4. Въоръжените сили на ВМРО

Това най-съществено измерение на алтернативното институционализиране в Пиринския край е уредено нормативно най-късно. “Специалната резолюция” на Общия конгрес за военното управление на петте околии не е приложена. По въпроса за “боевото ведомство” в окръга ръководство за действие е приетият от конгреса Правилник на ВМРО (чл. 171– чл. 201) [242]
В годината на “софийския атентат” и няколкото афери, застрашаващи организационната сигурност, темата за боевото устройство на окръга е временно отложена след околийските конгреси и избора на нов окръжен комитет. Освен това все още не е изживяно Алековото пряко свързване на бойните петрички структури с организационната тактика в “поробена Македония”. Забавеното въоръжено организиране се дължи и на деликатните взаимоотношения Протогеров–Михайлов, на запасния генерал и нямащия боен опит младеж.
След общия конгрес дейността на временно назначените управителни тела и околийските пълномощници на ЦК във военната област е чисто рутинна: привеждане в известност на оръжието и материалната част, определяне точния брой на четите във всеки населен пункт, опити за боево обучение на четници и младежи, “словесна подготовка” за изтъкване недостатъците на “четническата тактика” и т. н. [243]
Характерно е, че околийските чети в Драмско, Кавалско и Серско, начело с войводите А. Качарков, В. Ганчев и М. Скендеров, както и четниците, живущи в Неврокопско, заедно със селската милиция, са пряко свързани с Дъбнишката афера. Временните бойни групи, ръководени от Ст. Давидов, Л. Кльонков и Д. Самарджиев, както и екзекутивните отряди изпратени от ЦК, подпомагат дейността на околийското управително тяло и местните органи на ВМРО в Горноджумайско при аферите в Сушица, Градево и Крупник. [244]
От пролетта и лятото на 1925 г. милицията и четите на ВМРО са в бойна готовност. Те са в услуга на властите за арестуването на доказани и набедени “рушители на държавата”. Изпълняват репресивни и наказателни задачи. Взимат участие в охраната на важни стратегически обекти по долината на р. Струма. Заедно с жандармерийските части разбиват във вътрешността на размирното Царство редица групи, съставени от комунисти, земеделци, анархисти и др. Има документална податка, че “хората” на ВМРО преследват четата на Нешо Тумангелов – анархист, емигрант в Югославия, който по-късно минава открито на сръбска служба. През целия период на гражданския конфликт Ал. Протогеров и Ив. Михайлов поддържат тесни контакти с Военното министерство в София и действуват съгласувано срещу “враговете на Отечеството”. [245]
Значима страна от дейността на ВМРО в пограничния район е борбата срещу проникващите от Вардарско емигрантски контрачети. Срещу ВМРО и правителството на Ал. Цанков застава прогонената от България политическа емиграция. В нейна услуга са въоръжените федералисти. При всестранното съдействие на Белград, Задграничното представителство на БЗНС има амбиция да създаде “революционна армия” и да възстанови властта си в България. Изградени са специални погранични канали за нелегално проникване в българска територия. Такива канали започват от Неготино, Зайчар и Княжевац за Видински окръг. За Врачански – от Княжевац, а Царибродският канал е за Софийски и Кюстендилски окръг. Босилеградският и Беровският канал са за влизане в Кюстендилско и Петричко “…на нелегалните организатори, разузнавачи и терористи, за пренасяне на агитационна литература и оръжие”. [246]
През октомври 1924 г. сръбските власти изграждат в с. Берово, Малешевско, канал на сръбската въоръжена антибългарска пропаганда. Негови организатори и добре платени агенти стават български политически емигранти. Земеделецът Тодор Драганов от Врачанско е връзката на сръбската контрачета с великия жупан в Щип. Водачът е Христо Ангелов от с. Горна Рибница, Петричко, член на БЗНС, окръжен съветник до 9 юни 1923 г. Към края на октомври 1924 г. в гр. Берово от гр. Ниш пристигат около 30 души емигранти. Техни предводители са Никола Дерменджиев и Тодор Ковачев от с. Долен, Неврокопско, бивш четник на Т. Паница през април 1923 г.
Съставеният списък на емигрантите-четници (около 36 души) от Беровското и Царевоселското направление установява особеното съжителство между политици в изгнание и убийци и крадци, отклонили се от военна служба, преследвани и осъждани от българските власти. В Берово е Ив. Пашилски от с. Лешко, Горноджумайско, контрачетник от 1923 г., ренегатите от с. Цапарево Георги Манджов, Лесо Николов, Илия Гоцев, Вангел Костадинов, Александър Божинов от с. Гореме, Петричко и други техни съмишленици и роднини, все наказани със смърт от революционния съд, заседаващ в Цапарево през януари 1925 г. [247]
“Войводата” на сръбска служба Н. Дерменджиев от с. Берово е в контакт с Т. Паница във Виена и с неговата солунска доверена връзка Васил Манолев. Земеделската политическа емиграция, въоръжените федералисти на Т. Паница и Ил. Пандурски, са смъртно заклеймени от дейците на ВМРО. След поредното злодейско убийство, извършено от “народния продажник” Ил. Пандурски, са предприети безкомпромисни мерки. На 30 срещу 31 януари 1925 г. в махала Терзийска на с. Дебочица водените от Пандурски около 60 души въоръжени контрачетници убиват селския ръководител Димитричко Домозетов. Заедно със семейството си Ил. Пандурски успява да мине границата. [248]
Още през декември 1924 г. Г. Въндев, председател на Струмишкия окръжен революционен комитет, в изпълнение решението на ЦК и след настоятелни предупреждения нарежда на Йосиф Киров да убие “главните водители” на контрачетниците Мане Хаджиев, Илия Кацарски и Панде Попчевски. Изпълнена е присъдата над П. Попчевски в гр. Струмица, но нападенията от запад не спират. На 4 срещу 5 април 1925 г. емигрантска чета напада митническия пост в с. Тросково, Горноджумайско. Убит е стражарят Младен Жигрев от с. Радибош, Радомирско. До средата на април 1925 г. има 13 нападения. Жителите на с. Долна Рибница, Долене и Игуменец в Огражден планина преследват контрачетата на Ив. Узунов. Извършени са убийства, нападения над мирни селяни, разпространяване на позиви срещу правителството и “македонската мафия”, както и на в. Земеделско знаме и Македонско съзнание – орган на Македонската федеративна организация. [249]
По нареждане на Ив. Михайлов горноджумайското околийско ръководно тяло назначава комисия от 17 април 1925 г. за “ликвидиране имотите на ренегата Ил. Пандурски”. Тя решава “овцете и другия добитък да се продадат веднага по възможност на лица, които живеят не в близост до границата”. [250]
Ив. Михайлов изработен подробен план за убийството на Ил. Пандурски. Един от редовите членове на ВМРО – Христо Вангелов Стоев (Ристо Дерижабо) от с. Никудин, Петричко, тайно е подготвен за екзекуторската мисия. Организирано е мнимото убийство на Евтим Кушов, войвода на ВМРО от с. Русиново, Малешевско. От двете страни на границата е разпространен слухът, че убиецът е Хр. Вангелов. “Героят” е приет лесно в четата на Ил. Пандурски. На път за поредната антибългарска акция Хр. Вангелов намира сгоден момент и между гр. Берово и с. Смоимирово, Малешевско, убива “продаденият на сърбите родоотстъпник”. Вестник “Независима Македония” публикува радостната вест: “Кръволока Пандурски убит”. В същия брой четем и благодарствено писмо до родителите на М. Кърничева от Атанас Попов, деец на ВМРО в с. Либяхово, родното село на Б. Сарафов. [251]
И след убийството на Т. Паница и Ил. Пандурски контрачетите не прекъсват с набезите си в българска територия. Навярно за да бъдат оправдани репресиите на ВМРО в с. Сушица, Крупник и Градево, е пуснат слуха, че 10-15 дни преди убийството на Пандурски е готвено нападение на влака в Кресненското дефиле, взривяване на мостовете по р. Струма, а на връщане – избиване половината жители на с. Крупник. [252]
Тревожното безпокойство и напрегнатата атмосфера по българо–югославската граница не са премахнати. Мястото на Ил. Пандурски е заето от Н. Дерменджиев, Г. Манджов, Ив. Узунов и Хр. Ангелов. Тайните и явните власти в окръга организират и поощряват преследването на “разбойниците”. В доклада на “Феноменов” (?) до Ив. Михайлов е констатирано “разслабено съзнание за силата и мощта на организацията”, а населението “под натиска на ятагана дава храна” на контрачетниците. Той препоръчва “чисто нелегална чета” да унищожи противника “в сръбска територия”, да се сменят пограничните офицери, а сръбският офицер на поста “Клепало” Радован Томанович – черногорец, който ръководи контрачетите, да бъде убит. [253]
За проникването на вражески чети от Гърция през август 1925 г. и преследването им в Неврокопско съобщава окръжният управител Н. Консулов. Същевременно на околийските началници е наредено да не позволяват преминаването на чети през границата.Строго им е заповядано заловените четници да се изпращат в Дирекция на полицията.
Забранено е да се носи “облекло подобно на четническото”, както и парадирането с четническа външност – дълги коси и бради. Под натиска на Белград в Кюстендилски и Петрички окръзи са извършени арести. Този път водачите на ВМРО се съобразяват с правителственото становище. [254]
Петричкият окръжен управител има амбицията да промени установения ред в областта. С удивление е констатирано “че по списъците на стражата се числят хора, необлечени в униформа, не носещи прямо службата в полицейските участъци, а находящи се на разположение на ВМРО за преследване на шпионажа и четите, които евентуално биха минали на наша територия”. Подчинената нему полицейска стража е комплектувана почти изключително от местни жители – македонски българи, повечето бежанци, надъхани с омраза към съседите и съчувственици на ВМРО, както почти цялото население в окръга. Никола Консулов не желае да влиза “в явен и рязък конфликт с хората на ВМРО”, но полага усилия да привлече стражари “от старата територия на България”, както и да укрепи кадрово Бюрото за държавна безопасност в окръга. На военните власти в гарнизоните и пограничните постове също са дадени заповеди да не допускат чети на ВМРО в “Македония под сръбска власт”. [255]
Нарежданията на официалните власти в окръга не са пречка за бойното преорганизиране на околиите. В Неврокоп дори стигат до идеята за формиране на “леки картечни отделения”. Продължава да се набавя оръжие и боеприпаси за въоръжените формирования на ВМРО. Начините за тяхното осигуряване са най-разнообразни. От “името на борческа Македония” на 22 юни 1925 г. Ив. Михайлов благодари на Борис Зафиров и на офицерите във Велико Търново подполк. Р. Атанасов и майор С. Бакърджиев за доставените от тях “бойни материали в подкрепа на освободителното дело”. На 15 юли 1925 г. Михайлов подписва разписка за прибраното през 1923 г. оръжие – пушки манлихери (обр. 1895) 284 бр., карабини манлихери (обр. 1895) 289 бр., манлихерови ножове 489 и др. [256] Околийските чети са екипирани с всичко най-необходимо – от пушки манлихери до компас, цианкалий и термометри. Обикновено четниците са въоръжени с къси карабини, пистолет, бомби, патрондаш. Облечени са в специална комитска униформа: кожена шапка с форма “Хан Аспарух” с куршумче в средата, извито назад, палто и панталони, наподобяващи войнишките, кожен силях, гуна (пелерина), вълнена наметка, която служи за завивка. На краката – калцуни, обвити с гайтан. Обути са с цървули. [257]
Критерий за боеспособността на ВМРО е гръцкото нападение през октомври 1925 г. В издадената литература Петричкият инцидент е осветлен обстоятелствено. [258] Отчитайки приноса на всички автори на фона на участието на българската армия и подчиненото й в извънредни ситуации местно население, остава сякаш забулена ролята на бойните чети и помощната милиция на ВМРО, оказали заедно с военните части упорита съпротива срещу войските на гръцкия диктатор ген. Теодорос Пангалос.
Готовността на ВМРО през юни 1923 г. да отбранява западната граница е траен ориентир за установения традиционен модел за охрана на българския държавен суверенитет. На 15 март 1924 г. Т. Александров оценява политическото положение в Европа като непозволяващо да се предприемат крупни революционни акции и атентати. По негова заповед околийските войводи съставят планове за съпротива, отчитащи евентуални сръбски нападения към Солун, бъдеща сръбско – гръцка война срещу България и Албания, или “други непредвидени събития в света”. [259] Когато предполагаемото става действителност, милицията и четите на ВМРО, готвещи се да презимуват в Неврокопско, Мелнишко и Петричко, веднага са приведени в боева готовност. С цел да не бъде обвинявана България от войнствените съседи, Ал. Протогеров заповядва по телефона “нито една от въоръжените групи да не минава вътре”. [260]
Неочакваната локална война срещу обезоръжена България не предизвиква уплаха в средите на ВМРО. Следват точно премерени действия за ограничаване на възникналия граничен инцидент. Селските ръководни тела на ВМРО от Подгорието ( Елешница /дн. Беласица/, Коларово, Камена, Димидово / дн. Самуилово / и Яворница) през първите дни на конфликта – 19-20 октомври 1925 г. , изпращат 80 милиционери. Те са в помощ на 27-те български войници от пост № 1, /Демир капия/, които започват престрелка с гръцката гранична стража. На 21 октомври началникът на шести пограничен участък подп. Големинов търси съдействие от околийското управително тяло в Петрич. Отзовават се веднага 100 души от градската милиция, въоръжени с “частно и държавно оръжие”. Те се насочват към пост №1, където се прави опит да бъде изтеглен трупът на убит гръцки войник.
При изследването на храбрата народна съпротива в Българския Югозапад от октомври 1925 г. трябва да се отчита стремежът на ВМРО да прикрива боевото си участие. Поведението на революционните дейци е мотивирано от необходимостта да не се подклаждат дежурните обвинения, че официална и победена България дава приют на въоръжената реваншистка организация. От значение е и общото желание да се избегне превръщането на разрастващия се граничен инцидент в класически военен конфликт.
Боевият пример на ВМРО е особено впечатляващ на 22 октомври. На този ден рано сутринта над с. Марино поле прелита гръцки самолет, а по цялата гранична линия към 6 часа внезапно настъпващите гръцки войски откриват пушечна и бомбена стрелба. Започва артилерийски обстрел на ж. п. гарите Петрич и Марино поле, а гръцката пехота доближава крайните къщи на махала “Дълбошница”. Малочислената българска армия, разпростряла се на широк фронт и неразполагаща с тежко въоръжение, получава заповед да не оказва сериозна съпротива. При такава обстановка органите на ВМРО и членовете на Македонския младежки съюз дават най-голям принос да не се допусне “гръцки крак да омърси” окръжния град. Ядрото на народния отпор е четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и нелегалните групи на неговите съратници Милан Постоларски, Георги Гевгелийски и Димитър Димашев. Според Г. Въндев четническият състав в Струмишкия революционен окръг е прехвърлен към южната граница веднага след като проехтяват бомбите на българските граничари, които отбраняват Демир капия. Това са четите, които заедно с нелегалната група на дойранския войвода Хр. Андонов и уголемени от доброволците – милиционери, заемат отбранителни позиции край Петрич, а самият Г. Въндев тайно е инструктиран за това от прекия си ръководител Ал. Протогеров.
На 23 октомври в окръжния център идват Г. Въндев и Й. Гюрков, тогава още временен пълномощник на ЦК за окръга и отговарящ за координирането на местната отбрана. Веднага Г. Въндев оглавява формирания организационен кризисен щаб. За негов помощник от огневите позиции е извикан о. з. Борис Бунев, околийски боеви инструктур. На другия ден – 24 октомври, Г. Въндев мобилизира градското мъжко население в пет “команди” за изграждане на отбранителни съоръжения. Присъствието на придобилия легендарна известност струмишки войвода внася успокоение сред петричкото гражданство и повдига духа на борбените защитници. В същия ден всички са се окопали, продоволствено осигурени и морално подготвени да водят дълготрайна позиционна съпротива.
Най-трудните участъци от фронтовата линия са заети от четите и милицията чак до 26 октомври 1926 г., т. е. до очакваното идване на белградските военни аташета – пратеници на ОН, полк Делпел (Франция), полк. Виконити Паски (Италия) и полк. Чаил (Англия). В донесението си до Ив. Михайлов, Г. Въндев и Б. Бунев съобщават, че пограничните постове от № 2 до № 8 са отбранявани от хора на ВМРО, подкрепени първоначално само от един взвод пехота и три картечници. Войводите, под чиято команда е милицията и които отбиват гръцките атаки срещу Петрич и района са: М. Постоларски с 260 души и четирима войника отбранява позициите около пост № 6, Георги Гевгелийски е на пост № 5 с 200 милиционери, Д. Димашев и Н. Манчев, районен началник на Петрич, оглавяват при пост № 7 300-350 души от местните селски чети. Аце Иванов, член в градското ръководно тяло, по посока на пост № 4 ръководи 40 души, впоследствие усилени с два войнишки взвода, Кръстьо Маджаров и Кръстьо Стоилов командват при пост № 3 45 души. [261]
Дейците на спомагателната организация от с. Ново Лехово, Яново, Пиперица, Ново Ходжово, Петрово, подсилват граничните постове, а на места като в с. Голешово не позволяват на подразделения от гръцката армия да навлязат “в Българско”. Тук достойното поведение на местната милиция се дължи на бойния опит на Пандели Божинов и организаторските качества на Георги Шуплинков и Александър Кулов. В сраженията през най-критичния ден – 22 октомври 1925 г., около с. Лехово и Пиперица, Светиврачко, падат убити от гръцките войски Ат. Маргинов от с. Петрово и Т. Бундов от с. Лехово. Това е удостоверено от “завеждащият Демирхисарска революционна околия Д. Илиев и неговият секретар Ив. Паскалев”. Страхил Развигоров сочи, че е убит само Н. Дюлгеров от с. Сингелово. Гръцка “разбойническа банда” в района на с. Габрене, Петричко, убива пет души, от които три деца. [262]
За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие и щабът на българската армия разчита не само на местното население от Светиврачко и от цялата конфликтна зона, но и на временните доброволци от окръга. В защита на южната българска граница се отправят членове на ВМРО от селата Крупник и Градево, Горноджумайско, Елешница, Баня, Годлево и Бачево, Разложко, Долене, Брезница и Крушово, Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. [263]
В спомените си Ив. Михайлов разказва за една интересна среща на депутата М. Монев, който след известието за гръцкото нахлуване тръгва по посока на Кресненското дефиле. Пътьом се среща с Кимон Георгиев. Виждайки как от разни страни се появяват въоръжени селски групи и вървят на юг към бойната линия, К. Георгиев развълнувано възкликва пред Монев: “Докато има такива синове, българщината няма да погине”. На историческата истина отговаря и мемоарното заключение на Ив. Михайлов: “Няма съмнение, че гръцките дивизии – ако желаеха през октомври 1925 г., можеха да проникнат и по-дълбоко на север. Но също така е сигурно, че щяха да срещнат в сражение още няколко хиляди селяни от този край, докато се намеси в борбата и малката за онова време българска армия заедно с много доброволци от всички краища на България”. По всичко изглежда, че Петрич през 1925 г. може да влезе в българския военен летопис като втора Сливница. Ето защо, подходящо е да споменем паметните думи на софийския гарнизонен началник о. з. ген. В. Лазаров: “Договорите за мир забраниха на България да има редовна войска, но те не можаха да забранят на българските майки да раждат храбри синове на Отечеството”. [264]
Съвсем неоснователно в изследванията на Петричкия инцидент се разграничават доброволците – милиционери, получили държавно военно оръжие, от четниците на ВМРО. Това е лесно оборим опит да се загърбва приносът на милицията, като се свързва участието на ВМРО в защита на националния суверенитет само с четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и формираните впоследствие бойни единици. [265] Първи в помощ на българските граничари са селските чети от Подгорието, след това е извикана “от полето” милицията, въоръжена с организационно и армейско оръжие, а третият отбранителен ешелон са нелегалните “кадрови” четници, чийто прославен водач в района на Петрич е Г. Въндев. Това, което за военните са “временни доброволчески чети”, “доброволци милиционери”, за дейците на ВМРО са членове на спомагателната организация, традиционно разпределени в “чети и милиция”. В кризисната обстановка те действат съвместно и всякакво разделяне и противопоставяне е неуместно.
Отечественият спонтанен отпор през есента на 1925 г. е анализиран в две посоки. Висшето военно ръководство обсъжда сериозни мерки за преодоляване катастрофалното състояние на българската армия след международно уредения пограничен инцидент. [266] Водачите на ВМРО също извеждат поучителни изводи за хода на боевата дейност в Петричко. В изпълнение писмената поръка на Й. Гюрков, Б. Бунев подготвя доклад до Ив. Михайлов. Боевият инструктор изтъква общия недостиг на стрелково оръжие в околията, като препоръчва скорошното приложение на общата наредба, за да се “внуши на административните власти, особено на окръжния управител [Н. Консулов] и околийския началник [Д. Золотович] да зачитат организационните власти”. Залог за успеха на “общобългарския идеал”– така Б. Бунев определя отношенията между подполк. Големинов и революционните дейци. Георги Въндев и Б. Бунев изказват общото си убеждение, че с Петричкия инцидент ВМРО е изпълнила задълженията си в Пиринския край и е извоювала правото си на бъдещ живот. [267]
Военните власти не са чужди на честолюбивото желание да контролират селската милиция от подгорските села на Петричка околия. Така милиционерите се прибират от граничната линия с пушките, но числящите им се патрони са иззети. Фактът остава без последствие. Преобладава радостното настроение и искрената признателност на петричките граждани към организатора на народния отпор Г. Въндев. Доказаните воеводски качества на председателя на струмишкия Окръжен революционнен комитет, заедно с пламенното му българско родолюбие, са високо оценени от неговите съграждани. В благодарственото писмо до Г. Въндев, кметът на окръжния ценър Георги Чапразов и упълномощените от гражданството протоиерей Г. Попов, Ян. Стойчев, Михаил Стефанов, д-р Дудаклиев и Атанас Калибацев, записват: “…Петричките граждани се считат горди и щастливи, че в лицето на Вашите самоотвержени борци видяха непобедимия Ваш дух – духът на Тодора и на всички герои, загинали за свободата на целокупна Македония”. В онези дни на патриотичен възторг и еуфория ВМРО е сравнена с “крайъгълен камък, върху който Петрич и околността градят своето щастие”. Освен поздравителния адрес от съгражданите си, Г. Въндев, заедно с другарите си получава и скъп дар от паметните събития – златен часовник. [268]
Спасението на Петрич и успешната бърза мобилизация на около 4000 въоръжени бойци са значими фактори за подхранване на организационното самочувствие. Липсата на команден състав и недостатъчното въоръжение на граничните села оказва влияние върху дейността на ВМРО. Двете забележки, изказани пред делегатите на окръжния конгрес в Банско, са водещи препоръки за бъдеща работа. [269]
До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие. Вземайки предвид преброяването през 1920 г. , според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки. Но общата преценка за личното въоръжение е задоволителна, защото по-важно е наличните пушки да бъдат в “здрави хора, подготвени бойно и въодушевени от идеите на организацията.”
Общият брой на местните четници е около 2 500. Те са добре екипирани и въоръжени. Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района. [270] Важен е районът и на Дьовленско (дн. Девинско). Там ВМРО е “зле поставена”, затова конгресът намира за най-полезно запазването на “немасови организации, от здрави ятаци, или по-прикрити верни ядра”.
Новият окръжен комитет е задължен да реши въпроса с безплатния труд на пограничното население, което е “винаги изнурено от постоянно бдение с оръжие в ръка”. В дотогавашната практика съществуват спорове по граничната охрана. “Разправиите” са предизвикани от неизяснените обстоятелства около ръководството на милицията – дали то да бъде от ВМРО, или от граничната власт, склонна да разполага с раздаденото под клетва организационно оръжие. Конгресната постановка е да се търси разбирателство, но когато позицията на граничните офицери “произхожда не от лично разбиране или темперамент, а им е наложена отгоре”, без да се предприема нищо да се уведомява по-горното началство. [271]
Приетата конгресна резолюция съдържа главните задачи на окръжното боево ведомство: при запазване на местните чети и утвърждаване на инструкторския институт да се завърши обучението на годните за оръжие мъже и особено на младежите по специално изработена бойна инструкция, да се приведе в пълна известност оръжието, облеклото и снаряжението, да се поправи разваленото и да се набави ново. [272]
Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население.
През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев. Боевият инструктор на Неврокопско е с псевдоним Боров [Б. Бунев] и той получава месечна издръжка 3 000 лв. до май 1926 г. [273]
За Ив. Михайлов най-важното дело след първия окръжен конгрес е съставянето на военен устав на спомагателната организация. Той получава необходимите бележки от назначените боеви инструктори, написва своя проект и настоява Ал. Протогеров “да побърза с преглеждането”. Но мнението на о. з. генерала е друго. Първо трябва да се подготви “бойна инструкция за поробена Македония, базирана на чл. 12 от Устава и на чл. 171-201 от Правилника на ВМРО” и едва тогава да се правят извлечения за Петричко. Инструкцията не е належаща, защото според него тук “не предстои никаква революция”. Но на 31 март 1926 г. Ал. Протогеров, въпреки че оценява труда на Михайлов, като “една компилация от бележки” се съгласява с необходимостта от приложение на устава. [274]
На 1 април 1926 г. бойната инструкция и упътването са изпратени в петнадесет броя с гриф “строго поверително” до окръжния комитет, околийските управителни тела, боевите инструктори и задграничните представители. [275] Тя е проникната от амбицията да събуди и “в последния колибарин македонския борчески дух”. За тази цел е предвидено да се води тайно обучение, като се използват “мъртвите сезони и празниците”, формиране на специални части, обща мобилизация на околията и нейното топографски изучаване за скривалища на хора и оръжие.
Мъжете от всяко населено място, годни за носене на оръжие, образуват групи от по 30 души. От “най-преданите и бойки хора” се формира местна чета. Няколко общини в околиите образуват боеви район. “Върховен разпоредител с въоръжените сили” в Петричко е ЦК на ВМРО.
В бойния устав ударението се поставя върху четническата тактика, основана на гъвкави действия и голяма подвижност на групите. Разчита се на просветителски беседи, които “повдигат съзнанието, закрепват духа [и] възпитават добродетели “. Авторите на “бойната инструкция” смятат, че недостатъците в техниката и обучението могат да бъдат допълнени “чрез смислени и пламенни беседи” с достойни примери от миналото и настоящето на македонското освободително движение – четите на Христо Узунов и Методи Патчев, подвига на Солунските атентатори, на Кирил Григоров и Менча Кърничева, “безропотното послушание на Йордан Цицонков и Димитър Стефанов”. Бойците на ВМРО са призвани да бъдат готови с беззаветна самоотверженост да изпълнят дълга си към родината. Освен с предаността си към организацията, да проявяват и общочовешки добродетели – честност, скромност и искреност. Внушава се да няма страх от неизбежната смърт, защото по-важното е “дали достойно ще умреш!”
Бойното упътване “абсолютно забранява” използването на организацията за частни цели. Указанието е провинилите се милиционери да не остават ненаказани. Главното е да се знае, че “ранното наказание изплашва, честото затъпява усета”, а нередностите се предотвратяват “не чрез страх, а чрез възпитание и такт”.
В “бойния устав” прозира авторският почерк на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов. Окръжното боево устройство е ново издание на класическия четнически институт на ВМОРО. [276]
Ив. Михайлов отново апелира бойната дейност да е тайна както за властта, така и за населението. Затова окръжният комитет и пунктовият началник в Св. Врач са предупредени за възможността покрай търговията около митническия пункт при с. Кулата да се върши обмен на “шпионски противомакедонски данни”. На 6 април 1926 г. на “действителните и запасни другари” в ЦК и ЗП е вменено да не проявяват излишна словоохотливост “за новата тактика”. [277] Давайки пример как се пази тайна във ВМРО, Ив. Михайлов, вдъхновителят на нова съпротивителна тактика, хвърля немалко усилия, за да докаже конспиративните боеви предимствата в Скопския революционен окръг. [278]
“Бойните закони” попълват окончателно нормативната уредба на успешно развиващото се в окръга “организационно администриране”. Благодарение на този вътрешен фактор Ив. Михайлов налага своите разбирания за освободителната борба на македонските българи. Междувременно започналата “писмена престрелка” между двамата членове на ЦК открива и известни различия в идейните им становища, особено за мястото на Петричко.
На 9 април 1926 г. Ив. Михайлов изпраща послание в шест страници до “Уважаемия г-н Ал. Протогеров”. [279]
Библиография:
242. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 23-26.
243. АМВР, об. д. 16110, л. 125-126.
244. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а . е. 16, л. 164-167.
245. Чехословашки извори…, Т. І, с. 366 – 367; ДА, Благоевград, ф. 136,оп. 1, а . е. 24, л. 159, 163, 165, 173, 213-215;а . е. 25, л. 25-26, 29-30, 54, 104-105, 199-200.
246. ЦДА, ф. 370, оп. 6, а . е. 137, л. 2, 9.
247. АМВР, об. д., л. 41-60; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 16, л. 148; ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 30-32; Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Каршиака, 1922-1934, сб. Пирински край, библиотека “Краезнание”, № 1, Благоевград 1996, с. 178-179.
248. АМВР, об. д. 234, л. 5; об. д. 13 848, л. 19-20, 21; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-105.
249. Пак там, об. д. 9906, т. II, л. 427-430; об. д. 22033, л. 20; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 14-16; а. е. 182, л. 5.
250. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 253.
251. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 124, л. 174; Дешифриран магнетофонен запис от разговор със Стойко Димовски, 7 май 1994 г.; в. “Независима Македония”, бр. 116 от 3 юли 1925 г. Неточна е датата на убийството при Д. Гоцев, цит. труд, с. 178. Хр. Вангелов споменава, че убийството е извършено между Петровден и Илинден (28 юни - 20 юли). Най-вероятно края на юни 1925 г., а не на 27 юли.
252. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 430.
253. Пак там, об. д. 22 033, л. 37; об. д .16110, л. 20; К. Палешутски, цит. труд, с. 30 - 31.
254. Пак там, об. д . 9906, т. I, л. 105-106, 109, 114; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 252; АМВР, об. д .13848, л. 41; об. д. 18472, л. 27.
255. Пак там, об. д. 9906, т. I, л. 118-119; об. д. 18472, л. 35.
256. Пак там, об. д. 16110, л. 119-120; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 78, 82.
257. Пак там, л. 38-39; ДА - Благоевград, Сп. 535.
258. G. Sarailiev, Le conflict qreco-bulgare d’octobre 1925 et son reglement par la societe des sotions, Amsterdam, 1927; Хр. Братанов. Срещу гърците на Беласица и Струма (дневник на събитията по инцидента в Петричко през есента на 1925 г., С., 1927; Г. В. Димитров. Малцинствено-бежанския въпрос..., с. 184-200; Илюзии и действителност..., с. 105-124; В. Василев. Великобритания и македонския въпрос..., с. 25-27; Л. Петров. Петричкият инцидент от 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1994 г., с. 129-154 (ръкопис на о. з. подполковник Хр. Братанов); St. Troebst. Фашистичка Италиjа и ВМРО (1922-1925 г.)..., с. 409-410; М. Йонов, К. Калинска. Пример за успешна намеса на ОН - в. “Българска армия”, бр. 13 844 от 8 ноември 1995, с. 3; М. Йонов. Българската армия като държавна..., с. 177-181; М. Йонов, К. Калинска, Нови документи за интервенцията на гръцката армия в Петричко през октомври 1925 г., сп. ВИС , кн. 5 от 1995, с. 118 и сл.; К. Калинска – Данаилова, Населението в Петричко и нахлуването на ген. Пангалос през октомври 1925 г., сп. ВИС, кн. 3 от 1996, с. 25 и сл.; Н. Попов, Петричкият инцидент от 1925 г. и съпротивата на местното население, сп. МПр, кн. 1 от 1996, с. 81-95; Тр. Митев. Международната кампания организирана във връзка с нахлуването на ген. Пангалос в Петричко през 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1996 г. , с. 53-63.
259. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 13.
260. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 183, л. 5; Разузнаването на ВМРО още през август 1925 г. разполага с данни за струпването на гръцки войски в пограничните села, за забрана на тамошното българско население да се движи в района и за готвено нападение върху близък град или по-важен пункт около границата - ф. 1932, оп. 1, а. е. 12, л. 25-28.
261. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30 (доклади на Б. Бунев и Г. Въндев до Ив. Михайлов, ноември 1923 г.).
262. АМВР, об. д. 13848, л. 44; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 74-76; ЦВА - Велико Търново, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 273-276; Разговор със Стоил Г. Шуплинков, живущ в гр. Сандански, 11 февр. 1993 г.; Спомени на С. Шейнин.
263. ЦВА, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 251-309, 325-374.
264. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. III, с. 585.
265. К. Калинска. Населението в Петричко..., с.27.
266. Л. Петров, Проблеми на военната политика на България,1934-1939, С., 1990, с. 22 и сл.; М. Йонов, Българската армия като..., с. 216 и сл; Българската военна доктрина от Освобождението до 1934 г., кръгла маса, сп. ВИС, кн. 4 от 1995 г., с. 152-153.
267. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30; К. Палешутски, цит. труд, с. 42.
268. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 200, л. 1; АМВР, об. д. 17297, л. 43-45; об. д. 4939, л. 1.
269. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 130-131.
270. Пак там, л. 122-124. Сведенията по бойното състояние не са пълни.
271. Пак там, л. 135.
272. Пак там, л. 70.
273. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 149, л. 16, 20, 22, 23.
274. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 10, 12.
275. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 116-135.
276. Св. Елдъров, Правилникът..., с.198-200; Д. Минчев. Народна милиция във Вардарска Македония през Първата световна война, сп. Векове, кн. 5 от 1989 г. , с. 28-33; Т. Петров, Четите - въоръжената сила на ВМОРО (ВМРО), сп. Мпр, кн. 4 от 1996 г. , с. 5-24.
277. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 114; а. е. 17, л. 271; ф. 1932, оп. 3, а. е. 72, л. 4.
278. Цв. Мичева, ВМРО след разцеплението..., с. 22; Д. Гоцев, цит труд, с. 182 и сл.
279. ЦДА, ф. 1909, оп. 2 ,а. е. 272, л. 12-13.

II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)

3. Новата данъчна система на ВМРО в Третото българско царство

3.1
Впечатляват усилията на новоизбрания ЦК да внесе траен ред и стабилен контрол върху изразходването на набираните по различен начин финансови средства. [174]
След Шестия конгрес, на 18 март 1925 г. е създадено Главното счетоводство на ВМРО. Под ръководството на назначения финансов ревизор Никола Доганджиев започва мащабен преглед на финансово-счетоводния архив и събирането на всички недобори не само от времето на Ал. Василев, но и след 1912 г. Набирането на средствата и отстраняването на констатираните недостатъци, отразени в добросъвестно съставяните ревизионни протоколи, продължава няколко години. [175]
Успоредно с дейността на съдебния си институт, ВМРО в Петрички окръг изгражда и осигурява функционирането на специална данъчна система. Нейните основи са заложени в Устава и в Общата наредба на ВМРО за Пиринска Македония. Цялостният модел на счетоводно устройство и безотказно действуващият до 19 май 1934 г. таен механизъм са обосновани във финансовата наредба. Този ръководен документ е с приложна насоченост и има значение преди всичко за Петрички окръг, [176] тъй като следвоенното ръководство продължава да разчита на стопански активното население тук. Авторството на основните начала и идеи, заложени във “финансовата конституция” на ВМРО, е на Ал. Протогеров. За това говорят множеството варианти и ръкописи с неговия почерк. [177]
В глава IV, чл. 14 от Устава на ВМРО и чл. 202 от Правилника е посочено, че “материалните средства на организацията се набират от а) редовен членски внос, б) налози, в) помощи и подаръци от Македония и чужбина, г) глоби, д) приходи, добити със силата на оръжието, е) разни непредвидени и ж) преходящи суми”.
Редовните членски вноски (чл.203 от Правилника) се събират само от заможните членове на ВМРО, “като съвършено бедните членове се освобождават от всякакви вноски”. Членският внос не се събира отделно, а влиза в общия годишен налог, наречен “македонски родолюбив дълг”, чиито размер за всяка община се определя от околийските управителни тела. Техните подведомствени местни ръководства разхвърлят налога поименно, вземайки “под внимание материалното и семейното положение” на облаганите лица. [178]
Елементите на приемственост в “материалната издръжка и финансово устройство на организацията” са откроени в преходната част на Наредбата. Почти дословно чл. 221 (за видовете приходи), чл. 222 (за членските вноски и освобождаване на “засегнатите от пропагандите”) и чл. 224 ( за разхвърлянето на налозите), са заети от Кюстендилския правилник. [179]
Преобладава обаче новаторската страна, отразяваща не толкова по-активното стопанско развитие на областта и увеличените приходни възможности сред една част от населението. Философията на организационния бюджет отчита вече изместения в България център на освободителното движение и невъзможността да се набират финансови приходи от двете окупирани части на Македония. Основният източник за финансова издръжка на ВМРО в следвоенните условия са “специалните налози”. Те се определят от ЦК и за околиите в Българския Югозапад са: а) Налог на всеки продаден килограм тютюн, който се взема от търговската фирма, когато суровината влезе в склада и от кооперацията, когато тя продаде тютюна; б) Налог при износ на добитък в Гърция и Сърбия; в) 2% от продажната стойност на имоти, собственост на изселващи се лица; г) От 8 до 20 лева на кубически метър дървесина; д) По 10 лева на кон, кобила, или муле, по 5 лева на млъзница и по 2 лева на овен, яловица или шиле, прибирани от каракачаните (власите – б. а.); е) По 20 лева на кожа от едър добитък и по 3 лева на кожа от дребен добитък.
Първоначално е предвиден и налог от “по петдесет лева на меча, вълча и кожа на видра и по 10 лева на останалия дивеч, като заешките се освобождават”, но такива суми от лицата изкупуващи кожите не са събирани. Определени са и по два лева на литър ракии и един лев на литър вино, прибирани от спиртните складове и от кръчмарите в градовете. Упоменато е, че “за цяла Македония” могат да се събират “други специални налози, които определи ЦК”. [180]
Разходите, които всяко управително тяло е длъжно да намалява, са в няколко посоки: 1. Издръжка, храна и помощи; 2. Командировъчни и транспортни; 3. Бойни материали; 4. Канцеларски, пощенски, наем за здания и др.; 5. Печатни произведения: вестници, списание и брошури, и др. [181]
За да се прибира изискваният налог, в отделно разграфени счетоводни книги обстоятелствено се описват икономическите показатели на дъскорезниците, мандрите, имотните продажби и др. Тъй като основната част от населението се занимава с тютюнопроизводство, повсеместно се водят списъци за продадените тютюни. [182]
Чрез финансовата наредба се цели прилагането на строг счетоводен контрол и силно централизиран механизъм на отчетност. До края на януари се изисква представянето на годишен счетоводен отчет за всяка предшествуваща календарна година. [183]
В отделна глава най-подробно са уточнени “длъжностите на отчетните управления и лица”. [184] Пълномощниците на ЦК на ВМРО, пряко отговарят за събирането на специалните налози. [185]
Приходите за окръжната каса са до 1/2 от околийските финансови средства, а остатъкът чрез пунктовия началник отива в ЦК. Окръжното управително тяло има право да раздава помощи и да полага “грижи за нуждающите се затворници, заточеници, вдовиците и родителите на починалите революционери и инвалиди”. [186]
Оперативните кадри на ВМРО – войводите, стриктно прибират останалите местни приходи, като сумите биват предавани срещу разписки в околийската каса, или на пунктовия началник. Предвид натрупания опит и крайно отрицателните последици от неправомерното продоволствено осигуряване на четите, в Наредбата са посочени правата и задълженията на войводите. Подчертано е, че когато четата е временно зад граница (в Пиринска Македония – б. а.) не е редно да бъде изхранвана за сметка на населението. При останалите случай като подотчетни лица войводите получават необходимите аванси за издръжка на четата от пунктовия началник. [187]
Пунктовите началници на ВМРО изпълняват отговорна служба. Те са свързващото звено между нелегалните членове от “поробена Македония” и Петричко. Освен приемането на всички приходи “за сметка на ЦК”, те авансират “нуждите на пункта”, осигуряват всичко потребно за чети и нелегални лица, минаващи границата според указанията на ЦК и ЗП. Изрично е подчертано, че четите и терористичните групи “никога не бива да бъдат в тежест на пограничните села”. Едно от последните задължения на пунктовите началници е да прибират от нелегалните членове всички материали, в това число и револверите, като се оставя личното оръжие само на войводите при идването им на почивка. [188]
Задграничните представители на ВМРО имат право да назначават касиер-счетоводители към пунктовете на ВМРО. Те приемат всички постъпления, завеждат паричната наличност, материалното и вещево осигуряване на пункта, раздават издръжката и помощите, съгласно нарежданията на ЦК и указанията на пунктовия началник. Касиер-счетоводителите внасят “всички по-крупни постъпления в сигурни кредитни учреждения “, а в себе си имат право “да разполагат с не повече от 2000 лева”. Главният касиер-домакин на ВМРО авансира всички разходи по нуждите на пункта “от общата каса на ЦК”. [189]
Цялостната парична и материална отчетност на ВМРО се води от главен счетоводител, който периодически изпраща финансовия ревизор за проверка по места на счетоводната документация. [190]
Финансовата наредба започва да се прилага от май 1925 г. Михайлов дава да се разбере ясно, че за разлика от Ал. Василев няма да се допускат представителите на тютюневите фирми с “долни разигравания да реализират печалби за сметка на населението”. На 19 април “най-почтително” търговските фирми са поканени да изпълнят задълженията си в срок от 10 дни. В знак на лоялност към ВМРО, писмото на Ив. Михайлов е прочетено и подписано от търговците, чиито фирми внасят наложените им отчисления за организационната каса. Специалните средства се набират от “Ориентабако”, “Братя Фернандес”, “Консорциум за тютюн”, Акционерно дружество “Табакус”, “Компани Женерал де таба”, “Фумаро”- белгийско акционерно дружество, “Никотея”, “Съединените тютюневи фабрики”, “Банко Пинхас Алис”, “Верхам Мухмариян” и др. [191]
Делегатите на околийските и на първия окръжен конгрес намират финансовата наредба за “много сложна”. Установено е неразумното увеличаване на дела на околийските приходи, предимно от “глоби и конфискации”. Повсеместно е настояването да се разпредели по-скоро несъбраният “патриотичен налог над заможните граждани и селяни”. Накрая е прието, че задължителният “родолюбив дълг”, определян съобразно имотното състояние, е необходим и полезен. [192]
Предложено е от окръжните делегати специалният налог от пет лева върху килограм закупен тютюн да бъде намален и правилно разпределен. Този вид налог се превръща в повод за “експлоатиране от страна на тютюневите търговци”, защото те оправдават пред производителите ниските изкупни цени с данъка, внасян на ВМРО. Конгресът обаче не намира по-справедлив начин за събиране на тютюневия налог “без да може да хваща място подобна демагогия”.
Ив. Михалов сочи в доклада факти, даващи “повод за вредни тълкувания”. Така например, не се внасят събраните суми в кредитни учреждения, не се облагат предприятия, в които организационни “фактори” са пълни стопани, или съуправители и т. н. [193]
Критерий за резултатността от приложението на финансовата наредба са внесените суми в тайнствената хазна. Пред окръжните делегати най-младият член на ЦК установява за някои околии “хилаво събиране на специалните налози”. Но за времето от февруари до декември 1925 г., т. е. за близо 11 месеца, от пункта в Рудник (Неврокоп) постъпват – 5 200 445,80 лв.; от Комарево (Св. Врач) – 7 895 533 лв.; чрез пункта Горничево (Г. Джумая) – 4 000 000; от Чирпан (Петрич) – 239 977 и от Чамкория (Разложко) – 831 640 лв. Общата вноска “за сметка на областта” е 18 157 595,80 лв. [194]
Конгресната резолюция, отнасяща се до финансовата дейност на ВМРО в окръга гласи: “Да се събират възможно най-редовно налозите в полза на освободителното дело, като се вземат всички мерки и за най-справедливото им разхвърляне”. [195]
Независимо от изказаните мнения в гр. Банско, уникалното счетоводно устройство не търпи коренни промени след конгреса. Финансовата наредба е официално приложена от 1 януари 1926 г. [196]
В с. Добринище, Разложко, Г. Баждаров и Н. Томалевски провеждат инструктивна среща с Ил. Гаджев, един “честен човек и учител”, уважаван от местното население и ползващ се с пълното доверие на организацията. На негово име са открити “текущи сметки” в Земеделската, а след това в Популярната и Македонската банка. Двамата членове на ЗП му обясняват, че периодически ще идват в Неврокоп специално изпратени лица с право да получават сумите, които ще занасят в централната каса и от там за тяхното предназначение – защита освободителното дело на Македония. Така в “личната си текуща сметка” учителят от Неврокоп Ил. Гаджев започва да получава огромни суми. До 19 май 1934 г. той “най-съвестно и от никого нескрито” изпълнява “с идеализма на българския народен учител... един свещен дълг към поробените братя”. [197]
На 12 март 1926 г. Ил. Гаджев се обръща към ЦК и ЗП очаквайки бързи нареждания относно приложението на финансовата наредба. Търговците настояват първо да изнесат тютюните, а след това да платят налога по 5 лева на килограм. Местните касиери не им разрешават “предвид големите стари задължения на фирмите и кооперациите, неплатили около 6 милиона лева от реколти 1923–1924 г.” Михайлов и Протогеров са против “анархията” и не одобряват “фактори” от ВМРО да разрешават вдигането на тютюна. След като са внесени “нужните изменения и допълнения” в наредбата, двамата подписват окръжно писмо от 18 март 1926 г. за точно изпълнение на финансовите правила и дисциплина. Гласувано е доверие на пунктовите касиер-счетоводители да вземат “най-енергични мерки за събиране” на недоборите от специалните налози. [198]
От 18 март 1926 г. специалният налог върху тютюна за реколта 1925 г. е определен по 4 лева на килограм. На окръжното управително тяло начело с Й. Гюрков е поръчано да се заеме със справедливото разхвърляне на обикновения налог “Македонски родолюбив дълг” за 1926 г., който не е събиран преди това в Петричко. Окръжният комитет е задължен да подготви прибирането на тези средства най-късно до 1 май. Ив. Михайлов препоръчва: “По-добре е в списъците за определяне на “Македонския родолюбив дълг” да влязат и ония заможни хора, които окръжният комитет иска да отдели в специална категория богаташи. Нищо не значи, че за тях ще се фиксират по-големи суми. По-удобно е от тактическо и психологическо гледище, ако списъкът е общ и събирането става едновременно. От казаните богаташи нека се събират по-големи суми и без туй има много специални налози, та е неудобно да се предвижда и нов еднократен специален налог.” [199] Мотивът е основателен, тъй като “богаташите” са ощетени най-много от данъчната политика на ВМРО.
Въведено е и предложение на Ив. Михайлов от 8 април 1926 г. То е интересно, защото разкрива вътрешните управленски обстоятелства при определянето на специалните налози. “Много на брой” хора пият вино и ракия – разсъждава той. Естествено, “кръчмарите ще обясняват на тях за облагането им с налог от организацията”, ще увеличават цените и “наново голяма част от жителите на българска Македония ще има да негодуват”. Дотам не бива да се стига. Разумният начин според опитният конспиратор и проницателен ръководител е специалният налог върху спиртните напитки да бъде отнесен към параграфа “Обикновен годишен налог”. Вземат се “внимателно” количеството вино и ракия, изпити през годината и така, както се облагат произведенията на килограм, се изчислява стойността на “родолюбивия дълг”. Кръчмарят не ще има повод да злослови пред словоохотливата си клиентела, защото “патриотичният налог” засяга не само неговите събратя, а маса народ. “Ако на кръчмаря се случи да плати повече, ясно би било, че това е поради факта, че той е по-богатичък.” – заключава Михайлов. [200]
В допълнение на окръжното от 18 март, на 30 май ЦК в пълен състав “тайно” уведомява пунктовите началници, окръжното управително тяло и главното счетоводство, относно размера на специалните налози. Тютюните от по-стари реколти, непродадени до 1 януари 1926 г., се облагат с налог от 4 лв върху кг. Отменен е налогът върху спиртните напитки, чиято стойност е включена в патриотичната вноска “Македонски родолюбив дълг”. Сумите “върху агнешките и ярешките кожи” се определят по един лев на кожа, “понеже се продават с два пъти по-ниска цена от овнешките и козите кожи”. Окръжното също влиза в сила от 1 януари 1926 г. [201]
Въпреки трудностите, указанията на ЦК и незначителните промени във финансовата наредба се прилагат успешно. На 16 юли 1926 г. Ив. Михайлов съветва другарите си от Светиврачко да не бъдат “шокирани” от начина на сметководенето, успокоявайки ги с обстоятелството, че в Пиринския край има “специални касиер-счетоводители, тишина, спокойствие, маса и стол за уреждане на един месечен отчет”. [202]
Дейците на ВМРО в Петрички окръг точно изпълняват онези клаузи на наредбата, отнасящи се до събирането на специалните налози. Митническият служител Кирил Добраджалиев организира на самата граница между България и Гърция при с. Кулата панаир на добитък. Веднага околийското управително тяло на ВМРО в Петрич установява контрол. Износителите са задължени да плащат на организацията “по 100 лева на глава едър рогат добитък и 10 лева на дребен рогат добитък”. Заради невнесени в организационната хазна такси богатият гръцки търговец на добитък Г. Чобанис е задържан из севлиевските села. Той е освободен срещу 3000 долара откуп. [203]
Околийските пълномощници на ЦК и касиер-счетоводителите при пунктовете на ВМРО следят и покупко-продажбата на недвижимите имоти. С цел редовно постъпление на предвидения 2% налог от продажната стойност на имота, се издават разрешителни за сделката. Неврокопският търговец Атанас Димков става собственик на градски дюкян през 1926 г. без такова разрешително. Неиздължилият се на ВМРО платец е арестуван, викан е на “съд” и няколко пъти глобяван. Въпреки всичко, Ат. Димков не освобождава дюкяна, а продължава да говори публично, “че това, което върши организацията, не е законно и това никъде не може да става освен тука”. Тогава околийското управително тяло обявява “бойкот на дюкяна”, продължил чак до 19 май 1934 г. [204]
В началото на лятото Й. Гюрков одобрява списъците на лицата, от които ще се събира “македонският родолюбив данък” за 1926 г. Всички богаташи от Пиринска Македония са обложени с обикновения годишен родолюбив данък. По социално положение облагаемите лица са търговци, индустриалци, адвокати, кръчмари, занаятчии, бакали, общински и държавни служители. Само от Светиврачка околия е предвидено да постъпи сумата от 1 885 000 лв. Всички местни богаташи са обложени с “патриотичния данък”. Братя Антикаджиеви от гр. Петрич трябва да платят 45 000 лв, Г. Поцков от с. Враня, Мелнишко – 40 000 лв, Г. Коцев от с. Дебрене – 30 000 лв., К. Караянев от с. Свети Врач – 50 000 лв., д-р К. Деспотов от Мелник – 150 000 лв., Ив. Ингилизов от Горна Джумая – 50 000 лв., П. Тасев и П. Райнов от същия град – съответно по 200 000 и 300 000 лв. [205]
Съгласно финансовата наредба, не само членовете на ЦК, ЗП и техните сътрудници получават поддръжка за дейността си. [206] Кадрите на спомагателната организация също са вписани в раздавателните списъци за парични възнаграждения, храна и помощи. Така например от януари до март 1926 г. Ив. Вапцаров получава издръжка 4500 лв. Същата издръжка от април 1926 г. взeма новият пълномощник Г. Настев, дотогава “пратеник на ЦК”. В продължение на 10 месеца през 1926 г. Вл. Черноземски е зачислен в Разложка околия и неговите разходи са оценени на 22 688 лева. Пълномощникът на ЦК в Мелнишко Стр. Развигоров, ерген, се подписва за 3000 лв. месечно. Възнаграждение получават и касиер-счетоводителите при пунктовете в Петрич, Неврокоп и Горна Джумая. [207]
Като член на ЦК Ал. Протогеров проявява действен и постоянен стремеж за пряк контрол върху финансово-счетоводната дейност на ВМРО. Бившият генерал и опитен стопански ръководител през войната смята за необходимо революционната организация да има също бюджет и план за бъдещата си дейност. “Парите не ценим – пише Протогеров, както не жалим човешкия живот, своя и на другарите си”. Той е уверен, че е необходим “един голям неприкосновен фонд за крайния момент”. За него е важно да се живее “спартански”, а преданите на делото да се издържат, но винаги да се знае, че добрите “революционери никога не бива да разпиляват парите, защото това всемогъщо оръжие ще побеждава врага”. [208]
Позицията на Ал. Протогеров по финансовите въпроси е добре илюстрирана от неговите бележки върху доклада на главния счетоводител за първото тримесечие от 1926 г. Приходите са 5 326 808 лв., а разходите – 6 256 738 лв. Констатиран е преразход от над 900 000 лв. при положение, че не са харчени средства за “четнически офанзиви в поробена Македония” през зимните месеци. Само за издръжка в началото на 1926 г. са изразходвани 1 734 278 лв., а през цялата 1925 г. разходите са били 9 331 866 лв. Очертаното намаляване на “специалните налози” и срещаните “доста спънки” при осигуряване на приходи от други източници формира крайния извод, трайно защитаван от Ал. Протогеров – намаляване на разходите и полагане на “големи усилия от нашите органи да не остават недобори”. [209]
През август 1926 г. Ив. Михайлов известява Ал. Протогеров и касиер-счетоводителите при пунктовете в с. Свети Врач, Г. Джумая и Неврокоп, да не притесняват “много кооперациите” при събирането на налозите, както и обложените с “патриотичния налог”. [210] Основателно е преценено, че до обикалящия окръга управител о. з. ген. Г. Тодоров могат да стигнат оплаквания от данъчната политика на ВМРО. Загрижен за сигурността на ВМРО и съобразявайки се с притесненията отвън на Българското царство, на 24 август 1926 г. Михайлов отправя към “финансовия ревизор при ВМРО” доста показателни напътствия. Той разпорежда да се избягват всякакви явни връзки с общински и държавни служители, като се използва “вечерното време и скрити[те] места”. Скоростно е наредено на Н. Доганджиев, заедно със Стр. Развигоров и с пунктовия началник в с. Св. Врач Миле Станоев, да вземат мерки за избягване “почти публичното събиране на налог върху изнасяния добитък през гръцката граница”. Набирането на средствата трябва да продължи “съвършено тайно” и с възможно най-опростени документи, за да се избегне опасността от попадането им “в ръцете на врагове и специално на чуждите легации”. [211]
Библиография:
174. Липсва отделно научно изследване по тази значима тематика. Проблемът за “революционното счетоводство” е поставен още през 1938 г. от Л. Киселинчев, а някои по-нови измерения търси немския учен S. Troebst, Mussolini, Makedonien und..., p. 99-110; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 147, л.1-3 Д. Гоцев, цит. труд, с. 165-167.
175. ЦДА, ф 396, оп. 1, а. е. 23, л. 1, 118-124; оп. 2, а. е. 3, л. 41; ф. 1932, оп. 3, а. е. 146, л. 6-10, 14-16; а. е. 148, л. 11-12, 15-16.
176. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 4, л. 3; а. е. 35, л. 82-83; а. е. 35, л. 7; ДА - София, ф. 3, оп. 4, а. е. 19, л. 1.
177. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 35, л. 1-51; ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 28-30; оп. 3, а. е. 144, л. 1-148.
178. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 4, л. 3; ф. 1909, оп. 2, а. е. 35, л. 2-3.
179. Св. Елдъров, Правилникът на ВМРО от 1908 г.., с. 200-201.
180. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 35, л. 3-4.
181. Пак там, л. 8-10.
182. ДА - София, ф. 3К, оп. 4, а. е. 19, л. 6-7.
183. Пак там, л. 11-12.
184. Пак там, л. 15-17.
185. Пак там, л. 18-19.
186. Пак там, л. 20.
187. Пак там, л. 21-23.
188. Пак там, л. 25-27.
189. Пак там, л. 27-29.
190. Пак там, л. 35-37; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 40-41.
191. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 88, л. 1; ф. 396, оп. 1, а. е. 23, л. 184; а. е. 24, л. 1; оп. 2, а. е. 17, л. 256.
192. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 116-117.
193. Пак там, л. 118.
194. Пак там, л. 118-119.
195. Пак там, л. 70.
196. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е 3, л. 113; ф. 1932 ,оп. 3, а. е. 145, л. 18.
197. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 145, л. 22-24; а. е. 147, л. 13; ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 25, л. 25; ф. 137К, оп. 1, а. е. 36, л. 55.
198. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 181; ф. 1932, оп. 1, а. е. 12, л. 35; оп. 3, а. е. 145, л. 18.
199. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 145, л. 18; ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 114.
200. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 135.
201. Пак там, а. е. 3, л. 142.
202. Пак там, оп. 1, а. е. 21, л. 11; а. е. 17, л. 160.
203. Пак там, а. е. 3, л. 142; Спомени на Кирил Добраджалиев, оригинал, машинопис, София, 16 ноември 1957 г., частно притежание на инж. Ал. Пелтеков, живущ в гр. София.
204. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 38, л. 17. През 1935 г. Ат. Димков обвинява основателно Ив. п. Ефтимов, Ил. п. Иванов, Ил. Гаджев в публично изказано намерение за убийство загдето не е отстъпил дюкяна си. Заведено е дело, което е прекратено поради липса на достатъчно улики за престъпно деяние - ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 38, л. 3, 5-9, 22-23, 39.
205. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 133, 156-158, 162-176; ИМ - Благоевград, Инв. Nо 2:2/740.
206. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 149, л. 13, 17; Д. Гоцев, цит. труд, с. 166-167.
207. ЦДА, ф. 1932, оп. 2, а. е. 269, л. 18-19; оп. 3, а. е. 149, л. 20-23.
208. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 172, л. 1, 9 .
209. Пак там, а. е. 18, л. 39-40; оп. 3, а. е. 145, л. 10-22 – недоборите т. е. неизпълнените данъчни задължения на фирмите спрямо ВМРО в Неврокопско през 1926 г. са на стойност 10 594 888 лв.
210. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 103-132, 182, 187; ф. 1932, оп. 3, а. е. 145, л. 19.
211. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 96, 191.
Следва...3.2

II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)
2. Съдебно-наказателна дейност на ВМРО

2.1
Още организацията на македоно-одринци води в европейските вилаети на Османската империя свое съдопроизводство. То е безплатно, достъпно и ефикасно, а революционната Темида е добре посрещната и приета от населението като символ на българската държавност и достойна алтернатива на корумпираната и тромава османска съдебна система. [79]
Въпреки качествените промени и действието на законната съдебна власт, в освободения Пирински край продължават да се прилагат традиционни организационни правни норми. Въведено е специално “Упътване на ВМРО по съдебно-наказателната дейност в Македония под българска власт”. [80] Авторът на съдебната инструкция е самият Ив. Михайлов. Подобно на Т. Александров и той настоява “революционните съдии” да се произнасят само по дела, сведени до морала и свързани с чисто организационни интереси. [81] За разлика от Алековото време, целта сега е внасянето на ред в съдебната дейност, спазването на строги и точни указания при раздаване на дублетното правосъдие.
“Законите” на ВМРО са универсални за всички нейни членове, независимо от длъжностното им положение. Частни дела и граждански спорове не се разглеждат, но ако бъдат засегнати интересите на бедни членове, се вземат мерки за пресичане на беззаконието. Размерът на наказанието се определя по съвест, по болшинство и в зависимост от виновността, миналите заслуги и материалното състояние на престъпника.
Обжалванията са в срок до една седмица, а изпълнението на всяка присъда става най-късно 24 часа след произнасянето й. Смъртното наказание се налага по присъда на упълномощен съд след утвърждаване от ЦК, или от ЗП. Но ако има опасност престъпникът да избяга, или са явно доказани деянията на “шпиони, разбойници и техни опасни ятаци”, може да не се чака утвърждаването на смъртната присъда.
За Петрички окръг обстоятелствено са посочени наказуемите престъпления “против освободителното дело, ВМРО, морала и интереса на населението”. Когато е налице “противопоставяне и рушене на организацията, укриване и съдействие на нейни врагове, въоръжена съпротива, разбойничество и контрабанда”, наказанието е смърт. С бой от 10 до 50 тояги и глоби от 500 до 50 000 лв. се наказват извършителите на кражби, изнудване, подкуп, повреда на имот, “злоупотреба с влиянието на организацията за уреждане на лични и др. частни сметки и спорове”. Преследват се и “развратът и пиянството”. [82] С бой, глоба, обезоръжаване, извънреден караул, или смърт, се наказват още нарушенията и неизпълнението на разпоредбите при носене на караулна служба, неявяването на определено място по заповед на районен началник, невнасянето навреме на посочения налог, или глоба, както и недобросъвестността при разхвърляне и събиране на налози. Обект на контрол е също така опазването на организационното оръжие и материали, лошото гледане на болни, или ранени другари, пренебрежението към неграмотни членове и др.
Съдебните упътвания имат предпазна роля и морално-регулиращо действие в редиците на ВМРО. Подигравките и обидните думи безусловно се забраняват. Освен традиционните наказания, провинените стават обект на мъмрене, обезоръжаване, “изобличаване пред другарите”, или пък биват заставяни да поискат извинение. [83]
Организацията запазва и утвърждава ръководните си позиции посредством няколко “съдебни процеса”. Водещият мотив в тях е не само смекчаването на партийните борби, но и физическото отстраняване на непоправими политически противници с доказана неблагонадеждност. Много важна цел е да се елиминира заплахата от емигрантски чети, набирани от ренегатите-федералисти около Т. Паница, от криминално проявени престъпници и др., които след 9 юни 1923 г. противодействуват на ВМРО и се опитват да разбиват нейната база.
Тези цели на съдебния институт са водещи за ВМРО. Има и благоприятна обстановка, особено след 9 юни 1923 г. , когато е установено взаимодействие с дейците на узурпираната държавна власт. Общите интереси за защита на българската държава, както и борбата срещу нейните рушители – членовете на БКП, които са най-непокорните и упорити противници на вече прокламираната безпартийност, правят това сътрудничество желано и от двете страни. Именно “организационните хора” съдействат безотказно на официалните власти в разкриването на забранените от Закона за защита на държавата комунистически прояви, те предотвратяват всякакви опити за възстановяване на партийния живот, а в крайна сметка не се колебаят да изпълняват и наказателни задачи. [84]
През 1925 г., водейки се от “чисто организационни интереси”, македонската Темида провежда следствия, произнася и изпълнява присъди над обвиняеми, задържани в селата Дъбница, Неврокопска околия, Сушица, Градево и Крупник, Горноджумайско.
Същинската подготовка за това започва след Шестия конгрес на ВМРО. Четата на В. Ганчев, един от околийските войводи в Серски революционен окръг, остава през есента на 1924 г. да зимува из неврокопските села. По нареждане на ЦК четниците не напускат околията и през пролетта на 1925 г. Четата е поставена под началството на Г. Настев. Като специален пратеник на ЦК на ВМРО, той ръководи акцията по разкриване на изградения с помощта на гръцките и сръбски власти таен канал в Неврокопско. [85]
А още на 8 март 1925 г. и Й. Гюрков е упълномощен от ЦК да разкрие и накаже виновниците за “появилата се в Неврокопско разбойническа афера”. [86]
Тайното, нелегитимно “правораздаване” е ускорено от априлския атентат. На 16 април 1925 г. Ев. Спространов записва в дневника си: “Вечер ще ловят всекиго малко и много подозрен... Умопомрачението и демонизмът страшни.” [87] Ненужно пролятата братска кръв през аления Великден засилва обстановката на крайна ожесточеност и подозрителност спрямо дейците на незаконните БКП, БЗНС и контрачетниците–федералисти. След като в пограничното с. Сушица, Горноджумайско, загива войводата Спас Попов, виновните за това петима души от селото са убити. В изпълнение предохранителните мерки на Цанковото правителство в Разлог са затворени 25 души. По заповед на околийския управител в Неврокоп Димитър Золотович са арестувани всички политически неблагонадеждни лица от града и селата. След около двадесетина дни по-голяма част от тях са освободени, [88] за да бъдат арестувани отново, този път от четниците и милицията на ВМРО.
Трудно може да се приеме утвърдената в нашата историография теза, която омаловажава и подценява усилията на ВМРО срещу четническо–диверсионната тактика на Т. Паница и общия фронт, организиран отвън. Организацията не си измисля “повод за саморазправа”, [89] а разполага с достоверни сведения за лица, събития и действия, заплашващи нейната сигурност в окръга.
Ренегатското и авантюристично поведение на Т. Паница в чужбина е добре известно на Ив. Михайлов. [90] Някогашният драмски войвода поддържа контакти с политическите емигранти – земеделци и комунисти – във Виена и Москва и с представители на гръцките и югославските власти, като целта на задграничната му дейност е да разстройва българското освободително движение във Вардарска и Беломорска Македония. [91] От създадената по идея на Т. Паница федералистка база в Гърция се интересува Г. Димитров с оглед на “предстоящото въстание” срещу правителството на Ал. Цанков. За укрепването й при Т. Паница са изпратени от Москва трима политемигранти, както и един специален представител от Югославия – Алекси Величков, бивш командир на Горноджумайския въстанически отряд от 1923 г. Замислено е кадровото разширяване на базата и с успелите да избягат от Петричко Вл. Поптомов и неколцина негови другари. Задачата им е да работят “в Неврокопско и по-навътре”. От Солун, под ръководството на Ал. Величков, а след това и на Боню Петровски, комунистите изпращат оръжие и литература за България, а в Драмско се подвизават бившите четници на Т. Паница: Георги Лаков, Константин Титянов и Кочо Павлов. Като федералисти в Гърция от края на 1924 г. пребивават Димитър Арнаудов, Васил Манолов и Тего Коюмджиев. [92]
Мемоарите на Цола Драгойчева сочат, че една от трите посоки (от север чрез Добруджанската революционна организация, от запад – чрез политическата емиграция) за конспиративно пренасяне на оръжие, е каналът през българо-гръцката граница с отговорник Т. Паница. [93]
За да възстановят отнетата им от “деветоюнските узурпатори” власт, в комбинациите на изгнаническите земеделски водачи се предвижда не само българско примирение с териториалните клаузи на Ньойския договор, но и персонална уния на България и Югославия срещу отстъпването на Петрички окръг заедно с мина “Перник”на западния съсед. [94]
От Менча Кърничева, потайно влязла в приятелското обкръжение на живеещото във Виена семейство на Т. Паница, Ив. Михайлов научава за доброто финансово осигуряване на Влахов и Паница. Болшевиките отпускат на 13 февруари 1925 г. 22 млн. лева за издавания в. Македонско съзнание. [95] След една седмица в Солун се провежда федералисткият конгрес. Там е пристигналият от Белград Т. Паница, а форумът се ръководи от представителя на сръбското правителство Христо Дорович. Делегатите са българи от трите части на Македония. Взето е решение “за сваляне правителството на Ал. Цанков, унищожаване на ВМРО чрез революция с помощта на емигрантите от Сърбия и Гърция, подкрепени от сръбско-гръцки войски”. Избран е окръжен федералистки комитет в състав: Кр. Самарджиев – председател, Г. Папалезов, Д. Пенков, Г. Стефанов (Правото), Ив. Попов, Г. Малинов, Г. Стоянов и Ст. Мандаджиев. Двамата членове на ЦК Ив. Михайлов и Ал. Протогеров, заедно с дейците на ВМРО в Неврокопско, успяват да хванат нишките на федералистката конспирация. Разкритията прави Петър Стоев от с. Дутлия, Серско, живущ в гр. Неврокоп, един от учредителите на градската земеделска дружба, делегат на конгреса в Солун. [96]
Благодарение на смелостта и опита на комуниста Г. Папалезов са възстановени каналите за връзка с организациите на БКП в селата Сатовча, Долен, Гърмен, Огняново, Скребатно, Долна Сингартия (дн. гр. Хаджидимово), Садово, Илинден, Лъки, Гайтаниново и др. Установяват се контакти с емигранти в Гърция и с тяхна помощ през границата се пренася оръжие. [97] Още през 1972 г. Г. В. Димитров твърди, че “в поверителните документи на Министерство на вътрешните работи се намират и данни за появата и движението на въоръжени чети из редица погранични села в Неврокопска околия, които вероятно са във връзка с нелегалната комунистическа партия”. Полицейските документи изобилствуват с имена на “уличени в конспиративни комунистически намерения” селяни от Гърмен, Либяхово, Долна Сингартия и др. [98]
Георги Настев предава на Неврокопското временно околийско управително тяло, ръководено от кавалския войвода В. Ганчев, нареждането на ЦК за започване на арести. Официалните власти действат съгласувано с органите на ВМРО за неутрализиране на “противоотечествените убеждения” и прояви в околията. Учениците от Неврокопската гимназия Кирил Кемалов (брат на Д. Кемалов – б. а.) и Костадин Ангелов “са изключени завинаги от всички училища на царството за комунистическа кореспонденция”. [99] Арестувани са федералистките делегати от Неврокопско, комунистът Георги Стефанов от с. Калапот, Драмско, живущ в Разлог и свързаните с него седем души “организационни врагове” от с. Кремен, Разложко. В Г. Джумая пък изострената бдителност на ВМРО ражда комисия за приемане на доброволци, които да охраняват държавната власт. [100]
Девет години по-късно в свидетелските си показания В. Ганчев собственоръчно пише: “Цялата околия беше поставена на бойна нога. Официалната власт след като се установи, че има емигрантска организация в Неврокопска околия, също съдействаше за извършване на арестите, като имаше лица, заловени от полицията и докарани от нея в с. Дъбница. Военните също взеха участие, дори дадоха жертва един войник (редник Челебиев, Сули Мехмедов – б. а.), който, изпратен да арестува едно лице (Г. Жертов - б. а.), задържал го и го подкарал към с. Гайтаниново – заставата, без да го обискира. При конвоирането задържаното лице измъква пистолет, застрелва войника, взема му пушката и забягва в Гърция.” [101]
Задържани от четниците и милиционерите на ВМРО в околията, арестуваните са заведени под стража и предадени срещу разписка в с. Дъбница, на 11 км от Неврокоп. Под ръководството на околийските войводи в Серско и Драмско Михаил Скендеров и Андон Великов Качарков (Доню Войвода) четите и милицията от селата организират реда, изхранването и охраната им. [102]
В навечерието и по време на жътвените дни на 1925 г. са “арестувани и изпратени в с. Дъбница около 300 души, а може би и повече”. Задържани са видни комунистически и земеделски деятели, техни идейни симпатизанти, някои просто набедени от “местни хора с тежка дума”. Затворени са бивши четници на Т. Паница, бежанци от Драмско и “съмнителни лица” от пограничните с. Парил, Гайтаниново, Лъки, Тешово, Либяхово, Садово, от гр. Неврокоп и околността. Липсват документални сведения за арестувани от Стара България политически противници на ВМРО. Родствениците на успелите да избягат през пролетта на 1925 г. българи от Неврокопско също са въдворени на временно местожителство в част от къщите на дъбнишките турци. Там са и дейци на ВМРО опитали се да помогнат на заплашените с физическа разправа техни съселяни и земляци. Има и лица, уличени в криминални прояви. [103]
Разследването продължава около 40 дни, а за неговия ход редовно е уведомявано вътрешното министерство. [104] Началото на процеса е няколко дни преди 18 май 1925 г. , тъй като на тази дата в с. Дъбница е съставен протокол за формиране на “съдебно–следствена комисия и нелегален съд по шпионската и предателска мрежа в Неврокопска революционна околия”. Тази комисия е в състав М. Скендеров (Серафим), В. Ганчев, Й. Гюрков (Еделвайс) и Г. Настев (Люлински). Два дни по-късно протоколът е утвърден от бившия студент по право Ив. Михайлов. [105]
Настев е “главният следовател”. Дежурното питане е “Беше ли в Солун на конгреса?”. На Борис Малечков, бивш кмет на с. Лъки през 1920-1923 г., е поставен въпросът: “Познаваш ли Т. Паница? Има хора, които казват, че си се срещал с него”. Всички задържани са разпитвани, за да се установи верността на обвиненията в противодържавно сътрудничество с избягалите в Гърция емигранти. Кръстьо Андонов от Неврокоп, арестуван на 15 май 1925 г. “преди обяд всред пазара” от членовете на ВМРО Ил. Гавалюгов и Иван Славков, десет години по-късно в свидетелските си показания пише следното: “Главните въпроси, които ни разпитваха както мене, така и останалите, бяха едни и същи...ВМРО мене лично държаха отговорен, че съм ги критикувал и че съм бил на някакво събрание в дюкяна на Д. Пенков, където сме взели решение да обявим война на организацията и освободим народа от мъчения, нещо, което нито на съня си не съм мислил. Искаха да призная, че Паница идвал в Неврокоп и подготвял тяхното събаряне. Главно въпросът беше, че Неврокопска околия е против организацията, всички са санданисти и че сме се борили против техните грабежи, убийства, побоища и др... Заради тази само тяхна умисъл ний бяхме подложени на нечувани и непознати за човека изтезания.” [106]
В стремежа си да установят “виновността на задържаните лица” съдебните следователи на ВМРО широко прилагат изпитания похват “бой със сопи”. На 23 февруари 1935 г. Кръстю Андонов, архивар в Неврокопския окръжен съд, призован отново като свидетел, нарича вярно Дъбнишките събития “варварски и непозволен от закона процес”. Под клетва споделя пред съда за разпита си от В. Ганчев, “главния войвода и следовател на ВМРО”, като уточнява, че строгите въпроси са били придружавани от “ужасни мъчения, каквито хората от средните векове не помнят”. Но само още един свидетел на жестокия разпит в с. Дъбница – Г. Праматарски от с. Скребатно, пак така общо потвърждава: “... видях покъртителни сцени и побоища, инквизиции безчовечни”. Праматарски успял да види своя съселянин Костадин Божиков Иванов (Хаджиков) “отпаднал физически и почернял като пън”, по-късно и починал от страшния побой. [107]
В по-ново време във връзка с юбилейните чествания, посветени на кървавата “Дъбнишка афера”, политическата оценка на злощастното събитие от отечествената ни история става все по-крайна, заклеймяваща “михайловистката организация” като инструмент “на българския фашизъм”. Село Дъбница е нарочено за “първия фашистки крематориум в света”. Домът на дъбнишкия турчин Махмуд Арнаудов е превърнат в музей и наречен “Кървавата къща, къщата на ужасите”. Спомените на арестантите, за разлика от свидетелските им показания през 1934-1935 г. , са по-свободни и откровени. Сътворени са картини, дърворезби, песни, написани са книги и стихотворения, произведен е документален телевизионен филм “Крематориум Дъбница”. [108]
В досегашната литература се рисува изключително мрачна и умопомрачителна картина: “Мнозина от арестуваните умират в ръцете на палачите. Други полумъртви биват хвърлени в горяща пещ. Трети са натиквани във варница. Четвърти са заравяни полуживи в общ гроб.” [109]
Истината е по-различна. В действителност от арестуваните над 300 души “по-голямата част след разпит са освобождавани”. Някои от разпитваните въобще не са подлагани на варварския и унизителен бой със сопи. [110] Установено е съществуването на “емигрантска организация”. Заловен е шифър и симпатично мастило, с което са писани писмата, изпращани по емигрантския канал, констатирано е, че “контрачета от гръцка територия е идвала в Неврокопска околия”. [111]
След априлския атентат войводата Андон Качарков и четниците Тодор Чаков, Георги Маджиров и Петър Клямбов получават специално нареждане от ЦК на ВМРО, освен организирането на “българите македонци” в Гръцко, да преследват емигрантите, избягали от България и образували чети срещу организацията и властта. [112] Това не е ново за тях. Още от есента на 1922 г. Доню Войвода и неговите другари следят и от двете страни на българо–гръцката граница движението на емигрантите и дейността, организирана от противници на ВМРО.
Тъй като през март 1925 г. Стоян Бусаров от с. Парил, член на БЗНС и преследван от ВМРО, успява да избяга в Гърция, пограничното село е поставено под наблюдение. Въз основа на самопризнанията на Божик Алексов от с. Парил четата извършва арести. Установено е, че Б. Алексов е подпомагал Ст. Бусаров, който се е завръщал около селото и е подканял хора да бягат в Гърция. Бусаров е предавал на Алексов писма, които той разнасял на лица-комунисти от други села. Има документални податки и за разхвърляни лозунги против военните по пътя от с. Парил за с. Ловча. [113]
Ръководството на ВМРО следи пряко хода на следствието. В с. Дъбница няколко пъти идват членовете на ЦК Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов. С тях са и задграничните представители Г. Баждаров, К. Пърличев и Н. Томалевски. На 13 юни 1925 г. Ив. Михайлов одобрява смъртната присъда на 13 души, други 5 от “подсъдимите” са наказани с “бой и изгонване от Македония”. [114] По всяка вероятност Ив.Михайлов одобрява произнесените в с. Дъбница съдебни санкции на няколко пъти, тъй като В. Ганчев уточнява: “... от всички арестувани бяха екзекутирани само около 38 души, на които екзекуцията е утвърдена и заповядана от Централния комитет”. Изпълнението на по-голямата част от присъдите е извършено в с. Дъбница от нелегални четници, а специално изпратени групи публично екзекутират “осъдените на смърт чрез обесване”. [115]
От печатния орган на ВМРО (об) в. Македонско дело, от свидетелските показания и главно от спомените (в повечето случаи на странични участници и наблюдатели), за жестоките “Дъбнишки събития” в историческата литература се посочват различни цифри за броя на убитите противници на организационните цели и традиции. Колкото времето се отдалечава от тревожната неврокопска пролет, толкова повече нараства броят на жертвите през лятото на 1925 г. Според Г. Мадолев са “избити чрез удушване, обесване, или побой 38 души революционери.” [116] Георги В. Димитров пише: “Над 40 души са осъдени на смърт – разстреляни, обесени и живи изгорени в пещта. Десетки други, наскоро след като са освободени, умират от инквизициите” [117] Костадин Палешутски сочи, че “по сведенията, изнесени във в. Македонско дело, в Дъбница са избити 79 души” [118] Петър Галчин увеличи трагичното число на “над 100 души”. [119]
На 30 септември 1934 г. четири длъжностни лица от гр. Неврокоп, с Дъбница и с. Фустаня ( дн. с. Хвостяне), съставят огледен протокол. Преди това няколко от жителите на с. Фустаня, свидетели на “погребението” от 1925 г., са разпитани най-подробно. Те именно признават, че “екзекутираните в с. Дъбница лица са били заровени в м. Кавак дере, в нивата на Халил Алилов Агушев от с. Фустаня”. Цялата разследваща група заедно със собственика на нивата посещават безкръстната гробница. По време на заравянето изкопът е бил дълбок 1,60 м., широк 1,50 и дълъг 15 м. В него са погребани, безразборно нахвърляни, около 30 човешки трупа. [120]
Кръстьо Янчев, ръководител на ВМРО в с. Садово, е задържан защото предупредил комуниста Н. Ушев “да се пази”. В с. Дъбница той е “осъден на смърт, заменена с глоба и интерниране”. На 22 февруари 1935 г. пред неврокопския съдия-следовател той изрежда имената на публично екзекутираните: К. Семерджиев, Г. Трендафилов и Д. Пенков, обесени на моста на Либяховската река и Симеон Гърнев, Георги Попов и Илия Кюлюмов, обесени недалеч от с. Садово. [121]
Библиография:
79. Още през 1905 г. революционните съдии въвеждат законите приети в Народното събрание на Княжество България – По-подробно в: ДА-Благоевград, ЧП 546.
80. ЦДА, ф. 396, оп. 12 ,а. е. 3, л. 76-77; а. е. 5, л. 87; ф. 1932,оп. 3, а. е. 64, л. 31-34.
81. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 31-34.
82. Пак там, л. 31-32.
83. Пак там, л. 32-34.
84. ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 176, л. 87.
85. Пак там, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 12; а. е. 22, л. 14; П. Галчин, цит. труд, с. 42.
86. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 7; К. Палешутски, цит труд, с. 31-34.
87. НБКМ - БИА, ф. 324, оп. 1, а. е. 1, л. 3329.
88. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 410; об. д. 16109, т. I, л. 129; ДА, ф. 137К, оп. 2, а. е. 23, л. 18-21.
89. П. Галчин, цит. труд, с. 44.
90. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-106.
91. Г. Димитров, Избрани съчинения, т. 16, С., 1990, с. 307-314; Ел. Стателова, цит. труд, с. 242-244.
92. Г. Димитров, цит. съч, с. 307-314; ДА - Благоевград, ф. 1040, оп. 1, а. е. 3, л. 14-17.
93. Ц. Драгойчева, Несломимите, Спомени и размисли, кн. I, С., 1980, с. 301-306.
94. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л.106; По-подробно в: В. Стоянов, Разцеплението в задграничното представителство на БЗНС през 1925 г., сп. Ипр, кн. 8, 1986, с. 28, 30; Участието на БЗНС в опита за сваляне правителството на Ал. Цанков чрез военен преврат (1924-1925 г.), сп. Ипр, кн. 6, 1988, с. 42, 47.
95. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 105.
96. Пак там, ф. 1932 ,оп. 3, а. е. 140, л. 91 /Извлечение от показанията на П. Стоев/. Този документ е въведен за първи път от Д. Гоцев, цит. труд, с. 178; АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 412; Безсмъртните…, с. 141.
97. ДА, Сп 237, 535 (Спомени на Мария Папалезова, дъщеря на Г. Папалезов).
98. Г. В. Димитров, цит. труд, с. 215.
99. ДА - Благоевград, ф. 164К, оп. 1, а. е. 41, л. 53.
100. АМВР, об. д.20945, л. 83, 87, 90, 93; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 12. Арестуваните жертви от с. Кремен са: Благо Мутафчиев, Георги Москов, Григор Парталов, Димитър Джарлиев, Димитър Узунов, Иван Джугданов и Стоян Ценкин.
101. АМВР, об. д. 20945, л. 111; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18.
102. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 67; ДА, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 20; а. е. 21, л. 13; а. е. 30, л. 10, 27; а. е. 22, л. 15.
103. Пак там, а. е. 19, л. 15, 26;а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 31; а. е. 22, л. 16, 18, 20-21; а. е. 34, л. 20; оп. 2, а. е. 23, л. 20.
104. АМВР, об. д. 22033, л. 17; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19.
105. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 76; К. Палешутски, Неврокопската партийна организация в политическите борби, 1919 – 1934, ИИИБКП, т. 56, 1983, с. 374; П. Галчин, цит. труд, с. 45.
106. ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 32, 34; а. е. 34, л. 37; а. е. 36, л. 43, 48; Б. Ботушев, Къща на ужасите, Благоевград, 1995, с. 33.
107. Пак там, а. е. 20, л. 32; а. е. 22, л. 31; а. е. 30, л. 9.
108. Г. Караславов, Къщата на ужасите, сп. Септември, кн. 1 от 1969 г., с. 68-112, част от триптиха “Кавали свирят”; Библиографска справка “Дъбнишките събития, Благоевград, 1985, с. 15; К. Льондев, Кървавите събития в с. Дъбница, в. ПД, бр. 57, 14 юли 1955, с. 3; в. 50 години Дъбнишки събития, Гоце Делчев, юли 1975, с. 1-4; Г. В. Димитров, Трагедията потресе света, в. ПД, бр. 237 от 8 октомври 1985, с. 4; Л. Причкапов, Дъбнишката голгота, сп. Литературен алманах “Струма”, кн. 2, 1986, с. 165-169; В. Караманчев. Черешова задушница, С., 1986; Б. Ботушев, Къщата на ужасите, Благоевград, 1995.
109. П. Галчин, цит. труд, с. 45
110. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18; а. е. 22, л. 38.
111. АМВР, об. д. 9906, т. I, л. 431; об. д. 20945, л. 111; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19.
112. Пак там, а. е. 34, л. 40, 43.
113. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 22, л. 38, 46-47; а. е. 27, л. 15-16; а. е. 28, л. 11.
114. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 77; ДА - Благоевград, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 19; а. е. 21, л. 12-13. На 8 септември 1968 г. в с. Дъбница свое разследване провежда Благой Видов. Там разговаря със Самуел Шейнин, според когото дъбнишкото следствие е пряко наблюдавано от Г. Баждаров и “ако Ив. Михайлов не беше идвал щеше да стане още по-лошо, всички задържани щяха да бъдат убити” - в: НА - БАН, сб.IV, а. е. 153, л. 46.; К. Палешутски, Македонското…, 1924 – 1934, с. 33.
115. ДА , ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19; а. е. 21, л. 12; а. е. 22, л. 29.
116. Г. Т. Мадолев, Въоръжената борба в Пиринския край, 1941-1944, С., 1966, с. 23.
117. Г. В. Димитров. БКП и революционното..., с. 218.
118. К. Палешутски, Неврокопската…, с. 375.
119. П. Галчин, цит.труд, с. 46.
120. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 4.
121. Пак там, а. е. 22, л. 29.
Следва...2.2

II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)
1. Подготовка за новия етап на организационно администриране

1.1
От 9 до 12 февруари 1925 г. в с. Сърбиново (дн. Брежани – б. а.), ВМРО провежда своя Шести конгрес. [1] В приетия нов устав е записана целта: “Да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея”. Утвърденият от конгреса стремеж е към безусловно сплотяване на “всички недоволни елементи в Македония”. Тактиката е – съвместна борба за единния политически идеал “равни свободи, права и задължения в общото свободно отечество”. [2]
На 9 март 1925 г. новият ЦК в състав Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов декларира приемственост с програмните идеи от 6 септември 1923 и 1 август 1924 г. [3] И след конгреса дейците на ВМРО остават верни на крайната си цел “Пълна политическа автономия (самоуправление) за Македония в нейните естествени географически граници – на север Рила, Осогово, Шар, на запад западнобалканските планини, на юг р. Бистрица и Бяло море, на изток р. Места и западнородопската верига”. Единствено приемливите варианти за разрешаването на македонския въпрос са или независима македонска държава под покровителството на Обществото на народите, или “самоуправляваща се и равноправна единица в една федеративна Югославия, или в Балканска федерация”. Важно е само “Македония да бъде свободна и населението й да бъде господар на съдбините си”. Пазейки независимостта си, членовете на ЦК отхвърлят “опита на III интернационал, зад който стои Съветска Русия, да обсеби ръководството” на национално водената освободителна борба. С декларацията си висшият ръководен орган на ВМРО отваря вратата на всички държавни и обществени фактори, които могат да се обединят около идеята за умиротворяване на Балканския полуостров въз основа на “свободното самоопределение на населяващите го народи”.
С конгресните разисквания [4] в с. Брежани започва идейният процес на анализиране и оценяване на резултатите от македонското освободително движение през периода 1908 -1924 г. Процес, който намира израз в преутвърждаването, уточняването и най-вече в търсенето на нови пътища за постигане на бленувания общобългарски национален идеал – освобождението на национално потиснатите българи и тяхното обединение със свободната Родина. Съществен ориентир затова в декларацията е отношението спрямо Петричко – единствената част от Македония, в която липсва национален гнет. Утвърдени са отново основните начала на спомагателната организация от 22 август 1922 г. Един тактически прийом на притиснатото през 1919 г. българско правителство, изразен в готовността му да се откаже от Пиринска Македония при условие, че и Гърция и Югославия предприемат реципрочни действия с цел създаването от Македония “самоуправляваща се единица” и сега се възприема от ВМРО като основен мотив за широкомащабна работа в Петрички окръг.
Революционните методи на борба са отхвърлени, но с безапелационно самочувствие е декларирана готовността за съпротива срещу всяко българско правителство, което “върши насилия и беззакония” над поданиците си. [5]
С протокол № 1 от 26 февруари 1925 г. избраните на конгреса членове на ЦК и Задграничното представителство разпределят задълженията си в общото дело. [6]
Като член на Задграничното представителство, К. Пърличев ръководи и контролира пунктовите началници в Кюстендил, София, Г. Джумая, Петрич и Неврокоп, надзирава и насочва дейността и на спомагателните пунктове в България. Пърличев е в текущ контакт и с органите на ВМРО в Петричко.
Георги Баждаров отговаря за политическата и информационната дейност, като “инспирира списването на македонските легални органи навсякъде в хармония с идеите на ВМРО”. Г. Баждаров координира всички специални мисии в странство, изхождащи от името на ВМРО.
Наум Томалевски поддържа агитаторския актив на ВМРО вън от “поробена Македония”. В неговия обсег на дейност са контактите с легалните македонски организации в България, Америка, Цариград, Румъния, Албания и др., с младежката тайна революционна организация, както и с “чуждите освободителни (революционни и легални) организации като арменската, тракийската, царибродската, добруджанската”. Той поддържа връзките с движенията на хървати, унгарци, албанци, черногорци и други, чиито цели са от интерес за македонската освободителна борба. В “границите на необходимостта” осъществява и сътрудничество с българските политически партии. На Н.Томалевски е предоставено уреждането “на една по-системна агитация и идейна връзка” на Петричко с ВМРО.
“За по-голяма експедитивност, по-добър надзор и повече тласък”, организационната територия на Македония е разпределена между членовете на ЦК. [7]
Революционната дейност в Битолско се води от Г. Попхристов. За Солунския революционен окръг и за частите от Струмишкия и Серския окръзи под сръбска и гръцка власт, отговорник е Ал. Протогеров, а Ив. Михайлов ръководи Скопския революционен окръг и дейността на ВМРО в Петричко.
Членовете на ЦК и ЗП трябва да изпълняват задълженията си в обстановка на взаимно споразумение и уведомяване, като решенията върху всички въпроси от крупно естество се вземат солидарно.
Протоколът от 26 февруари 1925 г. не дава отговор на логично възникналият двоен въпрос: Защо Ал. Протогеров, избран за редовен член на ЦК, не запазва пълномощията си върху Петрички окръг и защо Ив. Михайлов, неговият по-млад колега от “временен умиротворител” през есента на 1924 г. след конгреса е утвърден за постоянен организационен отговорник на областта? В научната литература досега ударението е поставено върху предимствата, които Ив. Михайлов получава с престижното ръководство на близкия Скопски революционен окръг и на класически уредения в организационно отношение Петрички окръг [8], а отношенията между двамата “равноправни и равноотговорни членове” не са разгледани от такъв изследователски ъгъл.
Според Ал. Протогеров, в хода на конгресната подготовка всички редовни делегати, които са подозирани като, негови приятели, са с отнети представителни пълномощия. Няколко дни преди конгреса при него идват Г. Баждаров и К. Пърличев “да разменят мисли върху листата за ЦК и ЗП”. На генерала е предложено да влезе в ЗП, а в ЦК да бъдат Ив. Михайлов, П. Шанданов и Й. Гюрков. Той отговаря, че докато физическите му сили позволяват да води четнически живот може да бъде “член на ЦК”. Задграничните представители смятат, че е важно за общественото мнение “поне един-двама” от бъдещите избранници на ЦК да имат “минало и авторитет”. Уточняват се да бъдат предложени на делегатите впоследствие избраните членове на ЦК и да се преутвърди съставът на Задграничното представителство. Характерно за конгресните дни е интригантството и задкулисните действия, организирани и внушени от Ив. Михайлов. Не случайно в официалното следконгресно комюнике на ЗП е съобщена тенденциозната подробност за избора му с най-много делегатски гласове. [9]
При разпределянето на дейността между членовете на ЦК Ал. Протогеров настоява да ръководи Петричкия край. Неговите доводи са сериозни. Предложените Солунски, Струмишки и Серски революционни окръзи от традиционната организационна територия, са “обезбългарени в повечето околии” и той не ще има много работа там. Освен това петте околии на Петричкия административен окръг в революционно отношение влизат в два от тези три окръга, а ньойската държавна граница ги прави гранични с тях. В полза на Ив. Михайлов се изтъкват други мотиви – че той е по-младия и чрез младежите по-добре ще организира Петричко, че ако остане разпределението от времето на Алеко това ще напомня за неговите безчинства сред населението и т. н. Ал. Протогеров не отстъпва и сочи други аргументи: революционната му дейност “на младини е била в тези околии”, познат е сред хората, а това че Ив. Михайлов по-добре от него ще ръководи Петрички окръг, той възприема като лична обида. Военно, административно и стопански, генералът има опит в управлението на “цяла България и цели области”, а Ив. Михайлов кой знае каква “революционна организационна опитност” до сега няма. Разсъжденията на Протогеров не са уважени от новоизбраното Задгранично представителство и за него е ясно, “че на Ванчо трябваше да се даде Петричко”. Унизеният генерал отново се просълзява – акт, който Ив. Михайлов използва по-късно, за да разказва “детинската приказка”, че се стига до плач, задето военният не получава разрешение да ръководи Петрички окръг. [10]
Овладяването на спомагателната организация от страна на Ив. Михайлов е постигнато чрез ефективен тактически похват. Под предлог за борба с “алековщината” той успява да раздели дейността на ВМРО в окръга от тази в трите революционни области, а на Шестия конгрес е приета “специална резолюция за Македония под българска власт”.
В изпълнение на конгресните решения са съставени няколко програмни документа с практическа насоченост: Наредба за управлението на Македония под българска власт; Наредба за финансовата част на ВМРО; Упътване по съдебно-наказателната дейност на ВМРО и Бойно упътване. Новият ЦК се стреми да “обогати” своебразната нормативна база на ВМРО и да започне “на чисто” нейното прилагане в Петрички окръг.
От пролетта на 1925 г. двойнственото и незаконно отношение спрямо българската държавна власт навлиза в нов етап. Нерегистрираният от царските съдилища процес на алтернативно институционализиране, т. е. строителството на “държава в държавата”, придобива окончателна идейна обоснованост. Конгресните документи и последвалите ги инструкции предвиждат отмяна на всички предшестващи ги организационни правила и норми.
Поради “многото друга важна и належаща работа”, приемането на общата наредба става на 8-9 април 1925 г. в гр. Г. Джумая. На регионалната конференция присъствуват тримата членове на ЦК, Н. Томалевски от ЗП, делегати от Петричка, Г. Джумайска, Светиврачка и Разложка околия. [11] Идеята на Ив. Михайлов за поставяне на спомагателната организация под непосредствения контрол на ЦК и за ограничаване до минимум пълномощията на Ал. Протогеров в Петрички окръг, придобива завършен вид и легитимност във ВМРО.
Утвърдената наредба допълва и конкретизира Правилника на ВМРО, върху чиито идейни основи е построен управленческият модел за Пиринска Македония.
В чл. 2 от “Общите положения” е изяснено, че “териториално околиите под българска власт спадат към съответните революционни окръзи, но за управлението им се предвиждат специални органи посочени в настоящата Наредба”. Ръководните тела “на Серския и Струмишкия революционни окръзи под сръбска и гръцка власт” нямат пълномощия в петте административни околии от Българския Югозапад. [12]
Още Т. Александров с окръжно № 387 от 14 март 1923 г. във връзка с подготовката на общия конгрес определя нормата на делегатско представителство и уточнява разпределението на организационната територия в пет революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки и Серски. Към Струмишки революционен окръг влизат Струмишка, Петричка, Малешевско-Пиянечка, Радовишка, Тиквешка и Горноджумайска околии, а към Серския революционен окръг са околиите – Серска, Демир-Хисарска, Драмско-Кавалска, Неврокопска, Разложка и Мелнишка. [13] Това разпределение е запазено и отразено както в Правилника на ВМРО така и в общата наредба. Пиринските околии се представят на общия конгрес от 5 делегати, трима са за сметка на Серския революционен окръг, а двама за сметка на Струмишкия. [14]
Независимо от всеобхватните прерогативи на българската държавна власт в Петричко, чл. 3 от “Наредбата” фиксира клаузите на неравностоен, нереален и двустранно неизпълним договор между ВМРО и целокупното население от петте околии на окръга: “Македония под българска власт дължи на ВМРО, а) пълно идейно единство на населението с основната цел на ВМРО; б) въоръжена подкрепа в размер според нуждите по време и място; в) най-сигурна база за борбата на дейците в Македония под сръбско и гръцко владичество; г) възможно най-голяма подкрепа според силите на населението. ВМРО от своя страна дължи: а) закрила на населението под българска власт от евентуални беззакония и издевателства на административни органи и частни лица; б) запазване на населението от неприятелски нападения от сръбска и гръцка страна”.
Съгласно наредбата членовете на ВМРО повсеместно се организират в групи от 10-20 души “начело с десетари и петдесетари, назначени от околийския пълномощник на ЦК след допитване до членовете”. В селата, градовете и общините, се формират управителни тела, състоящи се от ръководител, секретар, касиер и трима запасни членове, избрани от десетари и петдесетари, като тези ръководства се утвърждават от околийското управително тяло. Отделните населени пунктове имат само ръководител и негов заместник, определян от ръководното тяло на общината. [15]
Околиите са разделени на райони от по няколко общини с районен началник, утвърждаван от пълномощникът на ЦК. В неговия район той е и боеви началник. За всяка околия се създава тричленно управително тяло. Председател по право е пълномощника на ЦК за околията и двама запасни членове, избирани от околийския конгрес. Нормата за делегатско представителство се определя от околийското управително тяло.
Спомагателната организация се ръководи от окръжен комитет в състав от пет редовни и трима запасни членове. Председател по право е “общият пълномощник на ЦК”. Останалите членове се избират от делегатско събрание, предложено от околийските конгреси, като всяка околия се представя от 3 до 5 делегати според големината й. Избраният окръжен комитет влиза във функция след утвърждаване от ЦК.
Предвидено е членовете на околийското и общото управително тяло да се сменят “за бездействие и грешки, от ЦК по доклад на съответните пълномощници”.
В новия Правилник на ВМРО е отделено място на “пунктовата служба”. Утвърждава се практиката около границата със Сърбия и Гърция да функционират организационни пунктове, ръководени от верни кадри и опитни дейци. Пунктовите началници завеждат пограничните канали и поща, приемат, укриват и препращат върналите се чети, бежанци и единични лица, уреждат складовете за оръжие. Дошлите в Петрички окръг организационни работници “от Македония под сръбска и гръцка власт” са подчинени на пунктовите началници. При нужда те са длъжни да отиват в помощ на местните управителни тела. Когато се наложи съвместна борба от двете страни на границата пунктовите началници влизат в разбирателство с организационните власти, разделени от граничната линия. Разузнавателната служба откъм българската страна на границата се урежда от пълномощника на ЦК. [16]
В Наредбата има клауза за финансовата, съдебна част и културно-стопанските инициативи на ВМРО в окръга, дадено е указание и за реда по създаването на ръководните органи. [17]
Амбициозният и енергичен Михайлов задвижва организационния механизъм на високи обороти. На 4 април 1925 г. чрез “тайно бързо писмо № 28 е наредено Окръжните революционни управителни тела да представят в ЦК проектосъстава на временните околийски управителни тела. [18] Интересно е да се спомене, че в Пиринска Македония, за разлика от революционните окръзи, най-напред се възлагат особени задачи на бойните групи. На 12 април 1925 г. е издаден открит лист на Стефан Димитров (Давидов). Начело на 7 души той трябва “до второ нареждане да обикаля десния бряг на р. Струма, с района на юг до селата – Покровник, Падеж и Лешко за да стегне в бойно и дисциплинарно отношение организационните хора”. [19]
Прилагането на разпоредбите e ускорено след априлския атентат в софийската катедрала “Св. Неделя” [20]. Според критериите на ЦК, от укрепване се нуждаят най-вече Горноджумайска и Мелнишка околия, където комунисти и “комунистващи санданисти” имат влияние сред населението. Там са извършени и първите назначения. На 19 април 1925 г. “като председател на Околийското управително тяло в качеството на специален пълномощник на ЦК” за Горноджумайско е определен Ар. Манасиев. В същия ден тримата членове на ЦК въз основа на чл. 30 от “наредбата на ВМРО за Македония под българска власт” назначават Коста Димитров и Георги Талев за ръководни дейци на Околийското управително тяло в Горноджумайска околия. [21]
Роденият в с. Смоймирово, Малешевско, / дн. Република Македония/ Димитър Костадинов Самарджиев (Прокурора) е войвода на чета от 9 души. След атентата в София той получава открит лист за движение в Горноджумайска околия. Бойното формирование на ВМРО има задачи “от специален поверителен характер”. На 22 април 1925 г. Л. Кльонков е натоварен “с 8-12 души да обикаля левия бряг на р.Струма, а при нужда и десния бряг”. Временни бойни групи, ръководени от Ст. Димитров (Давидов) и Л. Кльонков, са на “разположение” на Георги Попов, назначен за околийски боеви инструктор. [22]
От 25 април 1925 г. Страхил Развигоров [23] е председател на Мелнишкото околийско управително тяло в качеството си на “специален пълномощник на ЦК”. За член на околийското управително тяло е определен Златко Димитров, а за боеви инструктор също на 25 април е назначен Димитър (Мицо) Христов Чегански. [24]
За Петричка околия от 1 май 1925 г. пълномощник на ЦК и председател на околийското управително тяло е Иван Попевтимов, а за членове са определени Никола Георгиев и Георги Чапразов. [25]
На 12 май 1925 г. в Неврокопска околия също е формирано околийско управително тяло. Пълномощник на ЦК и председател на временното ръководство е Ванко Ганчев, а членове са Н. Атанасов и Стоян Попов. [26]
Последната околия, в която са определени временните управителни тела, е Разложката. От 18 май 1925 г. “с преорганизирането и стягането на организацията” [27] в Разложко се заемат Ив. Вапцаров – пълномощник на ЦК и членовете Атанас Грънчаров и Георги Цаков.
След като първата грижа на Ив. Михайлов “да се намерят и впрегнат в работа най-подходящи другари за важните и отговорни служби” [28] е изпълнена, до назначените околийски тела в Пиринския край е изпратено “строго поверително” инструктивно писмо. [29] Заложените в него основополагащи идеи обогатяват приетата “наредба” и са ценно ръководство за действие. Документът е значим извор, осветляващ управленческия стил и качества, мотивите и възгледите на Ив. Михайлов.
Заръката към 15-те околийски първенци е да преорганизират и унищожат “противните на освободителното движение тенденции”. Наредено е във всяко населено място събранието на мъжете да определи тайните десетари и петдесетари, като в списъка на “милиционерите” да бъдат включени “всички мъже, годни за носене на оръжие”.
Обърнато е внимание върху опазването на наличното оръжие. Началниците на милицията, “предани, опитни и по-свободни от други грижи лица”, са длъжни да уредят патрулна служба. За крайграничните села е предвидено постоянно наблюдение за движението на съмнителни лица. Провинилите се в неизпълнение на патрулната служба, наблюдението и връзките между селата, се наказват с бой до 100 тояги, а за немарливост от страна на отговорното началство наказанието е по-строго.
В градовете на окръга също се организира “патрулиране”, но по-дискретно, “без пушки, а само с пистолети “.
Временните околийски управителни тела вземат мерки за “повдигане престижа на ВМРО”. Освен престъпленията от организационно естество, съобразно традициите на движението се наказват “и такива, които рушат морала.” За Ив. Михайлов “тайната в борбата е единственият признак, по който може да се съди за здравината на една организация като македонската”, а всеки, който парадира с участието си във ВМРО, е редно да бъде наказан с мъмрене пред другарите, възлагане на извънредна работа и пр.” [30]
Дадени са съвети за проявяване на по-буден интерес спрямо оплакванията на населението. Наложена е забрана “да се прави общо дело с хора на властта”. Пред широкия актив е внушавано убеждението, че ВМРО “има самостоятелно отношение спрямо всички обществени среди и групировки в България”. Становището на Ив. Михайлов спрямо официална България е конкретизирано в четири основни тези: “Възможно по-далече от нея”, “Щом не ни закачат – с никого не се закачаме”, “Винаги ще поддържаме своите гледища по големите въпроси, без оглед ще харесат ли те, или не на дадени български управници” и “Ще се интересуваме за положението на нашите бежанци в България”. [31] При условие, че няма риск за ВМРО, или за патриота – държавен служител, са възможни “единични сношения” с цел добиването само на организационна полза.
Високите нравствени изисквания спрямо кадрите на ВМРО са характерна страна от възгледите на Ив. Михайлов. Освен задължението за настойчиво внимание към “вътрешните морални, духовни особености на лицата”, той препоръчва да се избягва заемането на ръководни постове от търговци и други занятия, на които населението гледа неодобрително.
Значение за издигане престижа на ВМРО имат новаторските похвати в работата. За Михайлов много важен е психологическият фактор, създаващ приповдигнатата, романтична нагласа, която може да увлича кадрите “по пътя на идеализма и самопожертвованието”.
В интерес на организационната сигурност са взети необходимите бързи и добре обмислени мерки. [32] На първо време управителните тела съставят списъци на съмнителните хора, живеещи край границата, за които се предполага, че са “в услуга на противника”. Разпоредено е да се “узнаят и изселят близките на ренегати като (Илия) Пандурски”. Изключено е всякакво застъпничество за виновниците. Убеждението на Ив. Михайлов е, че когато се касае “за защита на Организацията” (Михайлов винаги изписва думата с главна буква – б. а. ), не бива да остане ненаказана нито една пакостна постъпка, без да ни мига окото от нищо”, като е даден съветът за справедливо ръководство и установяване на престъпленията.
С “постоянство, енергичност, такт и труд” ВМРО се утвърждава като основен ръководен фактор в македонското освободително движение. Единението между ВМРО и легалните организации на македонските българи е постигнато за сметка на идейно-кадровото обезличаване и всеобхватен контрол върху последните. [33] Новият ЦК и особено Ив. Михайлов налагат убеждението, че за да има резултатност националната борба в “Македония под сръбска и гръцка власт”, поведението на бежанските организации в България трябва да се подчинява на една воля, а ЗП “много тайно и деликатно да насочва работите”. [34] Като особено полезна за освободителната кауза е преценена дейността на благотворителните братства, илинденските дружества и младежките организации в съседните на Македония градове от “Стара България” Кюстендил, Самоков, Дупница, Белово, Перник, Радомир и др. [35]
В становището на Ив. Михайлов за “организационно администриране” около двете вражески граници, легалните формации имат съществено място. Те са съдебно регистрирани, а предметът им на дейност е съобразен с българските закони. Зад техните официални прояви ВМРО може да крие нелегалния си живот, като спестява някои трудности на България, обект на постоянно наблюдение от Атина и Белград. Легалността има характер на тактическо средство, тя е предпоставка за новия етап в алтернативното държавно строителство и възможност за законно институционализиране на революционата идеология.
В тази политическа идеология най-важната предпоставка за желаното национално освобождение и обединение е всички общобългарски ресурси да бъдат впрегнати за достигане на заветната цел. Но това не би било достатъчно. Важно е общонационалните ценности да заемат приоритетно място над социално-класовите и теснопартийните интереси и над вождистките противоборства. Най-активните представители на македонските българи в свободната Родина последователно внушават чувството за неизпълнен дълг на българската държава спрямо “братята и сестрите от Македония под сръбска и гръцка власт”. Те създават и една доста емоционално наситена атмосфера, характеризираща се с особена, активна нагласа във вътрешнополитическия живот и изправяща българската дипломация пред постоянни трудности.
Независимо от злощастния си Ньойски статут, България продължава да бъде притегателен център за “поробените сънародници”. Всички онези “вътрешни и външни врагове на Отечеството”, които нарушават териториалната цялост и суверенитет, заплашват вътрешната сигурност, устоите на българската държавност и въобще работят за отслабването на България, са заклеймени от членовете на ВМРО като противници и родоотстъпници, като лица и сили, “засягащи организационните интереси”.
Следвоенният революционен елит на ВМРО е особено чувствителен, когато е принуден да отбива нападки за обвързаност със свободния политически живот в България. Затова във всички прояви на ВМРО винаги се поставя ударението върху нейното самостоятелно развитие. По начало това организационно становище е тактически обосновавано и прилагано най-вече в периоди, когато България е изпаднала в неизгодна позиция, а и ВМРО няма особени изгледи за успех. Принципът за самостойност понякога се характеризира с твърде изразена резервираност, а в отделни моменти и с открито противопоставяне спрямо политиката на официална България. Въведеното не от реални, а от тактически съображения ненаучно понятие “Македония под българска власт” дава израз на шумно огласявания краен стремеж да не се откроява обективната разлика в позицията на България с асимилаторската същност на гръцкия и сръбския окупаторски режими в останалите два дяла от географската област Македония. Въпреки противоречивото си съдържание, този принцип няма антибългарска насоченост, но резултатите от неговото проявление накърняват държавния суверенитет и формират в България отрицателно настроение и поведение срещу ВМРО.
Антикомунизмът е част от типичния идеен облик на ВМРО след 31 август 1924 г. и априлския софийски атентат от 1925 г. Един от доверените журналисти на ВМРО Кр. Велянов, съмишленик на Ив. Михайлов, пише по темата “Комунизмът и национализмът” следното: “Днес болшевиките се представят за най-революционните поддръжници на всички национални движения. Но това е от съображение на корист, а не от искрено съчувствие към тези движения...Белград и Москва са срещу Македония. Те са в един странен фронт против македонското движение, едните защото не могат да го сломят, другите защото не успяват да го подчинят”. [36] По-късно е изразена категоричната позиция: “Третият интернационал не бива да има работа в македонското освободително движение. Да възприеме македонското национално-революционно движение болшевишкото схващане – това би било равносилно с неговото самоунищожение” [37]. Антикомунизмът, проявяващ се в македонското движение, се засилва и под влияние на приетия и въведен репресивен Закон за защита на държавата. [38] Обединените македонски организации в България, зад които стои ВМРО, недвусмислено се разграничават от комунистическата идеология. Общоприето е македонското движение да се възприема като антипартийно, с чисто национален характер.
Преобладаващото убеждение е, че не бива конюнктурният разноезичен партиен глас да заглуши призивния звън и екот на народната камбана, а партийното членство още веднъж да разкъса Македония. С една дума, партийният човек придобива “психика на фракционер”, което пък означава прословутият “македонски темперамент и борческа наклонност” да бъдат неоправдано хвърлени в партизански борби.39
Изобщо, ръководните дейци на ВМРО и на нейните “легални проявления” са убедени, че “македонците в България трябва да се отрекат от партизанството и да насочат всичките си сили и способности в служба на народната кауза”. [40]
Библиография:
1. Д. Гоцев, Националноосвободителното движение, 1925-1941 – В: Македония, история и политическа съдба, Т. ІІ, изд. Знание, 1996, с. 139 и сл.
2. ЦДА, ф. 396, оп.1, а. е. 8, л. 1; Сборник Македония.Документи и материали, С., 1978, с. 658-660; К. Палешутски, Македонското освободително движение, 1924 –1934, С., 1998, с. 23-26.
3. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 1-3; ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 63.
4. ЦДА, Сп 2120б, л. 119-124.
5. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 9.
6. ЦДА, ф. 1932, оп.1, а. е. 1, л. 12-13;36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С., 1999, с. 132-136; К. Палешутски, цит. труд, с. 26-27.
7. По-подробно в: Д. Гоцев, Младежките националнооосвободителни организации на македонските българи (1919 –1945), С., 1988, с. 15-70.
8. Цв. Мичева, Вътрешната македонска революционна организация (1928-1931), Непубликувана дисертация, С., 1983, с. 21-22; Ал. Гребенаров, Иван Михайлов и национално освободителното движение на македонските българи (1925-1928 г.), Известия на военния институт, т. 50, 1990, с. 165-166.
9. ЦДА, ф. 1909, оп.2, а. е. 173, л. 52; Сп 2120б, л. 113-119.
10. ЦДА, ф. 1909, оп.2, а. е. 173, л. 63.
11. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 9; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 46-47, 54-58; П. Галчин, Политическите борби в Пиринския край, 1923-1939, С., 1989, с. 55; К. Палешутски, цит. труд, с. 28-29.
12. ЦДА, ф. 396, оп.2, а. е. 35, л.35.
13. Пак там, а. е. 2, л. 15-15а.
14. Пак там, а. е. 35, л.6; ф. 396, оп. 1, а е. 8, л. 32
15. Пак там, а. е. 35, л. 5.
16. Пак там, а. е. 4, л. 29; а. е. 35, л. 7.
17. Пак там, а. е. 35, л. 7-8.
18. Пак там, а. е. 3, л.37.
19. Пак там, л. 4.
20. По-подробно за априлския атентат в: Г. Наумов, Атентатът в катедралата “Св. Неделя”, С., 1983, с. 220; В. Радев, Отровни митове, С., 1994, с. 26, 54.
21. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 46-47.
22. Пак там, л. 45, 49, 52.
23. Михаил Развигоров, Дори и гроба му не знаем, 94 години от рождението и 43 години от смъртта на Стр. Развигоров, в.”Македония”, бр. 37, 11-17 октомври 1991, с. 6.
24. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 52, 54-55.
25. Пак там, л. 57-58.
26. Пак там, л. 66.
27. Пак там, л. 69.
28. ЦДА, ф. 1932, оп3, а. е. 64, л. 42-53.
29. АМВР, об. д, 16109, т. I, л. 4-7.
30. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 85,105; ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 52.
31. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 52.
32. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 7.
33. ДА - Благоевград, ф. 123К, оп 1, а. е. 8, л. 31; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 247-253.
34. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 44, л. 52.
35. Пак там.
36. В. “Македония”, бр. 45 от 3 декември 1926, с. 1.
37. Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 140 от 1933 г. , с. 22.
38. Петрички окръжен вестник, бр. 91 от 11 април 1925, с. 2.
39. В. “Македония”, бр. 39, 26 ноември 1926, с. 2-3; Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 132 от март 1932, с. 1-4.
40. Пак там, с. 1.
Следва...1.2