско, убива Коста Петров. [110]
Обединителният конгрес на Македонската емигрантска федеративна организация и Съюза на македонските благотворителни братства се провежда в края на януари 1923 г., но въоръжените федералисти продължават да воюват срещу ВМРО. На 27 февруари 1923 г. хората на Ил. Пандурски и Петър Чочков дават сражение при с. Владимирово, Малешевско. Преследвана от четата на ВМРО начело с Димитър Самарджиев (Прокурора), групата около Пандурски се предава на сръбските власти и поема службата на позорното ренегатство. [111] Важен фактор за това е прекъснатият път към Дупница и безкомпромисните действия на ВМРО срещу федералистите.
В декларацията на ЦК на БКП (т.с.) по повод убийството на К. Петров се отхвърлят “клеветите” от вестника на широките социалисти “Епоха”, че дупнишкият кмет е убит от “македонствуващите”. Комунистическата партия заявява, че подкрепя националните борби на поробените народи и работи за тяхното единство с пролетарското освободително движение. Обаче не така балансиран е тонът на събранието, свикано от комунистическата емигрантска група в цирк “Роусиери”– София. Георги Димитров обвинява българската буржоазия в изкуствено създаване на чети, в чиито услуги са “днешните окаменелости, които говорейки от името на автономисткото движение, организират убийства на комунисти”. За Г. Димитров единствената опора на независимите революционни движения могат да бъдат БКП, Балканската комунистическа федерация и Съветска Русия. [112]
Отношенията между застъпниците на идеята за македонска съветска република в рамките на Балканската федерация и тези за “автономна, или независима Македония” продължават да бъдат сложни и противоречиви. Характерна страна в ръководния стил на Т. Александров спрямо спомагателната организация е постоянното наблюдение върху развитието на политическия живот в окръга. Причините за всеки успех на комунистическата партия той търси в дейността на ВМРО и нейното окръжно управително тяло. Епистоларната престрелка с Ал. Василев и Г. Атанасов има и политическо направление. Когато Т. Александров научава, че за окръжни съветници в началото на 1923 г. от Горноджумайско са избрани 3 комунисти, 2 блокари и 1 земеделец, той пише: “Ясно ми стана, че гласовете на комунисти и земеделци са увеличени от недоволните от Организацията, поради башибозушките ... зулуми и убийства (на 4 - 5 души) извършени от Коларов” (Ангел Коларов, съгражданин на Ал. Василев, войвода от Горноджумайска околия – б. а.). Общият отговор на Ал. Василев и Г. Атанасов е, че не могат да се произнесат, тъй като “нито сме ги чули, нито узнали още лоши или добри са резултатите от изборите”, но очевидно е тяхното желание да не се занимават с анкети и доноси и да прикриват престъпленията на “доверените си хора”. [113]
Идеята на ЦК на ВМРО за надпартийност и “смекчаване на партийните борби” в Петрички окръг няма изгледи за успех. Неумолимата логика на времето ражда цяла поредица от отрицателни фактори и неблагоприятни обстоятелства срещу нея. [114] Сред тях са правителствените извънредни мерки, обезпечаващи успеха на референдума за съдене на виновниците за националната катастрофа и особено налудничавото поведение на майор Никифоров, който е готов с артилерия да гони неуловимите комити по долината на р. Места. Значение имат и оценените като македонофобски изявления и речи на министър-председателя Ал. Стамболийски в Белград (ноември 1922 г.) и в Народното събрание (януари 1923 г.), острото противопоставяне, породено от правописната реформа, разбиваща единството на българските говори, както и опитът за убийството на Ал. Стамболийски. Без успех се оказват и усилията на новия петрички окръжен управител Ср. Поппетров да примири крайните страни във ВМРО и БЗНС. Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката.
С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. [115]
В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”. [116]
Нишката спогодба и правителствените мерки водят до привеждане на бойна нога не само на спомагателната организация в Петричко. В условията на земеделския режим, за да отстои на постоянния натиск, използвайки гъвкавите си нелегални възможности ВМРО формира идейна позиция и практика, която условно може да се нарече “обратно действие, или бумерангов ефект”. Негов прицел са източниците на предизвикателствата и онези фактори, които заплашват самостоятелността на македонското освободително движение.
По време на конференцията в Ниш на 14 март 1923 г. е съставено тайно окръжно, което има за цел създаването на спомагателна организация “в пограничната с Македония зона на Царство България”. С това се цели опитът от Петричко да бъде пренесен в по-широк географски обхват. Съставен е проект за формиране на организации “в държави и области извън Македония”, приета е клетва, както и указание относно начините за изграждане на организационната мрежа. [117]
От друг неизвестен досега документ, отразяващ задачите на тези помощни звена, става по-ясен замисълът на ВМРО и на нейния най-активен ръководител Т. Александров. Идеята е в някои по-важни градове и села на Хасковско, Кърджалийско, Мъстанлийско ( дн. Момчилградско) и на други места, да бъдат обособени тайни спомагателни групи от по 5-10 души и по една бойна група от 5-10, или 10-20 души, всички те съставени от “най-доверени, смели, опитни бойци, от въоръжени младежи там”.
Помощните организационни групи имат за цел да разкрият и унищожат всички канали през тези краища на “разбойниците федералисти” Паница и сие, които през Турция конспирират против независимостта на Царство България. Това е от изключителна важност, защото така те застрашават “базата на ВМРО”. Друга цел е започването на “задружна дейност с идейните дейци от Тракийската революционна организация и с Турският комитет в Западна Тракия и Източна Македония”, както и унищожаването на разбойничеството. Предвидено е да се защищава държавният правов ред и морални норми сред населението, както и “да се привърже то към Царство България с цел подпомагане борбите за извоюване независимостта на Западна Тракия и Македония”. Едва след като ВМРО “си създаде престиж и обаяние сред населението там, ако условията позволят това, може да се събират помощи за борбите на македонските и тракийски българи”. [118]
Очевиден е стремежът на ВМРО да вземе предохранителни мерки като простре своята база в България, както и да спечели нови привърженици на идеята, че “автономизма ще спаси българското племе от пропастта, към която сега то е тласнато, и че само борбата ще докара автономията и свободата му.” [119] Ако благодарение на обединените усилия в Ниш се стигне до превземане базата на ВМРО в Петричко, то в другия край на България могат да бъдат преместени нелегалните групи и да се създаде умален модел на спомагателната организация там. Това говори за неотклонния стремеж на ВМРО да не отстъпва от борбата със земеделското правителство и да остане вярна на идейната си програма.
Федералистите продължават упорито да наливат масло в ту тлеещия, ту разгарящия се враждебен огън между ВМРО и БЗНС. Прогонените след окупирането на Неврокоп противници на автономистите начело с бившия околийски началник Костадин Попиванов замислят завръщането си по родните места. Реваншистките им намерения са подкрепени най-активно от Димитър Кемалов и Петър Ангелов. Потърсено е и съдействието на федералиста Стойчо Чочков, установени са контакти с Т. Паница. Той смята да превземе ВМРО отвътре, разчитайки на влиянието си сред бившите санданисти в Неврокопско – свещ. Милан Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Стефан Урдев, Ангел Тетимов (Заяка) и др. [120]
Отново смъртна заплаха грози спомагателната организация. Т. Александров издава окръжно Nо 416 от 5 април 1923 г. За да осуети приложението на правителствените задължения от Ниш е заповядано на нелегалните организационни групи не само да избиват явилите се на българска територия “омразни сръбски капи и разбойниците – федералисти”, но и да се оказва въоръжена съпротива срещу “оранжевогвардейците” и да се подбужда населението към неизпълнение “наредбите на сегашното българско правителство”. [121]
На 10 април 1923 г. от името на ЦК на ВМРО Т. Александров изпраща под Nо 423 “Последно предупреждение” до Ал. Стамболийски. Копие от окръжното получават останалите министри, видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. Категорично е заявено, че ако в Петрички окръг бъдат изпратени отново федералисти и оранжевогвардейци, организацията ще приведе в изпълнение безкомпромисните си намерения от 5 април 1923 г. Към заплашителното писмо Т. Александров прилага окръжни Nо 416 и 303 от 22 август 1922 г. Поставя се ултимативно въпросът за отделянето на Петричко и за хвърлянето на населението в бездната на политическата борба. В крайна сметка Министерският съвет и БЗНС решават, че не може повече ВМРО да бъде “държава в държавата” и че трябва да се справят с нея. [122]
Същевременно, тъй като на 22 април 1923 г. са насрочени депутатски избори, ЦК на ВМРО задължава Ал. Василев, подведомствените му околийски управителни тела и войводи “да се вземат бързи и решителни мерки, за да не се позволи безогледно партизанско настървение, вредно за каузата на роба”. Окръжното от 20 март 1923 г. документира новаторската идея за обща избирателна листа, съставена от “местни (родом в Македония), честни, заслужили, с добро име граждани от различни партии съразмерно силата на всяка от тях”. Предвидено е избраните по този начин депутати срещу писмени декларации пред ЦК на ВМРО и страх от наказание да следват изпълнението на отстояваната политика. Те са задължени от парламентарната трибуна не само да “повдигат македонския въпрос”, но и да въздействуват върху “ българското правителство да възприеме съответна на това външна политика”. Депутатите, освен че трябва дружно да защитават “борбите за независимостта на Македония”, са упълномощени да настояват пред Обществото на народите за покровителство над “малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими” и да искат завръщането на бежанците по родните им места и амнистия на всички политически затворници там. Народните избраници от Пиринска Македония имат за дълг опазването на интересите на местното население, както и правото да изискват назначението на “честни, способни и родолюбиви чиновници, предимно от местните жители”, които да познават по-добре нуждите на земляците си. Същевременно бъдещите парламентаристи получават задачата “да правят постъпки” с цел наказване на всички престъпници в Царство България, “които злоупотребяват с името на борческа Македония”. Набелязано е пиринските депутати да правят усилия пред “българската държава за подобрение злата участ” на бежанците от Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. [123]
Досегашните историографски анализи наблягат върху стремежа на ВМРО да създаде парламентарна група, обслужваща нейната програма. В тях се подчертава, че амбицията за парламентарно участие на “неотговорния фактор” се поощрява от легалната буржоазна коалиция “Народен сговор”. [124]
Истината е редно да дирим в друга посока. Ръководният елит на ВМРО възприема общогражданската листа и бъдещата парламентарна дейност като ново тактическо средство за обществен коректив на текущата земеделска политика. Въпреки че възлага надежди на буржоазната опозиция, ВМРО в Петрички окръг не се обвърза с нея. Показателен е следният факт: до 9 юни 1923 г. в Пиринския край не е основан нито един народносговористки комитет. [125]
През април 1923 г. не се стига до гласуване с общограждански листи. Явно Т. Александров отхвърля идеята за самостоятелна македонска парламентарна група, тъй като накърняването на традиционния изборен суверенитет би довело не до смекчаване, а до изостряне на политическата борба с всички партии в България. Разбира се, от значение е и очакваният, особено в Белград, неблагоприятен международен отзвук срещу българската държава. В организационния архив е запазено неподписано от Т. Александров тайно окръжно Nо 412 от 2 април 1923 г., което защищава идеята за пълна свобода на волеизлияние. [126]
Така например в разгласената на 12 април 1923 г. кандидатска листа за Мелнишко се състезават представители на четири партии: БКП (т.с.) – Методи Алексиев от Г. Джумая и Асен х. Василев от Св. Врач; Демократическа партия – Ал. Буйнов от Банско, Михо Попов от Петрич и Атанас Попов от Св. Врач; БЗНС – Димитър Георгиев, Димитър Тилев и Атанас Карачоров; Социалдемократическа партия – Атанас Калибацев , Давид Проев и Георги Митев от Петрич. [127] Изброените кандидати са членове на ВМРО и нейни симпатизанти, а дейците на БКП (т.с.) и БЗНС са лоялно настроени и непровинени пред организацията
Безуспешният опит за реванш, горещо желан от местните земеделски дейци и осуетяването на новите Неврокопски събития в края на април 1923 г. повдигат самоувереността и активизират ВМРО. Милицията при с. Сатовча не допуска обединените федералисти на Т. Паница и Ст. Мишев да стигнат до Неврокоп. Бившият околийски началник К. Попиванов с част от другарите си е принуден да се прехвърли в Гърция и по-късно през Варна се връща в България, а Ст. Мишев с други нелегални федералисти от Солун минава във Вардарска Македония и постъпват подобно на Ил. Пандурски на служба при сръбските държавни власти. [128]
Непосредствено след посрещнатите радостно в Белград триумфални за БЗНС парламентарни избори, [129] ВМРО предприема серия от наказателни мерки срещу политическите си противници. На 26 април 1923 г. е убит Ангел Чолев, земеделски деец от с. Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, в миналото четник на Т. Паница. [130] Край Свети Врач на 7 май 1923 г. е обесен избягалият от автономистите участник в отряда през октомври 1922 г. старши полицай и член на БЗНС Лако Иванов Лазаров от с. Петрово, Мелнишко. [131]
Библиография:
101. Ив. Катарджиев, Време на зреенье, т. І, Скопиjе, 1977, с. 177; Чехословашки извори за българската история, Т. І, С., 1985, с. 177-179; Р. Гришина, Формирование взгляда на македонский вопрос в болшевисткой Москве – В: Македония: Проблемы истории и културы, Москва, 1999, с. 189-190.
102. С. Попов, Страници…, с. 92.
103. ЦДА, ф. 396, оп.2, а. е. 2, л. 8-8а; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2623; В. Василев, цит. труд, с. 183.
104. В.Василев, цит. труд, с. 169-170; Г. В. Димитров, БКП и бежанския въпрос, 1920-1929, Благоевград, 1986, с. 34 и сл., 139 и сл.
105. Градски археологически музей/ГАМ/-Сандански, Инв. Nо 3, Г. В. Димитров. Партийният събор през 1922 г., в. ПД, бр. 109 от 19 септември 1968 г. , с. 3; С. Попов, Страници..., с. 91.
106. В. Василев, цит. труд, с. 146.
107. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 21; ДА–Благоевград, Сп Nо 864б; Ив. Дивизиев. Елешница в миналото, С. 1977, с. 198-199.
108. ДА–Благоевград, ф. 63К, оп. 1, а. е. 1а, л. 33; 136К, оп. 3, а. е. 20, л. 5, 7, 198; Спомени на Борис Пендев, четник на Ил. Пандурски в Малешевско - личен архив; ДА - Благоевград, ЧП 14б.
109. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
110. Пак там, а. е. 77, л. 4; ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 62; Б. Кастелов. Рилският орел. 60 години от убийството на Коста Петров - кмет на Дупнишката комуна, в. “Звезда”, гр. Кюстендил, бр. 21 от 19 февруари 1983.
111. К. Палешутски, цит. труд, с. 98-102, 141.
112. Работнически вестник, бр. 210 от 2 март 1923; бр. 204 от 23 февруари 1923, с. 1; бр. 206 от 26 февруари 1923, с. 1-2; Д. Добринов. За отношенията..., с. 144-145.
113. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 77, л. 6; в. Работнически вестник, бр. 172 от 15 януари 1923, с. 1; бр. 173 от 16 януари 1923, с. 1 и бр. 174 и 175 от 17-18 януари 1923; бр. 164 от 3 януари 1923–Резолюция на Петата балканска конференция на комунистическите партии, 8-12 декември 1922 г.
114. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 9, 21, 47-48, 63, 76, 93, 103, 121; Чехословашки извори..., с. 182-183; К. Муравиев. Събития и хора, С., 1992, с. 64-67; В. Василев, цит. труд, с. 188-197, 238-277.
115. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 100-132.
116. Цитирано по К.Палешутски, Македонският въпрос в буржоазна Югославия, 1918-1941, С., 1983, с.142; По-подробно за Нишката спогодба в: В. Василев, Още за Нишката спогодба от 1923 г. и нейните последици, сп. Векове, кн. 3 от 1990, с. 17-31.
117. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 55; Пак там, оп. 3, а. е. 63.
118. Пак там, оп. 3 , а. е. 63, л. 72.
119. Пак там, оп.1 , а. е. 8, л. 55.
120. ДА - Благоевград, Сп 616 ( Спомени на Яна Димитрова Иванова, съпруга на Костадин Попиванов); В. Василев, цит. труд, с. 277-278.
121. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 30, л. 3.
122. В. Василев, цит. труд, с. 279-280; К. Палешутски, цит. труд, с. 143-144.
123. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 8-8а.
124. В. Георгиев, Народният сговор..., с. 158-159.
125. Пак там, с. 217.
126. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 51.
127. ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 1.
128. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2890, л. 94; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2798; ДА - Благоевград, Сп 38, 643; К. Палешутски, цит. труд, с. 144-145; Ив. Попов, Сатовчанските камбани, С., 2001, с. 353-355.
129. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 152; ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 17.
130. ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 176, л. 26.
131. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е.е7, л. 19; ЦДА, ф. 151б, оп. 1, а. е. 315, л. 1-2; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; В. Василев, цит. труд, с. 282.
Следва...2.2
Няма коментари:
Публикуване на коментар