Роденият в гр. Кратово Михаил Монев, зет на Т. Александров, има съществена заслуга за организиране революционното дело в Петричко. Заедно с Ив. Караджов изграждат и осигуряват куриерски връзки, набавят оръжие и екипират въоръжени чети за Вардарска Македония. [31]
В целия Петрички окръг сред местното население и бежанците има искрени поддръжници, които разчитат на ВМРО за удовлетворяване на непосредствените им потребности. Помощ оказва и патриотичното офицерство, служещо в окръга. Благодарение на него след войната организацията е снабдена с оръжие и боеприпаси.
Както за възстановяването на ВМРО, така и за бъдещата й дейност се разчита на местните материални запаси и финансови ресурси. Замислено е да бъдат използвани и набирани в организационната каса средства не толкова от бедното население, колкото от заможните търговци и занаятчии, местни индустриалци и от власите – собственици на големи стада в Пирин. Преценено е, че една част от стопанските приходи на над 150-хилядното население в окръга са нужни за финансовото осигуряване на македонското освободително движение.
Природните дадености, географските особености и разположение на планинския пограничен окръг, са също от значение за очертаващата се революционна дейност във Вардарска и Егейска Македония. [32] Традиционната база и тил за организацията до 1912 г., ползвана в Кюстендилски окръг, [33] сега след 1919 г. е необходимо да бъде разширена и всестранно изградена в новия Български Югозапад.
На 3 февруари 1920 г. пред разширено заседание на свои привърженици Т. Александров и Ал. Протогеров излагат план за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. На това съвещание присъстват Иван Каранджулов – председател на Изпълнителния комитет на македонските братства, видният финансист д-р Никола Стоянов, Георги Баждаров, Наум Томалевски и др. Там са и двама дейци на ВМРО от Петрички окръг – М. Монев и Ар. Манасиев. [34] Прието е към организацията да бъде привлечен и Алеко Василев (Алеко паша, Орфо, Орфански), бивш четник на Я. Сандански с добри прояви при ликвидирането на сръбските диверсантски групи. Независимо от неговите разбойнически наклонности, е преценено че като “човек извън закона” със значителна въоръжена сила и широка яташка мрежа той може да бъде полезен за превръщането на Пиринска Македония в здрава база и надежден тил за планираната четническа дейност в окупираните части на Македония. На 20 февруари 1920 г. Ал. Василев се присъединява към ВМРО. [35]
Новият войвода е зачислен в списъците на възстановената организация и от 1920 г. заедно със семейството си получава годишна издръжка на стойност 18 000 лв. През 1920-1921 г. той изплаща разходите на куриерите и разузнавателните групи в Демирхисарско, Серско, Поройско и Струмишко и е в постоянна връзка с ЦК и Задграничното представителство на ВМРО. Прави извънредни разходи за подаръци и възнаграждения на свои верни хора по случай великденските и коледните празници. [36]
Водейки се от “традициите и опитността на близо тридесетгодишната революционна борба”, ЦК на ВМРО съставя “Кратки инструкции за нелегалните групи”, които са “душата на организацията в околията”. [37] Решено е в пограничните райони, където е развито разбойничеството и контрабандата, да се формира по една”агитаторска и боева група”. Напомня се, че “животът между другарите в групите трябва да бъде образцов във всяко отношение, а обноските им към населението – учтиви, братски”.
“Кратките инструкции” на ЦК са ръководство за действие в цялата организационна територия. На първо време нелегалните групи трябва да работят за запазване националното съзнание на подвластното население, поддържане и засилване на борческия му дух чрез агитация с вестници, брошури и др. Задачата и в Петрички окръг е “най-безмилостно изтребление на доказани шпиони, разбойници, контрабандисти, развратници, както и врагове на македонската свобода и на ВМРО”.
Действително след войната, а и по време на земеделското управление, Петрички окръг е поле на разбойници, крадци и други престъпници. Внушителни размери достига контрабандната търговия и износ за Гърция на дървен материал, едър и дребен добитък. Самият факт, че в м. Попови ливади в Пирин планина е установена “митница”, налагат се незаконни такси и се блокира нормалният търговски обмен на населението от Неврокопска и Петричка околия, показва неспособността на държавните власти да наложат ред и да пазят спокойствието в окръга. [38]
Някои от Алековите “верни хора” вместо да се борят с разбойниците се оказват техни побратими. Според мемоарните записки на редица съвременници в този списък се нареждат имената на Гоце Манолев от с. Горна Сушица, Мелнишко, Петър Говедаров, бивш кмет на гр. Мелник, Никола Хаджиев от с. Лехово, живущ в с. Пиперица, Мелнишко, Гогата Хазнатарски, Д. Балкански, Томата Радовалията, Илия и Кирил Лерински, Стефан Сърцето, Димитър (Мицо) Чегански и др. Затова на места населението само организира въоръжената си отбрана и е против този тип организационни “кадри”. Под ръководството на комуниста Георги Попиванов, член на Окръжната постоянна комисия, селяните от Спатово, Хотово и Склаве, през август 1921 г. унищожават за извършените от тях безчинства приближените на ВМРО Кольо Христов от с. Айтос, Леринско /дн. Република Гърция/, Илия Иванов от гр. Радовиш /дн. Република Македония/ и Христо Костадинов от с. Долни Орман /дн. с. Ласкарево, община Сандански/.
Постепенно скандалните “подвизи” на разпръснатите “нелегални групи” придобиват идеен характер на организирана борба срещу земеделския тоталитарен режим. Тази политическа насока става отчетлива след убийството от 27 август 1921 г. на видните земеделските чиновници Борис Козлев, окръжен управител в административния център и Никола Кушев, околийски началник.
Новият околийски началник в Петрич Тодор Чобанов характеризира убития Б. Козлев като “жертва на глупави амбиции и голямо желание за забогатяване”. Вместо да пази реда и закона, Козлев става съдружник с всички по-видни търговци за изнасяне на добитък зад граница и упражнява терор над власите – овчари. Непосредствен повод за нареденото от Ал. Василев убийство е опитът на Б. Козлев “да изиграва съдружниците си по мандрите, все бивши революционери”. [40]
Убийците на Б. Козлев – Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, заедно с Ал. Василев отиват нелегални в четата на Наце от с. Горничево, Леринско, стремейки се да обединят около себе си всички недоволни от правителството на БЗНС в окръга. Така бива поставено началото на “революционизирането “ в Петричко. Земеделските власти преследват четата без успех, защото тя е укривана, поддържана и търсена от населението, за да раздава правосъдие “както в миналите революционни борби”. [41]
Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното македонско движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България. [42]
Подчинените на вътрешния министър Ал. Димитров следят внимателно дейността на Ив. Караджов, М. Монев и Иван Попевтимов. Това агентурно наблюдение е възприето в средите на ВМРО като подготовка за убийство на отговорните й кадри. [43]
Коренно различните становища на земеделското правителство и на ВМРО, както и безкомпромисната амбициозност на Т. Александров и Ал. Димитров, правят конфликта неминуем и кървав. След убийствата на Гьорче Петров (28 юни 1921 г.), на Б. Козлев и Н. Кушев, идва ред и на самия министър Ал. Димитров – на 22 октомври 1921 г.
В Софийски, Петрички и Кюстендилски окръзи е въведено военно положение, [44] което още повече задълбочава пропастта между управляващата партия и ВМРО.
Организационното разузнаване чрез многобройните си съмишленици успява да проникне в почти всички звена на окръжното земеделско управление и разполага с преписи на изпращаните в София доклади и поверителни сведения. [45]
Отначало ВМРО има позиции главно в Петрич и околните бежански села, но до края на 1921 г. влиянието й обхваща и селата от Мелнишка, Горноджумайска, Разложка и Неврокопска околии. [46]
На 15 март 1922 г. ЦК упълномощава Ал. Василев да урежда и ръководи временно Солунски и Серски окръзи, да събира налог от членове на организацията вътре и помощи от външни съчувственици. [47]
Разрастването на организационната мрежа тревожи земеделското правителство, което настоява за по-енергични мерки спрямо ВМРО. Тодор Чобанов предлага да бъдат сменени граничните офицери, които “под формата на военна лига и политически убеждения дават прибежище на четите и искат на всяка цена да компрометират правителството”, а на мястото на тукашните фелдфебели и стража да дойдат шопи от Софийско и Радомирско и въобще “българи от Стара България”. [48] На 20 юни 1922 г. за окръжен управител е назначен Хр. Димитров. За него източникът на злото се крие в обстоятелството, че България тук идва със своята слабост и безогледно партизанство. Освен това, тукашното население няма навик да уважава искрено държавната власт, а тази на войводите. Доста точно първият човек на БЗНС в окръга установява, че не са малко хората с навик във воеводството да намират житейски смисъл. Окръжният управител е за разумен подход към ВМРО, [49] но правителството бърза да докаже пред съседите и Великите сили, че наистина е решило да пресече от корен четническите нападения от българска територия. Затова министърът на вътрешните работи д-р Р. Даскалов настоява за “брутално унищожение на създадената организация”. Особено безогледни са действията на администрацията в Неврокопско. Предприето е масово обезоръжаване на населението и преследване на главните привърженици на ВМРО. Мнозина потърсени от властта дейци минават в нелегалност, а близките им са интернирани. [50]
Ако във Вардарска и Егейска Македония ВМРО поддържа българския дух, то в Петрички окръг от средата на 1922 г. тя се утвърждава като самостоятелен и единствен политически фактор с авторитет пред населението, отървано най-сетне от престъпното разбойничество. Отчитайки това, Т. Александров нарежда със заловените да се постъпва сурово. Но част от тях чрез съдействието на Ал. Василев, завеждащ окръга, са включени в нелегалните групи. По този начин се смята, че незаконните им набези могат да бъдат контролирани и преустановени.
Тази метаморфоза на разбойници-контрабандисти в революционери е един от определящите мотиви за неучастие и необвързване с организацията от страна на санданистите. Отношението им се определя и от спомена за идейните борби след 1903 г. Влияят лични отношения и взаимна неприязън, съзнанието, че в национално освободения Петрички окръг не е необходимо изграждане на революционна организация. [51] Значение имат и местническият синдром и честолюбие. Атанас Спасов Даскалов (Таската Серски, Таската Врански), бивш серски войвода, отхвърля предложението на Алеко Василев да възстанови членството си в организацията. Местният земеделски деец от с. Хърсово Илия Ат. Ставрев предава съдържанието на състоялия се разговор между Ат. Даскалов и Алеко Василев. Таската Серски отказва, “защото не вярва на западняците / т. е. родените в Западна Македония ръководители на ВМРО - б. а. /, с които не желае да прави никаква организация”. [52]
Значим и непознат извор за дейността на ВМРО в окръга е писмото на Ив. Михайлов (Скромни) до Ал. Протогеров (Ангел). [53] То е от 27 юни 1922 г. През това време Ив. Михайлов осигурява от София редовната връзка между членовете на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров, който е в чужбина и Т. Александров, който е в Източна Македония. Наред с данни за революционното дело в Македония, писмото съдържа преценката на Ив. Михайлов и Наум Томалевски – задграничен представител на ВМРО, за дейността на нелегалните чети с главен войвода Ал. Василев. В щаба на ВМРО възниква безпокойство от мащаба на движението из Пиринския край. Ив. Михайлов изтъква три причини, обуславящи произхода на вредните за българската държава организационни неуредици. Благодарение на внушенията от “хора с по-висока култура” (Ив. Михайлов вероятно има предвид дейността на Петко Пенчев и о. з. подполк. Георги Атанасов в Петричко – б.а.), се стига до създаването на организация с чертите на вътрешната. Но според Михайлов това не е разумен път за отбиване на “оранжевата опасност”. Убеждението на Михайлов е в полза на конспиративно водената борба. Втората причина е свързана със заетостта на Т. Александров по преследване на разбойническа банда. Затова не е проведен смислен разговор с Ал. Василев и не му е посочено друго по-реалистично становище. Третата причина е доста интересна, защото сочи установените от Ив. Михайлов “признаци на сепаратизъм” сред някои по-интелигентни пирински членове на ВМРО. Това са т. н. “крайни автономисти”, които не отчитат докрай неблагоприятното международно положение на Ньойска България. Михайлов не споделя безотговорното им теоретизиране върху същността на “автономистката идея”. Защитавайки последователно автономисткия идеал, но увлечени от политическата си несъвместимост с оранжевия режим, те не са чужди на идеята за противопоставяне срещу българската държавност. “Крайните автономисти” авантюристично разсъждават, че само това средство може да убеди света за наличието по долините на р. Струма и р. Места на “обосновано народно движение, а не за някакви инспирации, или конспирации от страна на България, или на патриотически кръжоци, които в нея са намерили подкрепа и прибежище”.
Оценката на Ив. Михайлов е основателна. В Петричко се извършва едно дело, последиците от което плащат тамошните организационни дейци. Те се “чудят как да префасонират тази система, как да дегажират /дезангажират – б. а./ въоръжените си сили и накъде да ги насочат. Лесно ще се нареди всичко това, щом почват да поумняват: има где да отидат четите им”. [54]
Младият и проницателен сътрудник на Т. Александров прави и друг верен извод: “Властта се плаши и в. “Земеделско знаме” със затаен дъх пише за четничеството в Петричко”. Михайлов е обезпокоен от зараждащите се условия за правителствено контрадвижение. Страхът в земеделските редици е предизвикан от поведението на Ал. Василев, който в Горна Джумая с 40 души въоръжени униформени четници свободно върши организационна работа и предупреждава “дружбашките” големци в града, че трябва да престанат с изпращането на “разбойници” против ВМРО.
Михайлов изказва резервираното си отношение към Ал. Василев, съмнява се, че той е замесен в убийството на “храбрия капитан от Скопие Васил Гавазов”, който е имал готовност да сподели с Т. Александров за нередностите в Петричко. [55]
Като член на ЦК ген. Ал. Протогеров е информиран за “разбойниците”, т.е. федералистите, идейните и реалните противници на ВМРО. Тези хора за Ив. Михайлов са “мъртъвци”, но в Петричко не са изключени “пакости” и той предупреждава, че спрямо тях е наложително “голямо внимание, предпазливост, търпение и решителност”.
Революционерите от ВМРО наблюдават малобройната федералистка дружина от началото на сплотяването й. Ненужната никому враждебност и остро противоборство между ВМРО и земеделското правителство придобива драстична ожесточеност, когато са потърсени услугите на федералистите. Тяхната изява е свързана със задълбочаването на междуособните борби в македонското освободително движение. На 4 декември 1921 г. в София е учредена Македонска емигрантска федеративна организация, която издига идеята за автономна Македония до нивото “независима федеративна държава”, равноправен член на Балканската федерация. [56] Учредителите създават и своя нелегална организация – Вътрешна федеративна македонска революционна организация. Към федералистите се включват и клонят главно бившите серчани. Под знамето на “федерализма” се нареждат и някои организационни работници, отхвърлени от ВМРО – едни заради харамийските им методи в пограничните райони, а други – за разколническата им дейност. [57]
Заплаха за ВМРО в Петрички окръг е очертаващото се единодействие между федералистите и правителството. С неговото мълчаливо съгласие и пълното съдействие на местната администрация, в Кюстендил и Неврокоп е създадена сериозна въоръжена сила. В Неврокопско ръководител е Тодор Паница, безспорно най-борбеният от съратниците на Я. Сандански, но уличен във вземане на подкупи и спекулативни търговски сделки, за които на 20 декември 1921 г. е осъден на три години и половина строг тъмничен затвор. Цената на опростената му от земеделското правителство присъда е участие в обезвреждането на ВМРО. [58]
Във Вардарска Македония Т. Александров получава известията за организационното състояние в България. С него е Г. Атанасов, който на 24 юли 1922 г. е упълномощен от Т. Александров да бъде специален представител на ЦК на ВМРО и да събира помощи в Петрички окръг, Струмишко, Серско, Солунско. [59]
Организационното ръководство следи развитието на политическите процеси в окръга и в една друга посока – дейността на БКП (т.с.). Отношенията между привържениците на идеала за “автономна Македония” и ентусиазираните пирински комунисти са сложни и противоречиви. Но в повечето случаи ВМРО не създава пречки за дейността на комунистическите организации. [60]
В началото на август 1922 г. комунистически деятели от мелнишките села Лозеница, Виногради, Бельово, Храсна и Хотово, вземат решение заедно с членове на земеделските дружби да сформират бойни групи от доброволци за противопоставяне на ВМРО. Ответният удар е безпощаден. Със сила биват разгромени комуните в Любовка, Бельово и Храсна, както и много партийни групи в Мелнишко. В околията са убити десет членове на БКП /т. с./. Причините за тези, както и за други антикомунистически прояви на ВМРО, са нетактичните призиви на някои местни дейци да се разобличава организационната стратегия и тактика и да се агитира населението за въоръжена съпротива против незаслужено обругаваните и наричаните от тях “лъжеавтономисти”. [61]
На 5 август 1922 г. в Неврокоп от автономистка чета пада убит кметът на града Д. Икономов. По този повод видният деец на движението Евтим Спространов записва в дневника си: “Когато убиха Заяка (Илия Тетимов – деец на ВМРО в Неврокопско – б.а.), ме хвана мъка, но когато убиха Икономова и Караманова (убит случайно, съмишленик на нападателите – б.а.), скръбта ми нямаше край... Срам е да се унищожават за работи, станали през управлението на турците. Кой е бил прав, кой е бил крив, историята ще съди. Сега си подайте ръка в интерес на града, на околията, на народа... След тези убийства ще последват преследвания, злоба, други убийства, къде ще му излезе краят?” Междуособиците и братоубийствата в Неврокопско наистина продължават. [62]
Ръководството на ВМРО е категорично против правителствената закрила на федералисткото сдружение, чиято задача е да предотвратява минаването на автономистки чети във Вардарска и Егейска Македония, да разстройва връзките и каналите на организацията и в последна сметка да я лишава от базите й на българска територия. [63] Това не може да бъде допуснато и ВМРО е готова за решителна борба.
С личния подпис на Т. Александров “до заведущите окръзите и до околийските нелегални групи в Македония” е изпратено окръжно Nо303 от 22 август 1922 г. В него Централният комитет обявява възобновяването и преустройството на организацията в Петрички окръг като спомагателна на ВМРО. Мотивите за решението са четири: 1. Декларираната от 1919 г. готовност на българското правителство да отстъпи Пиринския край за създаването на “Автономна Македония”; 2. Предложеното също през 1919 г. национално допитване за бъдещата съдба на Македония, Тракия и Добруджа, историко – географски области от българското етническо землище, обект на неоснователни претенции от страна на ”съседите на България”; 3. Предпочитанието на българското население от Пиринския край ”да влезе в състава на автономна Македония”; 4. Традиционната клетвена вярност пред ВМОРО и произтичащото от това “право и дълг” на пиринското население да “подпомага морално и материално борбите за свобода на своите братя от поробена Македония”.
В окръжното са откроени основните цели на спомагателната организация: “1. Да подпомага морално и материално ВМРО в поробените под Сърбия и Гърция части от Македония; 2. Да премахне всички пречки за успеха на организацията, а именно унищожаване на разбойничеството, контрабандата и шпионажа, наказване крадците, изнудвачите, рушветчиите и золумджии чиновници и др.; 3. Да дава прием и съдейства за намиране работа на завърнали се на почивка или за работа качаци (бегълци) и бежанци от Македония под сръбско и гръцко иго, както и да съдейства на желающите от тях да се завърнат в родните си места; 4. Да смекчи партийните борби там до степен да не бъдат вредни те за каузата на роба; 5. Да подпомага законноустановените власти за укрепване реда и законността в тоя доскоро най-размирен край в Царство България; 6. Да уреди там милиция за усилване охраната на селата и границата срещу нападение от крадци, контрабандисти, разбойнишки наши и чужди банди и др. подобни”. [63]
В научната литература оформянето на спомагателната организация се оценява като пряко следствие от създаването на Конституционния блок, който признава правото на ВМРО да се разпорежда в Петрички окръг, като част от процеса на настъплението на буржоазията против земеделското управление и като начало на обособяването на ВМРО “като своего рода държава в държавата”. [64]
Според В. Василев издаването на окръжно Nо 303 е решителна реакция срещу опитите на земеделското правителство да изтласка следвоенната революционна организация от базите й в Пиринска Македония и да подрони влиянието й сред македонските бежанци. Поставяйки ударението върху враждебните взаимоотношения между правителството на БЗНС и ВМРО, В. Василев смята финалната част на почти дословно цитираното окръжно като важен факт, който “показва недвусмислено, че ВМРО няма доверие в тази власт, поради което създава своя въоръжена сила успоредно с официалната, т. е. на практика става държава в държавата”. [65]
Авторската теза е, че основополагащият документ е израз на политическата идеология, от която се ръководи ВМРО. Не е случайно, че преди да бъде изпратено окръжното Т. Александров държи да чуе мнението на организационните съветници проф. д-р Ив. Георгов, проф. д-р Л. Милетич и доц. Н. Милев. Те намират издаването на ръководната наредба за “логично и необходимо”. [66] Години по-късно Ив. Михайлов пише, че тази организация “поникна колкото във връзка с наложената от българската власт борба, т. е. за защита на населението, почувствало нужда от самоотбрана, толкова и по идейно-политически съображения”. [67]
Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие, а не на мащабно използване на нейните периферни сили в общобългарските политически борби, чиито кипящ център е София.
Така създадената спомагателна организация безспорно е един боеви резерв, който лесно може да бъде поставен в услуга на всяко българско правителство, което застъпва гледище по македонския въпрос, сходно с това на ВМРО.
Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”. Но текстът на окръжното красноречиво говори, че за да няма “признаци на сепаратизъм” не само организационните дела в Петричко трябва да бъдат поставяни под знамето на ВМРО. Приемайки за свой политически идеал “автономна или независима Македония”, организационното ръководство говори от името на населението в “Македония под българска власт”. Нейният потенциал е необходим именно за освободителното дело във Вардарска и Егейска Македония, т. е. за останалите две части от Македония, които са “под сръбско и гръцко робство”.
Важен е проблемът за взаимоотношенията между българската държава и ВМРО в Петричко. Основателно В. Василев сочи обстоятелството, че “окръжното е редактирано твърде внимателно, с подчертана загриженост на ВМРО за реда, законността и сигурността на населението в този район на страната. [68] Другата линия е начертана от амбициозното желание, опиращо се на “правилника и традициите”, ВМРО да узурпира суверенните права на българската държава върху една част от нейната международно призната територия. Съществува трайното разбиране, че този организационен режим ще бъде поддържан в Петричко докато ВМРО води освободителната борба.
С нарушаването на държавния суверенитет върху Петрички окръг и изграждането на “царство в царството” възникват условия за опасни и трагични беззаконния, удрящи пряко върху авторитета на българската държава, заплашващи живота, накърняващи правата и свободите на населението от Петрички окръг и в крайна сметка – предопределящи развитието на македонското освободително движение в периода между двете световни войни.
Като се изхожда от логиката в развитието на революционната борба и следвоенните политически реалности се вижда, че главната цел на организационното преустройство е превръщането на Петричко в част от територията за действие на ВМРО, в нейна основна и крайно необходима база.
По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията. До тях на 5 септември 1922 г. Т. Александров изпраща окръжно Nо 309 под надслов “Временни наредби”. Целта на ВМРО и на нейната спомагателна организация е обща: “Създаване една автономна или независима държава от цяла Македония в нейните етнографски и географически граници”. Организацията е само тайна, за да не се излага обезоръжена и беззащитна България, но не се изключва възможността тя да прибягва и към нелегални въоръжени действия, ако е предизвикана от българските власти. По този начин “конституционно” е позволена намесата на пиринските управителни тела в отечествения политически живот. Това е така, защото правно нерегистрираната спомагателна организация хем е безпартийна, хем “бди зорко да не позволи никому да си служи с Македония като с разменна монета и с македонското дело за лични и партийни цели”.
Живеещите в градовете, селата, махалите и колибите, са задължени на общи събрания да избират свои ръководни тела. Следва формирането на околийски ръководни тела, а начело е нелегален окръжен войвода, ако организацията е обект на въоръжено преследване. Когато тя е само тайна и непреследвана, делата й се водят от окръжен легален инструктор.
Напълно в духа на организационната традиция е предвидено формирането на четнически институт. Повсеместно се създават местни чети от десет до тридесет души “млади, смели, опитни и честни сили и милиция от всички мъже, които имат оръжие.” Задължението на милицията е да “пазят селата от крадци, разбойници и [в]сякакъв вид злосторници, а в пограничните околии милициите пазят и границата от контрабандисти и от наши и чужди разбойнически банди”. За неподчинение и неизпълнение милиционерите се наказват със смърт.
Ръководните сили и тела имат съдебни функции. Освен престъпленията от организационен характер, членовете им са съдебни магистрати и по морални дела за кражби, грабежи, убийства, пиянство и разврат. Специални арбитражни комисии от кмета, учителя, свещеника и по един представител от страните, съгласно българските закони могат да разрешават и частни спорове. Сложни и заплетени частни дела, които помирителните комисии не могат да решат, се отнасят до държавните съдилища, но след одобрението на околийския, или окръжен войвода. Дела от духовен характер, освен “завличане насила мома”, се пращат в духовните съдилища.
Всички шпиони, разбойници, убийци, се наказват със смърт. Поставен е десетдневен ултимативен срок за легализиране на разбойниците, в противен случай “се преследват най-безмилостно, изгарят им се къщите – техни и на ятаците им, изгонват се домашните и [в]сичките им ятаци вън от границите на Македония”. [69]
С “Временните наредби” се постановява и събирането на финансови средства за нуждите на освободителната борба. Изобщо двата основни документа – окръжното и временните наредби, отразяват развитието на идейно – теоретичния процес по съставяне устройствените начала на “организационната държава” в Петричко.
Успоредно с изграждането и укрепването на спомагателната организация, ръководството на ВМРО предприема безпощадни действия срещу емигрантската организация към БЗНС и федералистите в Петрички окръг. На 4 октомври 1922 г. терористът на ВМРО Никола Гулев, син на илинденеца Питу Гули, застрелва активния земеделец и федералист, редактор на в. “Прокуден земеделец”, Александър (Алекси) Панов, наречен “главния водител на разбойниците и оръдие на доброполските предатели”. [70]
Библиография:
31. По-подробно за М. Монев в : ДА–Благоевград, ЧП № 552.
32. Благоевградски окръг, географска характеристика, С., 1977, с. 16-20, 140; S. Troebst, Nationalismus und Gewalt im Osteuropa der Zwischen kriegs-zeit, Terroristisihe Separaticen im Vergleich, Bulgarian Historical Review, №2, 1996, p. 33.
33. Т. Димитров, Ив. Пашев, Кюстендилският окръг и националноосводителните борби в Македония, 1895-1903, Кюстендил, 1983, с. 3-91.
34. По-подробно за Аргир Манасиев в : Енциклопедия…, с. 542.
35. В. Василев, цит. труд, с. 52; ДА-ЧП №546, с. 271, 273-274.
36. ДА– Благоевград, ЕП №76, л. 10-16. През 1923 г. организационната издръжка на Ал. Василев е 60000 лв, близо четири пъти по-голяма.
37. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64,л. 13-17.
38. ДА–ЧП № 488, л. 2, 4; СП № 905, л. 3-4; ЧП №546, л. 245, 247, 276, 277; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 3, 11.
39. Пак там; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 59; Сл. Тасев, Безсмъртните, 1922-1944, С., 1971, с. 60.
40. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 12-13;ф. 3, оп. 12, а. е. 1294, л. 1-2.
41. Пак там ; НБКМ–БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 131-132; Ст. Радулов, цит. труд, с. 385.
42. ДА–Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 33, л. 42, 44; В. Василев, цит. труд, с.40, 167-168; К. Палешутски, Македонското…, с. 124 и сл.
43. ЦДА, ф. 135, оп. 1, а. е. 92, л. 3.
44. СД на ХІХ ОНС, ІІ р. с., кн. 1, 1921, с. 127-148.
45. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 13; К. Муравиев, Събития и хора, С., 1992, с. 64.
46. С. Попов, Страници…, с. 84.
47. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
48. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 13.
49. Пак там, а. е. 428, л. 1-6.
50. В. Василев, цит. труд, с. 167; Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Из архивното наследство на Т. Александров, ИДА, кн. 60, 1990, с. 231-234.
51. ДА – Благоевград, ЧП 546, л. 276 – 277, 315.
52. Пак там, Сп № 38; С. Попов, Страници …., с. 85. Повечето от бившите революционни дейци от Серски окръг не са спечелени за организационната кауза. Спрямо ВМРО в окръга позиция на благосклонен неутралитет имат Ст. Хаджиев, Г. Казепов, Ил. Бижев и др.
53. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 269, л. 1-2.
54. Пак там, л. 1.
55. Пак там, С. Попов, Страници…., с. 86-87.
56. В. Василев, цит. съч., с. 73-102.
57. ДА- ЕП № 64; пак там, 116 – 120; Д. Добринов, Т. Александров, биографичен очерк. Последният цар на планината, С., 1992, с. 89-91.
58. ДА-ЧП № 546, с. 269; В. Василев, цит. труд, с. 133-134; Ел. Стателова, Биография на българския дух. Родът Паница, С. , 1997, с. 230-234.
59. ЦДА, ф.1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
60. Д. Добринов, За отношенията между БКП и ВМРО, 1919-1923, сп. ВИС, кн. 4, с. 143-145.
61. ДА – ф. 1320, оп. 1, а. е. 52, л. 1; ЧП № 472; СП № 655, с. 1-6; СП № 789, с. 7; С. Попов, цит. труд, с. 89; Сл. Тасев, цит. труд, с.53-133. През късното лято на 1922 г. са убити Г. Менчев, К. Михайлов, Г. Георгиев, Г. Тимев и Г. Тичев от с. Любовка;К. Кабзималов и К. Кертов от с. Левуново; Ив. Ворсаминов, Ив. Чаков и К. Скендеров от с. Храсна.
62. НБКМ – БИА, ф. 324, л. 2000-2001.
63. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 53; АМВР, об. д. 138, л. 8; По-подробно в : В. Георгиев, Народният сговор, С., 1989, с. 154; В. Василев, цит. труд, с. 171-172; К. Палешутски, цит. труд, с. 118; Д. Гоцев, Македония след Първата световна война, 1918-1924 –В: Македония. История и политическа съдба, 1912-1941, Т. ІІ, Издателство “Знание”, 1996, с. 67-138.
64. В. Георгиев, Народният сговор…, с. 154.
65. В. Василев, цит. труд, с. 171-172.
66. Македония. Сборник…, с. 660; Ив. Михайлов, Спомени, т. ІІІ, с. 242.
67. Ив. Михайлов, ВМРО, Загреб, 1942, С., 1991, с. 90-91.
68. В. Василев, цит. труд, с. 172.
69. АМВР, об. д. 138, т. І, л. 9.
70. В. Василев, цит. труд, с. 174.
следва....