Този многозначителен жест на ВМРО предизвиква вниманието на вътрешното министерство, което внася предложение в Министерския съвет от 21 септември 1923 г. арестуваните комунисти да бъдат задържани до второ нареждане, като никой не може “да се освобождава без знанието на властта по заповед”. [172] Това е първият случай на разминаване на волята на вътрешния министър о. з. Иван Русев и действията на ВМРО в Петричко през септември 1923 г.
На 22 срещу 23 септември (събота и неделя) комунистите от Разложката котловина започват планираните въстанически действия за овладяване на казармата в гр. Разлог и останалите стратегически пунктове в околията. В изпълнение на софийската въстаническа парола от Г. Джумая и околните села към гр. Дупница тръгва отряд, чиято средна възраст е около 25 години. Местните комунисти, земеделци и “съмнителни личности” в Неврокопска околия са арестувани на 24 септември 1923 г. Комунистите от Петрич не вземат участие във въстанието Техният ръководител Никола Антонов, съученик на Ал. Василев, се споразумява с него независимо от въстаническия изход “комунисти и автономисти да не се избиват и наказват взаимно”. [173] В Мелнишка (Светиврачка) околия обаче се стига до убийства. От кръга на Ал. Василев тук са Гоце Манолев, Петър Говедаров, Никола Хаджиев и др. Те ловко използват времето, когато се “ловят комунистите”, за да организират убийства на противници на ВМРО от 1921 г., както и да отстранят съперници, които знаят твърде много за техните злоупотреби и пречат на търговските им дела. След 23 септември 1923 г. в околията са убити Георги Попиванов, Георги Казепов, Асен Хадживасилев, Никола Давидов и др. [174]
Властите в Г. Джумая, както и председателят на Околийското управително тяло на ВМРО Ар. Манасиев, са уведомени за часа на тръгване и посоката на въстаническия отряд. Неговият път е обречен и трагичен. Още на 1 август 1923 г. хората на ВМРО слагат ръка върху грижливо събираните от дупнишките комунисти оръжие и боеприпаси. В Кюстендил властите също успяват да изземат на 15 септември 1923 г. оръжие, картечници и патрони. След като Дупница не се отзовава на бунтовната парола, въстаниците се укриват в Рила планина. Веднага е организирано преследване “на метежниците”, като с готовност по следите им тръгват “всички запасни офицери, подофицери и много родолюбиви граждани и селяни” /т. е. четите и милицията на ВМРО - б. а./ В рапорта на Петричкото окръжно управление пише за 31 убити, а числото на пропадналите без вест не е уточнено. В Г. Джумая са задържани 121 души, от които “75 метежници с оръжие в ръка и 48 съмнителни, за които съдебните власти ще открият виновността им”. [175]
Всички фактори от Горноджумайско в лицето на Ар. Манасиев, М. Монев, В. Мечкуевски, Ан. Коларов и други, стриктно изпълняват нарежданията на Т. Александров и Ал. Василев. И двамата са за “безпощадност” към въоръжените въстаници, които не се предават след отправените им покани. Няма спор между Т. Александров, Ал. Василев и Щ. Влахов относно вината спрямо ВМРО на бившия градски ръководител Тодор Андонов Чопов /племеник на Гоце Делчев – б. а. /, който е убит заради погазената клетва и неправомерно предаденото организационно оръжие на горноджумайския въстанически отряд. [176]
Автономистка чета и милиция от около 500-600 души, предвождана от Г. Хаджиевтимов, арестува комунисти в с. Крупник и потушава бунта в с. Градево, след което съобщава във Военното министерство за стореното. По лична заповед на водача са убити комунистите Петър Пудев, Методи Мазнеов и Илия Калпачки. [177]
Въоръжената септемврийска акция на БКП в региона е явно нарушение на постигнатата договореност. Под командата на Ал. Василев са мобилизирани бойни чети и милиция (всички мъже до 50 години, годни да боравят с оръжие) от Петричка и Мелнишка околия. Събрани в с. Лопово, Мелнишко, те полагат отново клетва за вярност пред организацията, след което заминават за Разложко. Участие във възстановяването на деветоюнската власт в Разлог взема и милицията от Горноджумайско и Неврокопско. На 24 септември 1923 г. околийският началник в Г. Джумая изпраща в София телеграма за насочените към Разлог “силни наши групи от Мелник и Банско”. Един ден по-късно в София е приета (16 часа) и изпратената от Св. Врач шифрована телеграма на окръжния управител Никола Георгиев (Кючук Наполеон): “Мехомия. Комуната готова да капитулира, наредено подполковник Самоковлийски да поеме властта.” [178]
По-късно Вл. Поптомов пише: “Нашата партия не удържа думата си, вероятно този факт застави автономисткото ръководство, в което макар да преобладава така наречената левица, да погледне с подозрение на нашите отношения към тях и затова мобилизира своята милиция в областта и предприе концентрично настъпление към въстаналото Разложко. Те се счетоха за измамени и допуснаха, че въстанието е насочено против тяхната организация”. [179]
Мотивите на бившия народен представител, въстанически лидер и член на Висшия партиен съвет, за слагане на оръжието пред автономистите, са косвена оценка за авторитета и влиянието на ВМРО сред населението от района. Борбата против организацията се оказва “твърде непопулярна сред народните маси”, защото БКП официално декларира симпатиите си към “техния освободителен идеал”. Политически агитираната милиция твърдо защищава популярния лозунг за “автономия на Македония”. Затова въстаналите комунисти са обвинени “като изменници на македонското дело и дори като агенти на великобългаризма”. Според Вл. Поптомов една въоръжена борба тогава “щеше да застави т. н. левица, начело с Ал. Василев да се обедини с десницата – тодоралександровци и протогеровци... между които съществуваше вече остра борба за надмощие в организацията”. [180]
След даденото сражение на 25 септември 1923 г. в м. Дъбова махала, землището на с. Бистрица, въстаническите части се укриват в Рила планина. За легализирането на горноджумайци, с помощта на Георги Пенков и П. Говедаров на 29 септември 1923 г. Вл. Поптомов изпраща важно писмо до М. Алексиев, член на Окръжния комитет на БКП: “Аз твърдо вярвам, че хората, които стоят начело на организацията, ще удържат думата си и че те, които много правилно са оценили вашето влияние и нашето значение за тяхната собствена кауза, ще направят всичко възможно, за да ни направят не техни врагове, а техни приятели и сподвижници”. [181]
На 30 септември в 19 часа от Разлог окръжният управител съобщава в София по телеграфа: “Днес в целия Разлог комунистите окончателно капитулираха, включително и групата, която действуваше между Г. Джумая и Дупница”. Крайният пункт на този отряд е м. Предела, където той е обезоръжен от четата на Никола Северов. [182]
Разложките въстаници предават на спомагателната организация заетите държавни учреждения и взетото от казармата оръжие. Управителните тела на ВМРО вземат под закрила въстаниците и населението в Разложка околия, а войниците, отворили казармените порти, са предадени на военните власти и по-късно осъдени от тях.
В присъствието на Ал. Василев и окръжния управител, на 2 октомври 1923 г. е проведено важно съвещание. При бурните разисквания се очертават две мнения. Окръжният управител, Благо Максимов, Славе Каназирев, Атанас Грънчаров и Спас Рашев, настояват участниците във въстанието да се ликвидират. Мотивът им е, “че комунистите трябва да понесат най-тежки наказания, тъй като това е политически преврат, има погазване авторитета на българската власт и поругаване на пагона с превземане на казармата”. Другото становище е на Георги Ковачев, Ал. Буйнов, Г. Пенков, Цвятко Бизев, Вишан Захов, Янко Благоев, Никола Бакалов, Владимир Николов и Асен Хаджипетров, заемащи ръководни постове в Разложко. Под тяхно влияние се взема решение да се освободят всички арестувани в околията – около 200 души, а 20 души ръководители на въстанието и на БКП (т.с.) да се вземат като заложници в четите на организацията.
От горноджумайския отряд четници стават М. Алексиев, Т. Ангелов (Божаната), Г. Попиванов и Г. Захов, а от Разложко – Вл. Поптомов, П. Стефов, Ив. Чифлигаров, Г. Топалов, Вл. Седлоев, Л. Попстефанов, Г. Рачев, Г. Караджов, К. Патоков и др. [183]
Застъпниците на второто становище, набедени за левичари, излагат разумни доводи, внушени не отвън, а плод на революционната традиция, морал и целесъобразност. Близо три десетилетия населението е възпитавано да остане вярно на ВМОРО (ВМРО), да спазва устава и положената клетва. Нарушителите осъзнават колективно вината си и се предават заедно с ръководителите си на автономистите. Опрощението е еднакво за всички. Толкова много хора наказани в околията, означава бъдещи трудности в освободителното дело. Разбира се, не са без значение и земляческите и роднински съображения за приемане на това решение. Има и още едно съществено обстоятелство. Приетите в четите на ВМРО комунисти не са случайни личности, а добри агитатори, организатори с уважение в околията. Деятелите на ВМРО в Разложко, а и Ал. Василев, оценяват комунистите по-високо в сравнение със земеделците. Вярно е, че бившият руски поданик д-р Борис Майлер съзнателно задържа през въстаническата нощ в дома си разложките офицери и за техен срам казармата е превзета, а началникът на гарнизона подполк. Димитър Самоковлийски арестуван в нелицеприятна обстановка – около купа сено. Но желанието е в четите на ВМРО да бъдат използвани политическите качества и боевите способности на комунистическите ръководители. По този начин те са спасени от офицерското възмездие, изляло се главно върху войниците – въстаници. [184]
Завеждащият окръга Ал. Василев нарежда на временния околийски войвода Ванко Гаврилов Ганчев (Аспарух, Бесарабеца, Ъгленски) да бъде изпълнена наложената от ЦК на ВМРО смъртна присъда на Атанас Попстоянов и Георги Манушкин от с. Бачево. Пак с тяхно знание в околностите на Разлог са убити и горноджумайските въстаници Ангел Кирков, Борис Малински и Стойчо Милушев. Не бива да се търси острота в отношенията между “горноджумайската десница” и “разложката левица”, както продължават да правят автори от Скопие, защото и двете са сътворен с политически мотиви идеологически мит. [185]
Необходимо е да се изясни още едно важно следствие от братоубийствената драма и гражданския конфликт в България. Заради падналите в сражения млади въстаници, се създава крайно негативно отношение сред населението, особено в Горноджумайско, срещу “главните комунистически водачи на метежа”. Преобладаващото обществено настроение и в столицата е отрицателно. Заклеймено е “безмисленото комунистическо движение”, тъй като то няма шанс. Идва и основателният въпрос: “Защо дават напразни жертви и проливат братска кръв?” [186]
Загубите в Горноджумайско са само от едната страна, от преследвачите няма убити, а негодуванието срещу вдъхновителите на метежа е всеобщо. При истински опит за бягство е убит в дома му окръжният комунистически ръководител Ив. Илиев. Екзекутори на ВМРО задигат от военните власти Никола Лисичев, Димитър Ацев и Стамен Велинов. На 9 октомври 1923 г. те са обесени в града (срещу Историческия музей в кв. Вароша – б. а.). Върху гърдите на Н. Лисичев е закачена лента с надпис: “Наказани със смърт: 1. За измяна и предателство към Родината; 2. Вдъхновители и автори на конспиративна акция против държавната власт; 3. Причинители да се пролее невинна кръв, увлечени младежи, да се почернят много семейства от Дупнишко и района”. [187]
Централната власт научава за извършените “неотговорни изстъпления над гражданите”. Министърът на вътрешните работи Русев запознава със случая и колегата си Ив. Вълков, министър на войната. Разпоредено е да се открият виновниците, изпълнили присъдите на самозваните съдилища. Изразена е твърдата решимост да се вземат “най-енергични мерки” против подобна държавна анархия. [188] Разбира се, “хората на ВМРО” не са обект на следствие, но става ясен стремежът на вътрешния министър отговорната политика да бъде дело на отговорните фактори.
Естествено, когато става дума за генералите – министри Ив. Русев и Ив. Вълков, за мястото на “неотговорните фактори” в българския политически живот между двете световни войни, научният интерес е предизвикан и насочен и към делата на т. нар. “Конвент” [189] и правителството на Ал. Цанков, към тайнствените изяви на Военният съюз и ВМРО. Има една личност, в чийто житейски пътеки се преплитат линиите от задружната работа на двата “неотговорни фактора”. Това е секретарят на завеждащ окръга о. з. Г. Атанасов (Б. Моров, В. Петров, П. Вангелов). Възниква логично въпросът: Каква е позицията през септември 1923 г.на Г. Атанасов, едновременно деец на тайния военен съюз и втори ръководител на спомагателната организация в Петричко?
Офицерът и този път оставя следа в конспиративната си дейност. На 29 септември 1923 г. Г. Атанасов е на гара Костенец баня и от негова телеграма до поручик Радев стават известни контактите му с офицери от III секция – “домакинска”, към щаба на армията. Подпоручик Тодор Радев е офицер за свръзка между Ив. Вълков и Т. Александров. Споменати са “Порков, Лазаров и Шалдев”, обяснява се, че те могат да разговарят с Г.Атанасов по телефона на о. з. полк. Коста Николов, роден в с. Вирче, Малешевско, предложен от ЦК на ВМРО за съветник към Задграничното представителство още на 4 ноември 1920 г. [190]
Секретарят на ВМРО в Петричко е във връзка с Ал. Василев, който чака с “5 000 души в Разлога”. На 28 септември е съобщено там, че до ден-два Ал. Василев ще има информация “да праща ли някъде или да ги разпуща постепенно”. Офицерите научават, че в Петрички окръг всичко е спокойно. Цитираната телеграма потвърждава извода за тесните контакти на Г. Атанасов с членовете на Военния съюз, но демонстрира и независимата позиция на Алековата спомагателна организация: “Другаря Русев [ген. Ив. Русев] е искал от Монев [Михаил] – [Горна] Джумая цифри (вероятно на убитите въстаници в Горноджумайско – б. а.). Нито сме длъжни да ги даваме нему, нито е потребно и полезно това. Затова нито на Монева, нито на Русева ще даваме такива. Разни хора, разни акъли, па и всеки си е башка...Твой Б. Моров”. [191]
Следващия ден Г. Атанасов дава съвети на Мурат (?) “да ликвидира по-скоро комунистическата язва и другите разбойнически групи към Бобошево и околните села, па и самата Дупница, за да се отървем веднъж завинаги от тях”. Задачата на Мурат е да се споразумее с Ал. Василев и Ар. Манасиев за разпускане на организираната милиция, “като се почне от излишните и тия, които имат най-много работа”. [192]
Ролята на Г. Атанасов в септемврийските събития е деликатна. Той е връзката между Ал. Василев и структурите на ВМРО в Петрички окръг, осъществява контактите с офицерите – разузнавачи от III секция, които са “очите и ушите “ на Военното министерство. Всичко това едва ли е възможно без знанието на Т. Александров. Остава въпросът защо именно на офицера – автономист от Петричко е поверено тайното посредничество, когато той нееднократно доказва, че е лош конспиратор. Един факт от 14 ноември 1923 г. утвърждава мисълта, че Т. Александров продължава да има пълно доверие на Г. Атанасов. Той представя списък на 35 невоенни и 43 офицери за връчване на наградното отличие “организационна значка с червено емайлирано знаме”. Списъкът е утвърден от Т. Александров. Преди това е разпоредена строга отчетност върху дадените почетни знаци. Упълномощената от ЦК за това комисия е в състав: Б. Моров (Г. Атанасов), Пандов (К. Пърличев) и Петьофи (Г. Баждаров). [193]
Наградените 78 души са дейни участници в организираните наказателни експедиции от ВМРО и от офицерите на III секция към Военното министерство. По-късно, през декември 1924 г. Георги Занков от ръководството на Илинденската организация обвинява “Г. Атанасов и видните хора около ВМРО”, че са в услуга на Цанковото правителство и са автори на “автономистките ужаси” при Долна Баня, Саранбей, Пловдив, Самоков, Ихтиман, Фердинанд [Монтана] и др. “За да не се усъмни някой в това – пише Г. Занков, те издигнаха бесилки в своята територия – Г. Джумая. А за да не ги обвини някой, че не са истински “последователи” на апостола Гоце Делчев, с щикове измериха дълбочината на гърдите на сестреника му Т. Чопов”. [194]
През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато “местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония. Погазвайки дадената клетва пред организацията те тайно се събират и с даденото им от ВМРО оръжие вдигат бунт срещу българската власт”. Последва логично и морално решение – обезоръжаването на нелоялните членове. [195] Но това не е всичко, което върши ВМРО в Петричко. Организацията, с цел “защита на държавата от комунистите”, е автор на политически убийства, част от нейните дейци като доброволци и милиционери под командата на военните власти хладнокръвно вършат “черната работа”. Това е характерно за Неврокопско, където бунтът е осуетен, организирана е охрана на града, а заловените от военните “комунистически куриери от Пазарджишко” са екзекутирани от дейци на ВМРО. [196] Домашните извори не потвърждават участието на бойни чети от Петричко в потушаването на въстанието в “Стара България”, но дипломатите в София са убедени, че ВМРО от Пиринския край е използвано от българското правителство “за унищожаване на комунистите, разпръснати по планините”. [197]
И през септември 1923 г. македонската партийност е приложена. Като цяло крайните резултати са предопределени и в противоречие с идейния замисъл на ЦК. Неговите членове прикриват участието на ВМРО в борбите между партиите. Ако македонските българи са взели страна, то това те са сторили като български граждани. Мислите на Ал. Протогеров обобщено излагат становището на ЦК по въстаническото потушаване в Петрички окръг: ВМРО влиза в борба с БКП, “защото не можеше да допусне там друга организация; при това бяха предупредени много по-рано да не се поддават на никакво влияние от Москва за въстание, защото ще бъде потушено и ще се дадат безполезни жертви за чужди цели”. Но за съжаление се създават “кървави враждебни настроения за мъст взаимна”. Протогеров се връща чрез спомените си в Моравско и Владая през 1918 г. , където не е допуснато “да се посегне нито на един предал се войник или от заловените с оръжие в ръка”. Офицерската позиция е категорична: редно е към идейните противници да се проявява толерантност, а оръжието да се употребява само за тираните, против организационните врагове, които не могат да се отстранят по друг начин. [198]
Становището на Ал. Протогеров е несъмнено разумно и съобразено с воинския морал. Приложеното решение в Разложко безспорно утвърждава политическата позиция на ВМРО, а самият Ал. Василев излиза с актив от събитията заради решителното си застъпничество в спасяването на въстаниците от Разложко и техните ръководители. [199]
Позицията на Ал. Протогеров е признак за несъгласие с наложеното септемврийско отмъщение. Налага се изводът за рискованата политика на “отворени врати”, на опитите за всестранно застраховане, което Т. Александров цели в политическите комбинации на ВМРО. “Комунистическите бунтовни действия” са жестоко и сурово потушени. В охрана на българската държавност ВМРО заедно с тайните органи на Военното министерство оказва помощ на деветоюнските политици. Но организацията доказва, че има възможност в сложна обстановка да задействува механизма и на “смекчаването”. Основателно е предположението на П. Галчин, че заложничеството е не само хуманен жест, а “добре премислен план”. [200] ВМРО-заложниците са своеобразен, жив аргумент в бъдещите преговори с БКП и Коминтерна. Успоредно със задържането и контролирането на комунистите – четници, ВМРО продължава да залага на Демократическия сговор и правителството като фактор за укрепване независимостта и силата на българската държава – нещо, което най-пълно съвпада с организационните интереси.
Всестранното участие на ВМРО във вътрешнополитическите борби на Царството тласка напред започналото обезличаване на идейните позиции, нравствения облик и политическото поведение на македонското освободително движение.
Библиография:
172. Пак там, т. II, л. 160-161.
173. Пак там, т. II, л. 61-64; Об. д. 112734, л. 5 и сл.; ДА - Благоевград, Сп 93б (Спомени на Тодор Танев Стоев). За хода на въстанието в окръга в: Г. В. Димитров, БКП и революционното..., с. 183-201.
174. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. .е. 4, л. 1; а. е. 7, л. 2; ф. 371, оп. 3, а. е. 229, л. 37-38; ДА - Благоевград, ЧП 111б; А. Ирибозов, Там където въстанието не успее да избухне, в. ПД, бр. 218 от 18 септември 1973, с. 4.
175. АМВР, об. д. 7086, т. II, л. 61-63, 88; ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 73, л. 1. Общо в окръга по време на септемврийските събития през 1923 г. са убити около 50 души, членове на БКП и безпартийни.
176. ДА - Благоевград, ЧП № 635.
177. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164; Г. В. Димитров. БКП и революционното..., с. 197; Сл. Тасев, Безсмъртните…, с. 70, 78, 84.
178. АМВР, об. д. 7088, т. I, л. 125, 136; ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е. 19, л. 1; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; Пак там, Сп 905, с. 6; ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69.
179. ЦДА, ф. 146б, оп. 5, а. е. 270, л. 2.
180. Пак там, л. 3.
181. Сл. Тасев, Документ за Септемврийското..., с. 91.
182. АМВР, об. д., 7088, т. I, л. 177.
183. ИМ–Благоевград, Инв. № 2911, с. 2-11; ДА - Благоевград, ЧП № 602; Сл. Тасев, цит. труд, с. 91 (Търговеца Бл. Максимов е за твърди мерки срещу “метежниците” и заради личностното си унизяване от революционната власт. На 23 септември, неделя, неговата задача е да помете градския площад).
184. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 397, 401; ДА - Благоевград, Сп 186б; Др. Радонов, Четата от Банско в щурма на казармата, в. ПД, бр. 219, 19 септември 1973, с. 4. По-подробно за д-р Борис Майлер в: Вапцаров. Спомени за него. Сътавител Митка Томова- Черганова, С., 1994, с. 16, 22.
185. АМВР, ІІ съд., № 431; НОХД 540/1953, л. 47 и сл. ; Златна книга “ 100 години ВМРО”, Скопиjе, 1993, с. 167.
186. НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2856.
187. АМВР, об. д. 7088, т. II, л. 229-230, 235; Г. Д. Попов. В дома на заслужилия революционер, в. ПД, бр. 5, 20 януари 1960.
188. АМВР, Об. д. 7086, т. II, л. 66-67, 75, 77.
189. Г. Марков. Парола “Сабя”..., с. 51 и сл.
190. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32; ф. 1932, оп. 3, а. е. 55, л. 3; В. Александров.България и тайната война, С., 1992, с. 80-81.
191. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32.
192. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 33.
193. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 5; АМВР, об. д. 138, т. I, л. 24.
194. ЦДА, ф. 396, оп. , а. е. 54, л. 26.
195. Ив. Михайлов. Освободителните борби..., т. II, с. 304.
196. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69; а. е. 26, л. 32-38; К. Палешутски, Неврокопската партийна организация в политическите борби, 1919-1934, ИИИБКП, т. 56, С. , 1986, с. 367.
197. Чехословашки извори..., т. I, с. 244.
198. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 174, л. 18; ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 20.
199. ИМ-Благоевград, Инв. № 2911, л. 11; С. Попов. Страници..., с. 97.
200. ДА - Благоевград, ф. 1071, оп. 1, а. е. 2, л. 3; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 29-31 ( Владимир Поптомов и Г. Попиванов са “зачислени” в четата на Д. Илиев. В Сражение с гръцка чета Вл. Поптомов е тежко ранен и всички местни дейци в Петричко полагат навременни грижи за неговото спасяване; Сп 186б (Според “заложника” Ив. Рачев, Вл. Поптомов сътрудничи на революционния съд в Петричка околия. Фотографирането е в с. Кромидово, Петричко и в планината Беласица); П. Галчин. Участието на септемврийци от Благоевградски окръг в следсептемврийските революционни борби на партията, 1923-1944, Научни трудове на Академията за обществени науки и социално управление /НТАОНСУ/, серия история, кн. 2, 1983, с. 35.
На 22 срещу 23 септември (събота и неделя) комунистите от Разложката котловина започват планираните въстанически действия за овладяване на казармата в гр. Разлог и останалите стратегически пунктове в околията. В изпълнение на софийската въстаническа парола от Г. Джумая и околните села към гр. Дупница тръгва отряд, чиято средна възраст е около 25 години. Местните комунисти, земеделци и “съмнителни личности” в Неврокопска околия са арестувани на 24 септември 1923 г. Комунистите от Петрич не вземат участие във въстанието Техният ръководител Никола Антонов, съученик на Ал. Василев, се споразумява с него независимо от въстаническия изход “комунисти и автономисти да не се избиват и наказват взаимно”. [173] В Мелнишка (Светиврачка) околия обаче се стига до убийства. От кръга на Ал. Василев тук са Гоце Манолев, Петър Говедаров, Никола Хаджиев и др. Те ловко използват времето, когато се “ловят комунистите”, за да организират убийства на противници на ВМРО от 1921 г., както и да отстранят съперници, които знаят твърде много за техните злоупотреби и пречат на търговските им дела. След 23 септември 1923 г. в околията са убити Георги Попиванов, Георги Казепов, Асен Хадживасилев, Никола Давидов и др. [174]
Властите в Г. Джумая, както и председателят на Околийското управително тяло на ВМРО Ар. Манасиев, са уведомени за часа на тръгване и посоката на въстаническия отряд. Неговият път е обречен и трагичен. Още на 1 август 1923 г. хората на ВМРО слагат ръка върху грижливо събираните от дупнишките комунисти оръжие и боеприпаси. В Кюстендил властите също успяват да изземат на 15 септември 1923 г. оръжие, картечници и патрони. След като Дупница не се отзовава на бунтовната парола, въстаниците се укриват в Рила планина. Веднага е организирано преследване “на метежниците”, като с готовност по следите им тръгват “всички запасни офицери, подофицери и много родолюбиви граждани и селяни” /т. е. четите и милицията на ВМРО - б. а./ В рапорта на Петричкото окръжно управление пише за 31 убити, а числото на пропадналите без вест не е уточнено. В Г. Джумая са задържани 121 души, от които “75 метежници с оръжие в ръка и 48 съмнителни, за които съдебните власти ще открият виновността им”. [175]
Всички фактори от Горноджумайско в лицето на Ар. Манасиев, М. Монев, В. Мечкуевски, Ан. Коларов и други, стриктно изпълняват нарежданията на Т. Александров и Ал. Василев. И двамата са за “безпощадност” към въоръжените въстаници, които не се предават след отправените им покани. Няма спор между Т. Александров, Ал. Василев и Щ. Влахов относно вината спрямо ВМРО на бившия градски ръководител Тодор Андонов Чопов /племеник на Гоце Делчев – б. а. /, който е убит заради погазената клетва и неправомерно предаденото организационно оръжие на горноджумайския въстанически отряд. [176]
Автономистка чета и милиция от около 500-600 души, предвождана от Г. Хаджиевтимов, арестува комунисти в с. Крупник и потушава бунта в с. Градево, след което съобщава във Военното министерство за стореното. По лична заповед на водача са убити комунистите Петър Пудев, Методи Мазнеов и Илия Калпачки. [177]
Въоръжената септемврийска акция на БКП в региона е явно нарушение на постигнатата договореност. Под командата на Ал. Василев са мобилизирани бойни чети и милиция (всички мъже до 50 години, годни да боравят с оръжие) от Петричка и Мелнишка околия. Събрани в с. Лопово, Мелнишко, те полагат отново клетва за вярност пред организацията, след което заминават за Разложко. Участие във възстановяването на деветоюнската власт в Разлог взема и милицията от Горноджумайско и Неврокопско. На 24 септември 1923 г. околийският началник в Г. Джумая изпраща в София телеграма за насочените към Разлог “силни наши групи от Мелник и Банско”. Един ден по-късно в София е приета (16 часа) и изпратената от Св. Врач шифрована телеграма на окръжния управител Никола Георгиев (Кючук Наполеон): “Мехомия. Комуната готова да капитулира, наредено подполковник Самоковлийски да поеме властта.” [178]
По-късно Вл. Поптомов пише: “Нашата партия не удържа думата си, вероятно този факт застави автономисткото ръководство, в което макар да преобладава така наречената левица, да погледне с подозрение на нашите отношения към тях и затова мобилизира своята милиция в областта и предприе концентрично настъпление към въстаналото Разложко. Те се счетоха за измамени и допуснаха, че въстанието е насочено против тяхната организация”. [179]
Мотивите на бившия народен представител, въстанически лидер и член на Висшия партиен съвет, за слагане на оръжието пред автономистите, са косвена оценка за авторитета и влиянието на ВМРО сред населението от района. Борбата против организацията се оказва “твърде непопулярна сред народните маси”, защото БКП официално декларира симпатиите си към “техния освободителен идеал”. Политически агитираната милиция твърдо защищава популярния лозунг за “автономия на Македония”. Затова въстаналите комунисти са обвинени “като изменници на македонското дело и дори като агенти на великобългаризма”. Според Вл. Поптомов една въоръжена борба тогава “щеше да застави т. н. левица, начело с Ал. Василев да се обедини с десницата – тодоралександровци и протогеровци... между които съществуваше вече остра борба за надмощие в организацията”. [180]
След даденото сражение на 25 септември 1923 г. в м. Дъбова махала, землището на с. Бистрица, въстаническите части се укриват в Рила планина. За легализирането на горноджумайци, с помощта на Георги Пенков и П. Говедаров на 29 септември 1923 г. Вл. Поптомов изпраща важно писмо до М. Алексиев, член на Окръжния комитет на БКП: “Аз твърдо вярвам, че хората, които стоят начело на организацията, ще удържат думата си и че те, които много правилно са оценили вашето влияние и нашето значение за тяхната собствена кауза, ще направят всичко възможно, за да ни направят не техни врагове, а техни приятели и сподвижници”. [181]
На 30 септември в 19 часа от Разлог окръжният управител съобщава в София по телеграфа: “Днес в целия Разлог комунистите окончателно капитулираха, включително и групата, която действуваше между Г. Джумая и Дупница”. Крайният пункт на този отряд е м. Предела, където той е обезоръжен от четата на Никола Северов. [182]
Разложките въстаници предават на спомагателната организация заетите държавни учреждения и взетото от казармата оръжие. Управителните тела на ВМРО вземат под закрила въстаниците и населението в Разложка околия, а войниците, отворили казармените порти, са предадени на военните власти и по-късно осъдени от тях.
В присъствието на Ал. Василев и окръжния управител, на 2 октомври 1923 г. е проведено важно съвещание. При бурните разисквания се очертават две мнения. Окръжният управител, Благо Максимов, Славе Каназирев, Атанас Грънчаров и Спас Рашев, настояват участниците във въстанието да се ликвидират. Мотивът им е, “че комунистите трябва да понесат най-тежки наказания, тъй като това е политически преврат, има погазване авторитета на българската власт и поругаване на пагона с превземане на казармата”. Другото становище е на Георги Ковачев, Ал. Буйнов, Г. Пенков, Цвятко Бизев, Вишан Захов, Янко Благоев, Никола Бакалов, Владимир Николов и Асен Хаджипетров, заемащи ръководни постове в Разложко. Под тяхно влияние се взема решение да се освободят всички арестувани в околията – около 200 души, а 20 души ръководители на въстанието и на БКП (т.с.) да се вземат като заложници в четите на организацията.
От горноджумайския отряд четници стават М. Алексиев, Т. Ангелов (Божаната), Г. Попиванов и Г. Захов, а от Разложко – Вл. Поптомов, П. Стефов, Ив. Чифлигаров, Г. Топалов, Вл. Седлоев, Л. Попстефанов, Г. Рачев, Г. Караджов, К. Патоков и др. [183]
Застъпниците на второто становище, набедени за левичари, излагат разумни доводи, внушени не отвън, а плод на революционната традиция, морал и целесъобразност. Близо три десетилетия населението е възпитавано да остане вярно на ВМОРО (ВМРО), да спазва устава и положената клетва. Нарушителите осъзнават колективно вината си и се предават заедно с ръководителите си на автономистите. Опрощението е еднакво за всички. Толкова много хора наказани в околията, означава бъдещи трудности в освободителното дело. Разбира се, не са без значение и земляческите и роднински съображения за приемане на това решение. Има и още едно съществено обстоятелство. Приетите в четите на ВМРО комунисти не са случайни личности, а добри агитатори, организатори с уважение в околията. Деятелите на ВМРО в Разложко, а и Ал. Василев, оценяват комунистите по-високо в сравнение със земеделците. Вярно е, че бившият руски поданик д-р Борис Майлер съзнателно задържа през въстаническата нощ в дома си разложките офицери и за техен срам казармата е превзета, а началникът на гарнизона подполк. Димитър Самоковлийски арестуван в нелицеприятна обстановка – около купа сено. Но желанието е в четите на ВМРО да бъдат използвани политическите качества и боевите способности на комунистическите ръководители. По този начин те са спасени от офицерското възмездие, изляло се главно върху войниците – въстаници. [184]
Завеждащият окръга Ал. Василев нарежда на временния околийски войвода Ванко Гаврилов Ганчев (Аспарух, Бесарабеца, Ъгленски) да бъде изпълнена наложената от ЦК на ВМРО смъртна присъда на Атанас Попстоянов и Георги Манушкин от с. Бачево. Пак с тяхно знание в околностите на Разлог са убити и горноджумайските въстаници Ангел Кирков, Борис Малински и Стойчо Милушев. Не бива да се търси острота в отношенията между “горноджумайската десница” и “разложката левица”, както продължават да правят автори от Скопие, защото и двете са сътворен с политически мотиви идеологически мит. [185]
Необходимо е да се изясни още едно важно следствие от братоубийствената драма и гражданския конфликт в България. Заради падналите в сражения млади въстаници, се създава крайно негативно отношение сред населението, особено в Горноджумайско, срещу “главните комунистически водачи на метежа”. Преобладаващото обществено настроение и в столицата е отрицателно. Заклеймено е “безмисленото комунистическо движение”, тъй като то няма шанс. Идва и основателният въпрос: “Защо дават напразни жертви и проливат братска кръв?” [186]
Загубите в Горноджумайско са само от едната страна, от преследвачите няма убити, а негодуванието срещу вдъхновителите на метежа е всеобщо. При истински опит за бягство е убит в дома му окръжният комунистически ръководител Ив. Илиев. Екзекутори на ВМРО задигат от военните власти Никола Лисичев, Димитър Ацев и Стамен Велинов. На 9 октомври 1923 г. те са обесени в града (срещу Историческия музей в кв. Вароша – б. а.). Върху гърдите на Н. Лисичев е закачена лента с надпис: “Наказани със смърт: 1. За измяна и предателство към Родината; 2. Вдъхновители и автори на конспиративна акция против държавната власт; 3. Причинители да се пролее невинна кръв, увлечени младежи, да се почернят много семейства от Дупнишко и района”. [187]
Централната власт научава за извършените “неотговорни изстъпления над гражданите”. Министърът на вътрешните работи Русев запознава със случая и колегата си Ив. Вълков, министър на войната. Разпоредено е да се открият виновниците, изпълнили присъдите на самозваните съдилища. Изразена е твърдата решимост да се вземат “най-енергични мерки” против подобна държавна анархия. [188] Разбира се, “хората на ВМРО” не са обект на следствие, но става ясен стремежът на вътрешния министър отговорната политика да бъде дело на отговорните фактори.
Естествено, когато става дума за генералите – министри Ив. Русев и Ив. Вълков, за мястото на “неотговорните фактори” в българския политически живот между двете световни войни, научният интерес е предизвикан и насочен и към делата на т. нар. “Конвент” [189] и правителството на Ал. Цанков, към тайнствените изяви на Военният съюз и ВМРО. Има една личност, в чийто житейски пътеки се преплитат линиите от задружната работа на двата “неотговорни фактора”. Това е секретарят на завеждащ окръга о. з. Г. Атанасов (Б. Моров, В. Петров, П. Вангелов). Възниква логично въпросът: Каква е позицията през септември 1923 г.на Г. Атанасов, едновременно деец на тайния военен съюз и втори ръководител на спомагателната организация в Петричко?
Офицерът и този път оставя следа в конспиративната си дейност. На 29 септември 1923 г. Г. Атанасов е на гара Костенец баня и от негова телеграма до поручик Радев стават известни контактите му с офицери от III секция – “домакинска”, към щаба на армията. Подпоручик Тодор Радев е офицер за свръзка между Ив. Вълков и Т. Александров. Споменати са “Порков, Лазаров и Шалдев”, обяснява се, че те могат да разговарят с Г.Атанасов по телефона на о. з. полк. Коста Николов, роден в с. Вирче, Малешевско, предложен от ЦК на ВМРО за съветник към Задграничното представителство още на 4 ноември 1920 г. [190]
Секретарят на ВМРО в Петричко е във връзка с Ал. Василев, който чака с “5 000 души в Разлога”. На 28 септември е съобщено там, че до ден-два Ал. Василев ще има информация “да праща ли някъде или да ги разпуща постепенно”. Офицерите научават, че в Петрички окръг всичко е спокойно. Цитираната телеграма потвърждава извода за тесните контакти на Г. Атанасов с членовете на Военния съюз, но демонстрира и независимата позиция на Алековата спомагателна организация: “Другаря Русев [ген. Ив. Русев] е искал от Монев [Михаил] – [Горна] Джумая цифри (вероятно на убитите въстаници в Горноджумайско – б. а.). Нито сме длъжни да ги даваме нему, нито е потребно и полезно това. Затова нито на Монева, нито на Русева ще даваме такива. Разни хора, разни акъли, па и всеки си е башка...Твой Б. Моров”. [191]
Следващия ден Г. Атанасов дава съвети на Мурат (?) “да ликвидира по-скоро комунистическата язва и другите разбойнически групи към Бобошево и околните села, па и самата Дупница, за да се отървем веднъж завинаги от тях”. Задачата на Мурат е да се споразумее с Ал. Василев и Ар. Манасиев за разпускане на организираната милиция, “като се почне от излишните и тия, които имат най-много работа”. [192]
Ролята на Г. Атанасов в септемврийските събития е деликатна. Той е връзката между Ал. Василев и структурите на ВМРО в Петрички окръг, осъществява контактите с офицерите – разузнавачи от III секция, които са “очите и ушите “ на Военното министерство. Всичко това едва ли е възможно без знанието на Т. Александров. Остава въпросът защо именно на офицера – автономист от Петричко е поверено тайното посредничество, когато той нееднократно доказва, че е лош конспиратор. Един факт от 14 ноември 1923 г. утвърждава мисълта, че Т. Александров продължава да има пълно доверие на Г. Атанасов. Той представя списък на 35 невоенни и 43 офицери за връчване на наградното отличие “организационна значка с червено емайлирано знаме”. Списъкът е утвърден от Т. Александров. Преди това е разпоредена строга отчетност върху дадените почетни знаци. Упълномощената от ЦК за това комисия е в състав: Б. Моров (Г. Атанасов), Пандов (К. Пърличев) и Петьофи (Г. Баждаров). [193]
Наградените 78 души са дейни участници в организираните наказателни експедиции от ВМРО и от офицерите на III секция към Военното министерство. По-късно, през декември 1924 г. Георги Занков от ръководството на Илинденската организация обвинява “Г. Атанасов и видните хора около ВМРО”, че са в услуга на Цанковото правителство и са автори на “автономистките ужаси” при Долна Баня, Саранбей, Пловдив, Самоков, Ихтиман, Фердинанд [Монтана] и др. “За да не се усъмни някой в това – пише Г. Занков, те издигнаха бесилки в своята територия – Г. Джумая. А за да не ги обвини някой, че не са истински “последователи” на апостола Гоце Делчев, с щикове измериха дълбочината на гърдите на сестреника му Т. Чопов”. [194]
През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато “местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония. Погазвайки дадената клетва пред организацията те тайно се събират и с даденото им от ВМРО оръжие вдигат бунт срещу българската власт”. Последва логично и морално решение – обезоръжаването на нелоялните членове. [195] Но това не е всичко, което върши ВМРО в Петричко. Организацията, с цел “защита на държавата от комунистите”, е автор на политически убийства, част от нейните дейци като доброволци и милиционери под командата на военните власти хладнокръвно вършат “черната работа”. Това е характерно за Неврокопско, където бунтът е осуетен, организирана е охрана на града, а заловените от военните “комунистически куриери от Пазарджишко” са екзекутирани от дейци на ВМРО. [196] Домашните извори не потвърждават участието на бойни чети от Петричко в потушаването на въстанието в “Стара България”, но дипломатите в София са убедени, че ВМРО от Пиринския край е използвано от българското правителство “за унищожаване на комунистите, разпръснати по планините”. [197]
И през септември 1923 г. македонската партийност е приложена. Като цяло крайните резултати са предопределени и в противоречие с идейния замисъл на ЦК. Неговите членове прикриват участието на ВМРО в борбите между партиите. Ако македонските българи са взели страна, то това те са сторили като български граждани. Мислите на Ал. Протогеров обобщено излагат становището на ЦК по въстаническото потушаване в Петрички окръг: ВМРО влиза в борба с БКП, “защото не можеше да допусне там друга организация; при това бяха предупредени много по-рано да не се поддават на никакво влияние от Москва за въстание, защото ще бъде потушено и ще се дадат безполезни жертви за чужди цели”. Но за съжаление се създават “кървави враждебни настроения за мъст взаимна”. Протогеров се връща чрез спомените си в Моравско и Владая през 1918 г. , където не е допуснато “да се посегне нито на един предал се войник или от заловените с оръжие в ръка”. Офицерската позиция е категорична: редно е към идейните противници да се проявява толерантност, а оръжието да се употребява само за тираните, против организационните врагове, които не могат да се отстранят по друг начин. [198]
Становището на Ал. Протогеров е несъмнено разумно и съобразено с воинския морал. Приложеното решение в Разложко безспорно утвърждава политическата позиция на ВМРО, а самият Ал. Василев излиза с актив от събитията заради решителното си застъпничество в спасяването на въстаниците от Разложко и техните ръководители. [199]
Позицията на Ал. Протогеров е признак за несъгласие с наложеното септемврийско отмъщение. Налага се изводът за рискованата политика на “отворени врати”, на опитите за всестранно застраховане, което Т. Александров цели в политическите комбинации на ВМРО. “Комунистическите бунтовни действия” са жестоко и сурово потушени. В охрана на българската държавност ВМРО заедно с тайните органи на Военното министерство оказва помощ на деветоюнските политици. Но организацията доказва, че има възможност в сложна обстановка да задействува механизма и на “смекчаването”. Основателно е предположението на П. Галчин, че заложничеството е не само хуманен жест, а “добре премислен план”. [200] ВМРО-заложниците са своеобразен, жив аргумент в бъдещите преговори с БКП и Коминтерна. Успоредно със задържането и контролирането на комунистите – четници, ВМРО продължава да залага на Демократическия сговор и правителството като фактор за укрепване независимостта и силата на българската държава – нещо, което най-пълно съвпада с организационните интереси.
Всестранното участие на ВМРО във вътрешнополитическите борби на Царството тласка напред започналото обезличаване на идейните позиции, нравствения облик и политическото поведение на македонското освободително движение.
Библиография:
172. Пак там, т. II, л. 160-161.
173. Пак там, т. II, л. 61-64; Об. д. 112734, л. 5 и сл.; ДА - Благоевград, Сп 93б (Спомени на Тодор Танев Стоев). За хода на въстанието в окръга в: Г. В. Димитров, БКП и революционното..., с. 183-201.
174. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. .е. 4, л. 1; а. е. 7, л. 2; ф. 371, оп. 3, а. е. 229, л. 37-38; ДА - Благоевград, ЧП 111б; А. Ирибозов, Там където въстанието не успее да избухне, в. ПД, бр. 218 от 18 септември 1973, с. 4.
175. АМВР, об. д. 7086, т. II, л. 61-63, 88; ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 73, л. 1. Общо в окръга по време на септемврийските събития през 1923 г. са убити около 50 души, членове на БКП и безпартийни.
176. ДА - Благоевград, ЧП № 635.
177. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164; Г. В. Димитров. БКП и революционното..., с. 197; Сл. Тасев, Безсмъртните…, с. 70, 78, 84.
178. АМВР, об. д. 7088, т. I, л. 125, 136; ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е. 19, л. 1; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; Пак там, Сп 905, с. 6; ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69.
179. ЦДА, ф. 146б, оп. 5, а. е. 270, л. 2.
180. Пак там, л. 3.
181. Сл. Тасев, Документ за Септемврийското..., с. 91.
182. АМВР, об. д., 7088, т. I, л. 177.
183. ИМ–Благоевград, Инв. № 2911, с. 2-11; ДА - Благоевград, ЧП № 602; Сл. Тасев, цит. труд, с. 91 (Търговеца Бл. Максимов е за твърди мерки срещу “метежниците” и заради личностното си унизяване от революционната власт. На 23 септември, неделя, неговата задача е да помете градския площад).
184. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 397, 401; ДА - Благоевград, Сп 186б; Др. Радонов, Четата от Банско в щурма на казармата, в. ПД, бр. 219, 19 септември 1973, с. 4. По-подробно за д-р Борис Майлер в: Вапцаров. Спомени за него. Сътавител Митка Томова- Черганова, С., 1994, с. 16, 22.
185. АМВР, ІІ съд., № 431; НОХД 540/1953, л. 47 и сл. ; Златна книга “ 100 години ВМРО”, Скопиjе, 1993, с. 167.
186. НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2856.
187. АМВР, об. д. 7088, т. II, л. 229-230, 235; Г. Д. Попов. В дома на заслужилия революционер, в. ПД, бр. 5, 20 януари 1960.
188. АМВР, Об. д. 7086, т. II, л. 66-67, 75, 77.
189. Г. Марков. Парола “Сабя”..., с. 51 и сл.
190. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32; ф. 1932, оп. 3, а. е. 55, л. 3; В. Александров.България и тайната война, С., 1992, с. 80-81.
191. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32.
192. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 33.
193. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 5; АМВР, об. д. 138, т. I, л. 24.
194. ЦДА, ф. 396, оп. , а. е. 54, л. 26.
195. Ив. Михайлов. Освободителните борби..., т. II, с. 304.
196. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69; а. е. 26, л. 32-38; К. Палешутски, Неврокопската партийна организация в политическите борби, 1919-1934, ИИИБКП, т. 56, С. , 1986, с. 367.
197. Чехословашки извори..., т. I, с. 244.
198. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 174, л. 18; ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 20.
199. ИМ-Благоевград, Инв. № 2911, л. 11; С. Попов. Страници..., с. 97.
200. ДА - Благоевград, ф. 1071, оп. 1, а. е. 2, л. 3; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 29-31 ( Владимир Поптомов и Г. Попиванов са “зачислени” в четата на Д. Илиев. В Сражение с гръцка чета Вл. Поптомов е тежко ранен и всички местни дейци в Петричко полагат навременни грижи за неговото спасяване; Сп 186б (Според “заложника” Ив. Рачев, Вл. Поптомов сътрудничи на революционния съд в Петричка околия. Фотографирането е в с. Кромидово, Петричко и в планината Беласица); П. Галчин. Участието на септемврийци от Благоевградски окръг в следсептемврийските революционни борби на партията, 1923-1944, Научни трудове на Академията за обществени науки и социално управление /НТАОНСУ/, серия история, кн. 2, 1983, с. 35.
Няма коментари:
Публикуване на коментар