3. Кризата във ВМРО и наложеното стабилизиране на пиринската спомагателна база

Членът на ЦК Т. Александров нарича 1923 г. “годината, през която ВМРО извоюва силни позиции и ознаменува победа на идейността и морала”. [201] Наред с оптимистичното начало, през тази година в дейността на ВМРО са заложени насоки, които осмислят нейното развитие и през следващата 1924 г. Очертават се ясно три проблемно-тематични кръга – отношенията на ВМРО с управляващите фактори; преговорите на ВМРО с БКП, Съветска Русия и Коминтерна; ВМРО и легалното македонско освободително движение в България. Те са несъмнено значим и отдавнашен обект на изследване, [202] а в последно време задълбочено и правдиво осветлени от К. Палешутски. [203]
За да запази базата в Петричко и позициите в България, ВМРО е принудена да съобразява програмните си цели и тактика с Цанковото правителство. Но пред него са изправени същите обективни международни условия, които формират външнополитическа позиция, сходна с тази на премахнатото чрез преврат земеделско управление. Независимо от опитите на Великите сили и особено на Великобритания да предотвратят югославската агресия срещу България, най-невралгичният пункт между двете съседни страни продължава да бъде ВМРО и въпросът за правата на подтиснатите българи. Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен. Той се подхранва постоянно от накърненото честолюбие, болезнената амбициозност и чувствителност на Т. Александров, както и от политическата воля на висшите офицери – министри, представящи отговорния изпълнителен фактор. Те желаят ВМРО и законните бежански организации да се подчиняват на “върховните държавни интереси”.
Показателен факт за еволюцията в идейните разбирания на Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев е отношението им към Съветска Русия. В края на декември 1923 г. от Т. Александров е подписан проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, почиващ на равноправието и самостоятелността във вътрешната и външната политика на двете страни. Обявена е съвместната цел “Свободна и независима Македония, самостоятелно политическо цяло, което ще влезе във федерацията на Балканските държави”. [204] В тази посока ВМРО желае да постигне споразумение главно с “Руската съветска република”, но като страна в диалога са БКП и Коминтернът. Ръководството на ВМРО започва преговорите без ясно разбиране за евентуалните последици от тях. Тяхното начало е вече обременено от септемврийския антикомунистически политически актив. Идеологическата несъвместимост между народната родолюбива организация и Комунистическия интернационал, еднакво абсолютизиращи – едните принципа на националното, а другите на социално-класовото, партийно начало – обуславят различни цели и мотиви за преговарящите страни. За ВМРО те са чисто практически и морални, идейни. Югославският пълномощен министър в София Милан Ракич споделя пред близкия си чехословашки колега Богдан Павлу: “Македонската революционна организация едва ли би преминала на съветска платформа, но македонците са свикнали да се съюзяват и с дявола, а съветският дявол има много пари”. [205]
“Признаците на сепаратизъм” в спомагателната организация избуяват от грубо демонстрирания правителствен върховизъм, от двойнствената и самостоятелна външна политика на ВМРО, от личните качества на Т. Александров, както и от ширещото се убеждение, че свободата на българите във Вардарска и Егейска Македония може да дойде от Съветска Русия чрез осъществяване на привлекателната идея за “национално самоопределение”.
Дейците на ВМРО в Петричко възприемат следсептемврийския повик за издигане над страстите, които хвърлят страната в траур. На политическите борби е дадена отрицателна оценка, а извършените убийства се смятат за пречка в организационния живот. Ако парламентарните избори в “Стара България” през ноември 1923 г. са повод за влошаване на отношенията между Илинденската организация и ВМРО, то в Петрички окръг гласуването е възможност за успокояване на общественото настроение. Депутатите, зад които стои спомагателна организация, са избрани без особени трудности. [206]
Във ХХI ОНС с листата на Демократическия сговор влизат следните народни представители: Ат. Маджаров, учител от Петрич, Д. Голев, адвокат от Банско, д-р Ив. Каранджулов, М. Монев, чиновник от Г. Джумая, Н. Хаджиев, земеделец от с. Пиперица, Мелнишко и д-р П. Кушев от гр. София.
Всред депутатите се открояват всеобщо уважаваните д-р Ив. Каранджулов и д-р Петър Кушев. Д-р Ив. Каранджулов е от гр. Прилеп, завършва право в Англия, дълги години работи като висш съдебен чиновник, прокурор на Върховния касационен съд, представител на България в международния съд – Хага, избиран е и за председател на Националния комитет на Македонските благотворителни братства. Д-р П. Кушев заедно с д-р Владимир Руменов са двама известни лекари “съчувстващи на ВМРО”. [207]
В Горноджумайско се правят опити да бъдат “смекчени” политическите борби и преодоляно враждебното отношение срещу ВМРО. По инициатива на Ив. Караджов, Асен Попаврамов, Сотир Мощански, Н. Северов, Михаил Балабанов, Г. Междуречки и др., е свикано общогражданско събрание за обединяване на всички партии в нова групировка “Политически съюз”. Чрез нея се цели обществените усилия да бъдат хвърлени за решаване на бежанския въпрос, подобряване поминъка на крайно бедните и т. н. Търси се съдействието и на депутатите от правителствената листа, които приветствуват “идеята за единението в Петрички окръг, така необходимо за възхода на българското племе”. [208]
Съобразявайки се с интересите на тютюнопроизводителите, в началото на новата година окръжното ръководство на ВМРО отменя разпореждането си от 1923 г. относно тютюневия налог. Занапред само от търговците на тютюн могат да се удържат “по 5 лв. на закупен килограм тютюн”. [209] Взети са мерки за попълване на тайните списъци с “годни бойци и сигурни хора в случай на нужда”. [210] За членовете на ВМРО в Петрички окръг не е тайна, че организацията е “под закрилата на официалната власт”. Казионното революционерство се противопоставя основателно на истинската боева дейност във вътрешността на Македония. Такива мисли споделя пред ЦК Петър Шанданов. От името на Битолския революционен окръг през януари 1924 г. той заявява, че “революционерите” около Ал Василев са станали “посмешище в нашия край”. Мнението на Т. Александров е сходно. [211]
Пред организационната база в Петричко идват първите трудности от страна на правителството. Те са свързани с поредната криза в българо-югославските отношения. Сръбските власти възприемат като истинско предизвикателство речта на премиера Цанков пред депутатите в ХХI ОНС, в която официално са поставени въпросите за правата на българското малцинство във Вардарска Македония, за наборна армия и за излаз на Бяло море. Предприет е истински дипломатически поход срещу България. Правителството в Белград има “неоспорими доказателства, че македонските комитети се ширят из Царството със знанието и даже съдействието на властите в Кюстендилско, Джумайско, Петричко и Неврокопско”. Недвусмислено е заявено, че при най-малкото четническо нападение в сръбска Македония ще последва сръбска наказателна акция на българска територия. [212]
Правителството не може да остане безучастно и на 3 март 1924 г. извършва арести на подозрителните “македонстващи” в Петрич, Кюстендил и София. Същия ден е декларирано, че от българска територия не ще последва никакъв сериозен акт на провокация, а пограничните власти са готови при възникнали инциденти веднага да уговарят “задружни действия” за охрана на границата. [213]
След една седмица революционните водачи отправят протестна декларация, но в крайна сметка отстъпват пред натиска на деветоюнци, като предприемат ходове за осигуряване на нови съюзници в освободителната борба. [214]
Българската дипломация и неофициалната мисия на бъдещите министри във второто сговористко правителство Андрей Ляпчев и Атанас Буров в Париж и Лондон, съдействуват за охлаждане на сръбските агресивни помисли през пролетта на 1924 г. Имайки сведения за военните приготовления, разтревоженото население на Петрички окръг е “готово за борба и като един да се отзове там, гдето бъде повикано от военните власти”. [215]
Не само българското правителство има желание и прави опити да постави под свой контрол дейността на ВМРО в България. Освен традиционния правителствен върховизъм, в ход е формирането и на неговото федералистко и коминтерновско издание. Започналите преговори във Виена са маневра за овладяването на ВМРО, за нейното обезличаване и поставянето й под контрола на БКП като национално-освободителна организация. [216]
Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. [217] Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония” и с високопарно самочувствие заявява: “Ние винаги сме смятали, че между нас, федералистите и лъжеавтономистите, не може да има никакво обединение и примирение и че само борбата до пълно унищожение на лъжеавтономистките оръдия на българската анексионистична политика може да разчисти пътя на истинското освободително революционно македонско движение”. Излагайки крайно изопачено положението в България, водейки се от зле прикрит стремеж за вдигане на акциите си пред богатите покровители, Т. Паница определя като най-близка задача в България македонците – комунисти да влязат в бежанските братства, да изградят нелегални бойни групи против националреволюционерите. Срещу ВМРО в Пиринска Македония той предлага “организиране и прехвърляне от сръбска и гръцка Македония” на чети, които да поведат “ унищожителна борба срещу терористическите ядра на Т. Александров”.
Виенските преговори и подписаният на 6 май 1924 г. от Ал. Протогеров и П. Чаулев манифест, разкриват “новата ориентация” на освободителното движение. Преди това на 29 април ЦК на ВМРО в пълен състав одобрява изготвената от П. Чаулев и Д. Влахов декларация. За Ал. Протогеров това е основният документ, от който “се проглежда съвсем ясно какво искат болшевиките”.
В България ВМРО сама се разпъва на изтерзаващия я кръстопът. Народната организация не може да се откаже от националния си характер и задачи, от подкрепата на буржоазна Европа и Америка, от българските правителства и Отечеството си, за да стане “оръдие на болшевизма” като разчита изключително на Съветска Русия и се опира само на БКП.
Двамата видни членове на ВМРО не могат да се съгласят от базов тил на ВМРО Българският Югозапад да се превърне в арена на класови и социални битки. Но те не успяват да убедят П. Чаулев, вече обхванат от “капана на болшевиките”. Така ЦК се оказва разединен пред поредното предизвикателство, наречено “нова ориентировка на ВМРО”. [218]
Нелоялността на виенските партньори е потвърдена от още един факт. Вместо да прекратят контрачетническата си дейност, Ст. Мишев и ренегатите около него свикват събор на 4 май 1924 г. в гр. Щип, на който подвеждат хората под клетва за борба срещу ВМРО. Взето е решение в сърбо – федералистките чети да се канят избягалите и преследваните за разни провинения емигранти от Петрички окръг. Към Илия Пандурски се присъединяват дирените от българските власти Ив. Узунов от с. Чуричене, Ив. Софин и Г. Младенов от с. Г. Рибница, както и бившият земеделския съветник от същото село Хр. Ангелов. [219]
В отсъствието на Т. Александров, който от Виена през Базел заминава за Лондон, водещи фигури на ВМРО са Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Те са сближени от желанието да се противопоставят срещу лидерството и единовластието на Т. Александров в движението. Затова са готови да подкрепят самостоятелните прояви на илинденци, бившите македоно-одрински революционери. Безкомпромисната антиправителствена позиция на Илинденската организация, признаците тя да се утвърждава като независим фактор, определящ стратегическите насоки на освободителното движение и превръщането й в обединително звено за комунисти (Д. Хаджидимов, Ив. Серафимов), бивши федералисти (Славчо Ковачев) и др. дейци, са определени от съмишлениците на Т. Александров като “дефекти на досегашния илинденски живот”. [220] Независимо от предварителната подготовка, ръководена от Ив. Михайлов, от мненията на Йордан Чкатров, Петър Мърмев и Велко Думев, Вторият редовен конгрес на Илинденската организация (24 май 1924 г.) избира Ар. Йовков и Г. Занков в ръководното тяло. [221]
След близо двумесечно отсъствие, на 5 юни 1924 г. Т. Александров се завръща в България. Веднага са предприети усилия за ограничаване последиците от злополучните за ВМРО преговори във Виена. [222] Кризисните процеси в революционната организация се ускоряват от серия неблагоприятни обстоятелства – разколът в ЦК и присъединяването на Ал. Протогеров към опозиционно настроените ръководители в Петричко, оформянето на Илинденската организация като втори алтернативен център в “голямата македонска политика”, въоръжената съпротива начело със Ст. Мишев. Към тях се добавят още и решенията на Витошката партийна конференция от май 1924 г. Тя определя ВМРО като съставена от “великобългарски шовинистични елементи” и предлага Петричко или да бъде обособено в независима република, или да остане в пределите на страната с автономен статут до изграждането на македонска държава. С такъв характер е и несъобразяването с мнението на ВМРО за ревизия на подписаните във Виена документи и достигане на взаимно приемливи формулировки. Обратно – предявяват се нови условия. Коминтерновският представител Милютин на 9 юни настоява “ВМРО незабавно да изгони от Петрички окръг” представителите на българската власт и областта да бъде обявена за автономна. Процесите на ерозия се засилват и от влошаването на отношенията между ВМРО и българското правителство след виенските преговори и политическите убийства в София, и от деморализирането на кадрите в Петрички окръг, където неговият завеждащ Ал. Василев е наричан вече Алеко паша – нещо като “безотговорен монарх в една малка сатрапия”. [223]
Идейната и организационната криза в македонското освободително движение става явна за обществеността в България, Балканите и Европа с публикуването на Майския манифест. Затова освен изявленията пред чуждестранните кореспонденти и дипломатическите ходове, които довеждат ВМРО до разрив с Коминтерна, Т. Александров насочва взискателността си и към спомагателната организационна дейност в Петричко.
Там главен отговорник е Ал. Протогеров съгласно разпределението между членовете на ЦК, решено във Виена на 25 април 1924 г. [224] Под единното давление на ВМРО в областта, в местните избори на 18 май населението гласува с общоселски листи за издигнатите кандидати на Демократическия сговор. [225] Но обкръжението на Т. Александров е убедено, че Ал. Протогеров заедно с Ал. Василев, Г. Атанасов и делегатите – илинденци от окръга, които гласуват за Ар. Йовков и Г. Занков, са прекалено самостоятелни. С промеждутък от около два месеца Ал. Протогеров е в Петричко. По поръка на Задграничното представителство на ВМРО, след конгреса в Пловдив Й. Чкатров заминава да търси обяснение за това от Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Тогава Протогеров поставя под съмнение ръководството на революционната организация в лицето на Т. Александров, а Ал. Василев потвърждава недвусмислено позицията на генерала заявявайки: “Наши са окръзите, ние проливаме кръвта си и няма да допуснем Т. Александров да ръководи ВМРО”. Г. Атанасов, визирайки К. Пърличев и Г. Баждаров, заявява в с. Левуново, Петричко: “Ние не признаваме никакво ЗП, което не е избрано от никого”. [226] Задължителната критичност към изворовия материал навява мисълта за зле прикрити стремежи на Ал. Протогеров и “революционерите” около Ал. Василев да елиминират от ръководството на ВМРО Т. Александров. Целта е това да бъде постигнато в условията на спорната и идеологически неизбистрена “нова ориентация”, при разширяване контактите с бившите серчани и македоно-одринци, като се използват комунистите – заложници и се разчита на вече осигурените сили в Петричко. При благосклонния неутралитет на Ал. Протогеров постепенно започва прилагането на противоорганизационния замисъл, чиято крайна цел обективно съвпада с интересите на “комунистите от София, Виена и Москва”. Главните действащи лица са Ал. Василев и неговото обкръжение.
Кореспонденцията между Протогеров и Александров, двамата членове на ЦК разкрива не само сложните им отношения, социалната и психологическа несъвместимост, но и личностния сблъсък на фона на очерталите се лагери във ВМРО. [227] Кризата във върховете има своето идейно и реално проявление в Пиринска Македония. Впечатлява мащабният подход и загрижеността на Т. Александров спрямо организационния живот в областта. Той споделя пред Ал. Василев и Г. Атанасов идеята на “наши лекари” да се нареди при с. Добринище, Разложко, курортна лечебница за болни и уморени четници. Прави предложение да не се събира налог върху градобитните тютюни в община Слащен. Нарежда организирането на анкети по дейността на Щерю Влахов, Х. Златанов (Шарен Ампо), Д. Медаров, Евтим Клепков и Ан. Коларов. Не забравя и болното семейство на Ал. Василев, нуждаещо се от морско лечение. [228]
Независимо от ясните признаци за криза, част от дейците на ВМРО в Пиринско не загърбват преките си задължения към “поробената Родина”. На 26-27 юли 1924 г. в с. Търлис, Драмско, е инсциниран “бомбен атентат”, след който започват арести на българи от селата Търлис, Ловча и Каракьой / дн.Гърция /. На път за с. Горно Броди в м. Черна гора по навързаните беззащитни селяни е открит залпов огън. Успяват да избягат малцина. По този повод в окръжния град Петрич е съставен “граждански комитет” от Ат. Калибацев, Хр. Медникаров, Г. Чапразов, В. Попстоянов и Николчев. Петричани и бежанците от околията, бидейки земляци и близки роднини на невинните жертви и сами свидетели на подобни “покъртителни картини”, апелират съчувствено и единодушно за международен анкетен контрол “върху зверствата над българите и турците в Гръцка Македония” и за човешко прилагане на изселническите наредби. [228а]
Поведението обаче на “верните хора” около Ал. Василев спрямо Т. Александров е незаслужено пренебрежително и обидно. Ако Т. Александров продължава да споделя с дейците на ВМРО в окръга някои организационни тайни, то те се отнасят високомерно и явно не се съобразяват особено с неговите нареждания и “анкети”. Красноречив пример за нещо повече от “признаци на сепаратизъм” е съзнателното недопускане на Т. Александров в работата на Струмишкия окръжен конгрес, независимо, че той отговаря в ЦК за този окръг. [229] Напълно в духа на новата московска платформа в Петричко се поставят въпроси за заповяданото от Т. Александров убийство на земеделския депутат Петко Д. Петков. [230] Започват критики срещу Т. Александров и М. Монев за потушаването на септемврийския бунт и се активизират контактите на Ал. Василев с бившите серчани, представени в окръга от Ал. Буйнов. [231]
Учудваща е упоритостта, с която пред местното население се омаловажават качествата и се уронва престижът на Т. Александров от съмишлениците на Ал. Василев – Щ. Влахов, Д. Вретенаров, Г. Пенков, Нашко и Коста Елшански. Тяхното самочувствие е подхранвано от окръжното ръководство, което се гордее с подетата четническа дейност в Малешевско, Радовишко, Гевгелийско, Струмишко и Серско. Пограничните “революционери” поставят ударението върху факта, че издръжката на ВМРО се дължи “на средствата дадени от Петрички окръг”. А бившият горноджумайски войвода Щ. Влахов не се свени публично да заяви в с. Струмски чифлик пред околийския актив на ВМРО, че издигането на Т. Александров и достигнатото от него положение се дължи на Ал. Василев и неговите другари. Предприета е цяла кампания, като се отменят, или забраняват редица разпоредби на Т. Александров, вече подигравателно наричан “министър на външните дела на ВМРО”. [232]
Според Ар. Манасиев и Ал. Протогеров, всичко което става в Петричко е съобщавано във Виена, като те допускат, че тези донесения прави комунистът М. Алексиев – заложникът със свободен режим, приближен на Ал. Василев и Щ. Влахов. Това става известно и на Т. Александров чрез М. Монев. Научавайки за обвиненията в “шпионство” и за връзките му с “някои федералисти и комунисти” Щ. Влахов “става още по-подозрителен към М. Монев и Т. Александров”. [233]
“Новата ориентация” и усилията за създаване на “общия македонски фронт” са фактор за възстановяване на дейността на местните комунистически организации в Петрички окръг. Разбира се, този процес не бива да се абсолютизира, тъй като основният ръководен състав на спомагателната организация бди върху хода на забранената политическа работа, а комунистите – заложници са под постоянно наблюдение.
В началото на юли 1924 г. първите кадри на ВМРО узнават за “комунистическото раздвижване” в окръга. Около годишнината от Илинденското въстание са разпространени “комунистически позиви до емиграцията за единния фронт”, а в Горноджумайско е занесена брошурата на Д. Хаджидимов “Илинденското въстание и поуките от него за сегашните македонски революционери”. Партийното издание е написано по поръка на Илинденската организация. При разпространяването му, на 2 август 1924 г. в София то е конфискувано от полицията. [234]
Настоятелното искане на Т. Александров за бързи предохранителни мерки срещу евентуалното комунистическо надигане е уважено от Ал. Протогеров и на 10 август бива подписано окръжно писмо с предупреждението “да не бъдем изненадани и да не позволим повторно да злоупотребяват с името и престижа на ВМРО, както стана през септември миналата година”. [235]
Чрез действията си в изпълнение на това окръжно ВМРО оказва подкрепа на Цанковото правителство. Двамата членове на ЦК са убедени, че виенските внушения на земеделци и комунисти могат да предизвикат “нови кървави междуособици, които да погребат независимостта на България”. Изразена е ясно и позицията спрямо “партизанския комунистически манифест”. Окръжното има за цел да утвърди още веднъж принципа на независимост и национална сплотеност: “Всички единодушно са против опартизаняването на организацията и превръщането й в оръдие било на други правителства, партии или класи зад граница. Защото в такъв случаи тя не ще може да запази своето единство, силата и значението си”. Недвусмислено е изречена заплаха срещу онези “единици, попаднали под влиянието на руските болшевики”. Дадени са отговори на издигнатия по места въпрос: “Какво ще бъде поведението на ВМРО в случай на нови метежи в България?” Отговорът е ясен: На всички бежанци-македонци, намерили временно гостоприемство в България и очакващи освобождението на Македония, “за да се върнат в милите и родни огнища” се препоръчва “да останат далече от подобни пагубни за България, вредни за цялото българско племе кървави междуособици и доколкото е възможно, да въздействат върху двете страни да ги предотвратят.” Другата възможност предвижда “свобода…на македонските емигранти и бежанци в Царство България и като равноправни български граждани там, да вземат участие в тая борба според своите убеждения и разбирания”.
Специални пратеници – агитатори на ЦК в Пиринския край и в пограничните околии от Кюстендилски окръг, разясняват позицията на националреволюционерите. Поведенческият организационен модел е идейно обусловен – “ВМРО не ще позволи никакви опити за метежи, никакви междуособици. Ако се появят такива, организацията ще ги потуши най-безпощадно. Поканва се населението в тези краища да не се намесва в подобни метежи и междуособици и вън от границата на своя район”.
Като се има предвид миналогодишният износ на “революционен товар” от Г. Джумая за гр. Дупница, е забранено “безусловно, под страх на наказание, групи или отделни метежници да напускат тези места и да отиват във вътрешността на Царството, за да помагат на едната страна...”
Окръжното още веднъж подчертава безкомпромисната решителност на ВМРО да запази спомагателната си база от всякакви граждански безредици и да продължи нейното използване само за целите на революционното движение в Македония.
Но правителството на Ал. Цанков и особено офицерите – министри имат свое становище за мястото на ВМРО в българския политически живот. Виенският манифест буди тревога и уплаха сред управляващите кръгове. Въпреки че е оповестена декларация – опровержение, безпокойството продължава да тегне над министри, военни и политици. [236]
На 4 август 1924 г. чехословашкият посланик Б. Павлу нарича македонското движение “ахилесовата пета на правителството”. Министър – председателят Ал. Цанков, “който е на заслужена почивка в морския курорт край Варна..., побърза да се върне в София и тъкмо сега, в началото на август се съвещава какво трябва да се направи, за да може поне в последния момент да запази македонската организация за нуждите на правителството”. След 10 дни Павлу в извънредния политически доклад на посолството предава разговора си с Хр. Калфов, министър на външните работи. Правителството определя като критичен периода, “особено поради загубата на опората им – македонците, които отиват на страната на Москва. Ръководството на македонската организация се било отказало от виенския манифест във “Федерасион балканик”, но българското правителство имало известия, че това е само за очи и че в действителност те много държат на подкрепата от Москва. Македонците заявяват, че няма да станат болшевики, но положението било такова, че няма да се откажат от каквато и да е помощ, а особено московската ръка била твърде щедра”. Правителството “иска да покаже добра воля, особено пред Белград” и предприема мерки за усилване на военните гарнизони в Пиринска Македония, като цели да ограничи до минимум четническите преминавания през границата, а това още повече обтяга отношенията му с ВМРО. [237]
Независимото политическо поведение на Т. Александров, несекващият му стремеж да превърне ВМРО в едва ли не главен фактор за разрешаване на македонския въпрос, безкомпромисната му позиция срещу нарушилите “правилата и традициите на организацията”, както и не винаги удачно подбраните средства за осъществяване на националната кауза, създават около личността на именития ръководител изключително враждебна атмосфера.
Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров. От началото на август 1924 г. той е в Мелнишко, където под покровителството на Ал. Василев не пропуска да даде публичен израз на личната си неприязън към “члена в ЦК на ВМРО”. В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август. [238]
Всички делегати са поразени от съобщението за убийството. Неколцина от тях начело с Ар. Манасиев се противопоставят на Алековото предложение убитият да се погребе край Роженския манастир до гроба на Я. Сандански. След телеграфическо повикване от София и Г. Джумая пристигат Ив. Михайлов, Панчо Михайлов, К. Пърличев, М. Монев и Никола Велев. Александровите тленни останки са положени на 4 септември при изгрев слънце в гроба близо до параклиса “Св. Илия” над с. Сугарево, Мелнишко. Делегатите “запазват в абсолютна тайна, под клетва” новината за смъртта на Т. Александров. [239]
Библиография:
201. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. л. 19.
202. В.Василев, Майският манифест на ЦК на ВМРО от 1924 г. - обстановка, преговори и последици, сп. ИП, кн. 5 от 1980 г., с. 39-63; Българската комунистическа партия и македонския въпрос, 1919-1934, Изследвания по българска история, т. VІІІ, С., 1986, с. 189-196; Д. Косев. Положението в България и курса на БКП след септемврийското въстание в 1923 г. до април 1925, ИБИД, кн. ХХVII от 1970, с. 175-177, 191-196; Отношенията между България и сърбохърватско словенското кралство при военно-фашисткото правителство 1923-1925 г. , ИБИД, кн. ХХХV от 1983 г., с. 175, 187-188, 201-202, 204-205 и сл.; Д. Добринов. Т. Александров и македонското революционно движение, сп. Векове, кн. 1 от 1980 г.; ВМРО(обединена), С., 1993, с. 11-29; Д. Гоцев, цит. труд, с.119-194.
203. К. Палешутски, Македонското освободително движение..., с. 170-254.
204. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 61, л. 1-3; Македония..., с. 676-677.
205. Чехословашки извори..., т. I, с. 304; Д. Добринов, Последният…, с. 108.
206. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 51, л. 12; а. е. 2, л. 9, 9а, 95, а. е. 54, л. 1; К. Палешутски, цит. труд, с. 193-194.
207. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 74; бел. № 19-20 от гл.III; Азбучник към СД на ХХI ОНС, С., 1924, с. 4, 6-7, 10. Навярно при съставяне на депутатската листа е надделяло мнението на Т. Александров, тъй като само Н. Хаджиев от “хората” на Ал. Василев е избран, а останалите местни кадри са подгласници, без особени изгледи за успех. Н. Милев е избран в две околии, Горноджумайска и Кърджалийска. Той приема избора в Кърджалийска околия, а М. Монев заема неговото място; Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. II, с. 43.
208. АМВР, об. д. 16110, л. 32, 42-45.
209. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 180, л. 1; ИМ - Благоевград, Инв. № 2:2/839.
210. Пак там, Инв. № 2:2/828.
211. ЦДА, Сп 2120б, л. 42.
212. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 82, л. 11, 31; Д. Митев. Англия и македонския въпрос и българо-югославските отношения през 1924 г., сп. ИП, кн. 3 от 1984, с. 23-24.
213. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 82, л. 44; ДА - Благоевград, ф. 123К, оп. 1, а. е. 8, л. 29; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 230-231; К. Палешутски, цит. труд, с. 189;
214. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 72; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 233-234; К. Палешутски, цит. труд, с. 189.
215. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 187, л. 2; а. е. 82, л. 74.
216. По-подробно в: В. Василев. Майският манифест..., с. 50 и сл.; Д. Добринов, Последният цар..., с. 117-118; К. Палешутски, цит. труд, с. 237, 240, 242-243.
217. ДА - Благоевград, ЕП № 79; Д. Добринов, Последният цар..., с. 117-118; К. Палешутски, цит. труд, с. 239-240; Ел. Стателова, цит. труд, с. 237.
218. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 22-23; Р. Гришина, Формирование.., с. 142-202.
219. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 174, л. 17; а. е. 185, л. 1.
220. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 2-4, 9-54; в. “Пирин”, бр. 22-23, 16 март 1924, с. 1; По-подробно за дейността на Илинденската организация в: Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 234 и сл; К. Палешутски, цит. труд, с. 191-206.
221. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 275, л. 8-9.
222. К. Палешутски, цит. труд, с. 210.
223. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 4-5; 36 години във ВМРО…, с. 128; Л. Панайотов. Витошката нелегална конференция на БКП(1924), С., 1959, с. 66-67; К. Палешутски, цит. труд, с. 210-211; В. Василев, Майският манифест..., с. 50-51.
224. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 24; а. е. 55, л. 7.
225. ЦДА, ф. 371, оп. 5, а. е. 67, л. 1-2, 5-6.
226. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 185-186.
227. ЦДА, ф. 1932, оп. 2, а. е. 28, л. 14, 68-73; а. е. 29, л. 14, 40-45.
228. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 22, л. 1; а. е. 28, л. 13, 51, 81; а. е. 29, л. 14; ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 15.
228а. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 112, л. 1.
229. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 2; ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 23.
230. К. Палешутски, цит. труд, с. 213.
231. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 53; а. е. 15, л. 6; ф. 396, оп. 3, а. е. 5, л. 1; ДА - Благоевград, ЕП– № 76.
232. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 16, л. 19-20.
233. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 55, л. 6; ф. 1909, оп. 1, а. е. 16, л. 22; 36 години във ВМРО…, с. 485.
234. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 28, л. 51; АМВР, об. д. 4939; Б. Кастелов, Д. Хаджидимов и приносът му в борбата на БКП за свързване с масите (1923-1924), ИИИБКП, т. 52 от 1984, с. 385.
235. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 28, л. 51; ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 1-4; ф. 252, оп. 1, а. е. 592, л. 1.
236. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 27-29; ф. 176, оп. 5, а. е. 187, л. 6-7, 9.
237. Чехословашки извори..., с. 266-268, 291, 300.
238. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 55, л. 1; ф. 369, оп. 1, а. е. 630, л. 8; ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 29; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 33-34; Сп 88, л. 44, 46. Опитите за разплитане тайните възли около убийството на Т. Александров е необходимо да бъдат продължени. Авторът приема за вярна посока, интелектуалните убийци на Т. Александров да се дирят сред кръга на овластените в Министерския съвет представители на Тайния военен съюз (Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Петрички окръг, 1922-1934 г. – В: 100 години ВМРО, С., 1994, с. 159-160.) Открити бяха още два документа, които потвърждават някои факти от спомените на Хр. Ампов: 1. Писмо на о. з. Г. Атанасов до (Стойчо) Бакалов да услужи на “нашите хора”, един от който е полк. Савов, 5 август 1924 ( ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 181, л.1; 2. Писмо от Ст. Филипов до Ал. Василев и Г. Атанасов от 11 август 1924 г. за посещението на полк. Савов, директор на пощите и телеграфите в Неврокопско ( виж ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 398, л. 21-22). Важен е въпросът за участието на Ал. Протогеров в “заговора против Т. Александров”. Генералът признава, че заедно с Ал. Василев са били в с. Лъджене, но отрича воденето на разговор с Ч. Катранджиев и др. “левичари” там. Версията на Ив. Михайлов, че срещата, в къщата на Ч. Катранджиев е подготовка за премахването на Т. Александров обслужва конюнктурни интереси и не води до научната истина. Въпреки че убийството на Т. Протогеров не е толкова “загадъчно и мистериозно” все още има какво да се изяснява. Но при проследяване достоверността на всяка авторска позиция е редно да се има в предвид и малко известната теза на Г. Чичерин. Съветският дипломат на 22 септември 1924 г. отрича участието на Москва в убийството от 31 август, но приема смъртта на Т. Александров за положителен резултат/ Р. Гришина, Формирование…, с. 164
239. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 16, л. 22; Ив. Михайлов. Убийството на Т. Александров, С., 1993, с. 213-248; Г. Марков, Камбаните бият сами, С., 1994, с. 43-52; Д. Гоцев, цит. труд, с. 130-134.