4. Въоръжените сили на ВМРО
Това най-съществено измерение на алтернативното институционализиране в Пиринския край е уредено нормативно най-късно. “Специалната резолюция” на Общия конгрес за военното управление на петте околии не е приложена. По въпроса за “боевото ведомство” в окръга ръководство за действие е приетият от конгреса Правилник на ВМРО (чл. 171– чл. 201) [242]
В годината на “софийския атентат” и няколкото афери, застрашаващи организационната сигурност, темата за боевото устройство на окръга е временно отложена след околийските конгреси и избора на нов окръжен комитет. Освен това все още не е изживяно Алековото пряко свързване на бойните петрички структури с организационната тактика в “поробена Македония”. Забавеното въоръжено организиране се дължи и на деликатните взаимоотношения Протогеров–Михайлов, на запасния генерал и нямащия боен опит младеж.
След общия конгрес дейността на временно назначените управителни тела и околийските пълномощници на ЦК във военната област е чисто рутинна: привеждане в известност на оръжието и материалната част, определяне точния брой на четите във всеки населен пункт, опити за боево обучение на четници и младежи, “словесна подготовка” за изтъкване недостатъците на “четническата тактика” и т. н. [243]
Характерно е, че околийските чети в Драмско, Кавалско и Серско, начело с войводите А. Качарков, В. Ганчев и М. Скендеров, както и четниците, живущи в Неврокопско, заедно със селската милиция, са пряко свързани с Дъбнишката афера. Временните бойни групи, ръководени от Ст. Давидов, Л. Кльонков и Д. Самарджиев, както и екзекутивните отряди изпратени от ЦК, подпомагат дейността на околийското управително тяло и местните органи на ВМРО в Горноджумайско при аферите в Сушица, Градево и Крупник. [244]
От пролетта и лятото на 1925 г. милицията и четите на ВМРО са в бойна готовност. Те са в услуга на властите за арестуването на доказани и набедени “рушители на държавата”. Изпълняват репресивни и наказателни задачи. Взимат участие в охраната на важни стратегически обекти по долината на р. Струма. Заедно с жандармерийските части разбиват във вътрешността на размирното Царство редица групи, съставени от комунисти, земеделци, анархисти и др. Има документална податка, че “хората” на ВМРО преследват четата на Нешо Тумангелов – анархист, емигрант в Югославия, който по-късно минава открито на сръбска служба. През целия период на гражданския конфликт Ал. Протогеров и Ив. Михайлов поддържат тесни контакти с Военното министерство в София и действуват съгласувано срещу “враговете на Отечеството”. [245]
Значима страна от дейността на ВМРО в пограничния район е борбата срещу проникващите от Вардарско емигрантски контрачети. Срещу ВМРО и правителството на Ал. Цанков застава прогонената от България политическа емиграция. В нейна услуга са въоръжените федералисти. При всестранното съдействие на Белград, Задграничното представителство на БЗНС има амбиция да създаде “революционна армия” и да възстанови властта си в България. Изградени са специални погранични канали за нелегално проникване в българска територия. Такива канали започват от Неготино, Зайчар и Княжевац за Видински окръг. За Врачански – от Княжевац, а Царибродският канал е за Софийски и Кюстендилски окръг. Босилеградският и Беровският канал са за влизане в Кюстендилско и Петричко “…на нелегалните организатори, разузнавачи и терористи, за пренасяне на агитационна литература и оръжие”. [246]
През октомври 1924 г. сръбските власти изграждат в с. Берово, Малешевско, канал на сръбската въоръжена антибългарска пропаганда. Негови организатори и добре платени агенти стават български политически емигранти. Земеделецът Тодор Драганов от Врачанско е връзката на сръбската контрачета с великия жупан в Щип. Водачът е Христо Ангелов от с. Горна Рибница, Петричко, член на БЗНС, окръжен съветник до 9 юни 1923 г. Към края на октомври 1924 г. в гр. Берово от гр. Ниш пристигат около 30 души емигранти. Техни предводители са Никола Дерменджиев и Тодор Ковачев от с. Долен, Неврокопско, бивш четник на Т. Паница през април 1923 г.
Съставеният списък на емигрантите-четници (около 36 души) от Беровското и Царевоселското направление установява особеното съжителство между политици в изгнание и убийци и крадци, отклонили се от военна служба, преследвани и осъждани от българските власти. В Берово е Ив. Пашилски от с. Лешко, Горноджумайско, контрачетник от 1923 г., ренегатите от с. Цапарево Георги Манджов, Лесо Николов, Илия Гоцев, Вангел Костадинов, Александър Божинов от с. Гореме, Петричко и други техни съмишленици и роднини, все наказани със смърт от революционния съд, заседаващ в Цапарево през януари 1925 г. [247]
“Войводата” на сръбска служба Н. Дерменджиев от с. Берово е в контакт с Т. Паница във Виена и с неговата солунска доверена връзка Васил Манолев. Земеделската политическа емиграция, въоръжените федералисти на Т. Паница и Ил. Пандурски, са смъртно заклеймени от дейците на ВМРО. След поредното злодейско убийство, извършено от “народния продажник” Ил. Пандурски, са предприети безкомпромисни мерки. На 30 срещу 31 януари 1925 г. в махала Терзийска на с. Дебочица водените от Пандурски около 60 души въоръжени контрачетници убиват селския ръководител Димитричко Домозетов. Заедно със семейството си Ил. Пандурски успява да мине границата. [248]
Още през декември 1924 г. Г. Въндев, председател на Струмишкия окръжен революционен комитет, в изпълнение решението на ЦК и след настоятелни предупреждения нарежда на Йосиф Киров да убие “главните водители” на контрачетниците Мане Хаджиев, Илия Кацарски и Панде Попчевски. Изпълнена е присъдата над П. Попчевски в гр. Струмица, но нападенията от запад не спират. На 4 срещу 5 април 1925 г. емигрантска чета напада митническия пост в с. Тросково, Горноджумайско. Убит е стражарят Младен Жигрев от с. Радибош, Радомирско. До средата на април 1925 г. има 13 нападения. Жителите на с. Долна Рибница, Долене и Игуменец в Огражден планина преследват контрачетата на Ив. Узунов. Извършени са убийства, нападения над мирни селяни, разпространяване на позиви срещу правителството и “македонската мафия”, както и на в. Земеделско знаме и Македонско съзнание – орган на Македонската федеративна организация. [249]
По нареждане на Ив. Михайлов горноджумайското околийско ръководно тяло назначава комисия от 17 април 1925 г. за “ликвидиране имотите на ренегата Ил. Пандурски”. Тя решава “овцете и другия добитък да се продадат веднага по възможност на лица, които живеят не в близост до границата”. [250]
Ив. Михайлов изработен подробен план за убийството на Ил. Пандурски. Един от редовите членове на ВМРО – Христо Вангелов Стоев (Ристо Дерижабо) от с. Никудин, Петричко, тайно е подготвен за екзекуторската мисия. Организирано е мнимото убийство на Евтим Кушов, войвода на ВМРО от с. Русиново, Малешевско. От двете страни на границата е разпространен слухът, че убиецът е Хр. Вангелов. “Героят” е приет лесно в четата на Ил. Пандурски. На път за поредната антибългарска акция Хр. Вангелов намира сгоден момент и между гр. Берово и с. Смоимирово, Малешевско, убива “продаденият на сърбите родоотстъпник”. Вестник “Независима Македония” публикува радостната вест: “Кръволока Пандурски убит”. В същия брой четем и благодарствено писмо до родителите на М. Кърничева от Атанас Попов, деец на ВМРО в с. Либяхово, родното село на Б. Сарафов. [251]
И след убийството на Т. Паница и Ил. Пандурски контрачетите не прекъсват с набезите си в българска територия. Навярно за да бъдат оправдани репресиите на ВМРО в с. Сушица, Крупник и Градево, е пуснат слуха, че 10-15 дни преди убийството на Пандурски е готвено нападение на влака в Кресненското дефиле, взривяване на мостовете по р. Струма, а на връщане – избиване половината жители на с. Крупник. [252]
Тревожното безпокойство и напрегнатата атмосфера по българо–югославската граница не са премахнати. Мястото на Ил. Пандурски е заето от Н. Дерменджиев, Г. Манджов, Ив. Узунов и Хр. Ангелов. Тайните и явните власти в окръга организират и поощряват преследването на “разбойниците”. В доклада на “Феноменов” (?) до Ив. Михайлов е констатирано “разслабено съзнание за силата и мощта на организацията”, а населението “под натиска на ятагана дава храна” на контрачетниците. Той препоръчва “чисто нелегална чета” да унищожи противника “в сръбска територия”, да се сменят пограничните офицери, а сръбският офицер на поста “Клепало” Радован Томанович – черногорец, който ръководи контрачетите, да бъде убит. [253]
За проникването на вражески чети от Гърция през август 1925 г. и преследването им в Неврокопско съобщава окръжният управител Н. Консулов. Същевременно на околийските началници е наредено да не позволяват преминаването на чети през границата.Строго им е заповядано заловените четници да се изпращат в Дирекция на полицията.
Забранено е да се носи “облекло подобно на четническото”, както и парадирането с четническа външност – дълги коси и бради. Под натиска на Белград в Кюстендилски и Петрички окръзи са извършени арести. Този път водачите на ВМРО се съобразяват с правителственото становище. [254]
Петричкият окръжен управител има амбицията да промени установения ред в областта. С удивление е констатирано “че по списъците на стражата се числят хора, необлечени в униформа, не носещи прямо службата в полицейските участъци, а находящи се на разположение на ВМРО за преследване на шпионажа и четите, които евентуално биха минали на наша територия”. Подчинената нему полицейска стража е комплектувана почти изключително от местни жители – македонски българи, повечето бежанци, надъхани с омраза към съседите и съчувственици на ВМРО, както почти цялото население в окръга. Никола Консулов не желае да влиза “в явен и рязък конфликт с хората на ВМРО”, но полага усилия да привлече стражари “от старата територия на България”, както и да укрепи кадрово Бюрото за държавна безопасност в окръга. На военните власти в гарнизоните и пограничните постове също са дадени заповеди да не допускат чети на ВМРО в “Македония под сръбска власт”. [255]
Нарежданията на официалните власти в окръга не са пречка за бойното преорганизиране на околиите. В Неврокоп дори стигат до идеята за формиране на “леки картечни отделения”. Продължава да се набавя оръжие и боеприпаси за въоръжените формирования на ВМРО. Начините за тяхното осигуряване са най-разнообразни. От “името на борческа Македония” на 22 юни 1925 г. Ив. Михайлов благодари на Борис Зафиров и на офицерите във Велико Търново подполк. Р. Атанасов и майор С. Бакърджиев за доставените от тях “бойни материали в подкрепа на освободителното дело”. На 15 юли 1925 г. Михайлов подписва разписка за прибраното през 1923 г. оръжие – пушки манлихери (обр. 1895) 284 бр., карабини манлихери (обр. 1895) 289 бр., манлихерови ножове 489 и др. [256] Околийските чети са екипирани с всичко най-необходимо – от пушки манлихери до компас, цианкалий и термометри. Обикновено четниците са въоръжени с къси карабини, пистолет, бомби, патрондаш. Облечени са в специална комитска униформа: кожена шапка с форма “Хан Аспарух” с куршумче в средата, извито назад, палто и панталони, наподобяващи войнишките, кожен силях, гуна (пелерина), вълнена наметка, която служи за завивка. На краката – калцуни, обвити с гайтан. Обути са с цървули. [257]
Критерий за боеспособността на ВМРО е гръцкото нападение през октомври 1925 г. В издадената литература Петричкият инцидент е осветлен обстоятелствено. [258] Отчитайки приноса на всички автори на фона на участието на българската армия и подчиненото й в извънредни ситуации местно население, остава сякаш забулена ролята на бойните чети и помощната милиция на ВМРО, оказали заедно с военните части упорита съпротива срещу войските на гръцкия диктатор ген. Теодорос Пангалос.
Готовността на ВМРО през юни 1923 г. да отбранява западната граница е траен ориентир за установения традиционен модел за охрана на българския държавен суверенитет. На 15 март 1924 г. Т. Александров оценява политическото положение в Европа като непозволяващо да се предприемат крупни революционни акции и атентати. По негова заповед околийските войводи съставят планове за съпротива, отчитащи евентуални сръбски нападения към Солун, бъдеща сръбско – гръцка война срещу България и Албания, или “други непредвидени събития в света”. [259] Когато предполагаемото става действителност, милицията и четите на ВМРО, готвещи се да презимуват в Неврокопско, Мелнишко и Петричко, веднага са приведени в боева готовност. С цел да не бъде обвинявана България от войнствените съседи, Ал. Протогеров заповядва по телефона “нито една от въоръжените групи да не минава вътре”. [260]
Неочакваната локална война срещу обезоръжена България не предизвиква уплаха в средите на ВМРО. Следват точно премерени действия за ограничаване на възникналия граничен инцидент. Селските ръководни тела на ВМРО от Подгорието ( Елешница /дн. Беласица/, Коларово, Камена, Димидово / дн. Самуилово / и Яворница) през първите дни на конфликта – 19-20 октомври 1925 г. , изпращат 80 милиционери. Те са в помощ на 27-те български войници от пост № 1, /Демир капия/, които започват престрелка с гръцката гранична стража. На 21 октомври началникът на шести пограничен участък подп. Големинов търси съдействие от околийското управително тяло в Петрич. Отзовават се веднага 100 души от градската милиция, въоръжени с “частно и държавно оръжие”. Те се насочват към пост №1, където се прави опит да бъде изтеглен трупът на убит гръцки войник.
При изследването на храбрата народна съпротива в Българския Югозапад от октомври 1925 г. трябва да се отчита стремежът на ВМРО да прикрива боевото си участие. Поведението на революционните дейци е мотивирано от необходимостта да не се подклаждат дежурните обвинения, че официална и победена България дава приют на въоръжената реваншистка организация. От значение е и общото желание да се избегне превръщането на разрастващия се граничен инцидент в класически военен конфликт.
Боевият пример на ВМРО е особено впечатляващ на 22 октомври. На този ден рано сутринта над с. Марино поле прелита гръцки самолет, а по цялата гранична линия към 6 часа внезапно настъпващите гръцки войски откриват пушечна и бомбена стрелба. Започва артилерийски обстрел на ж. п. гарите Петрич и Марино поле, а гръцката пехота доближава крайните къщи на махала “Дълбошница”. Малочислената българска армия, разпростряла се на широк фронт и неразполагаща с тежко въоръжение, получава заповед да не оказва сериозна съпротива. При такава обстановка органите на ВМРО и членовете на Македонския младежки съюз дават най-голям принос да не се допусне “гръцки крак да омърси” окръжния град. Ядрото на народния отпор е четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и нелегалните групи на неговите съратници Милан Постоларски, Георги Гевгелийски и Димитър Димашев. Според Г. Въндев четническият състав в Струмишкия революционен окръг е прехвърлен към южната граница веднага след като проехтяват бомбите на българските граничари, които отбраняват Демир капия. Това са четите, които заедно с нелегалната група на дойранския войвода Хр. Андонов и уголемени от доброволците – милиционери, заемат отбранителни позиции край Петрич, а самият Г. Въндев тайно е инструктиран за това от прекия си ръководител Ал. Протогеров.
На 23 октомври в окръжния център идват Г. Въндев и Й. Гюрков, тогава още временен пълномощник на ЦК за окръга и отговарящ за координирането на местната отбрана. Веднага Г. Въндев оглавява формирания организационен кризисен щаб. За негов помощник от огневите позиции е извикан о. з. Борис Бунев, околийски боеви инструктур. На другия ден – 24 октомври, Г. Въндев мобилизира градското мъжко население в пет “команди” за изграждане на отбранителни съоръжения. Присъствието на придобилия легендарна известност струмишки войвода внася успокоение сред петричкото гражданство и повдига духа на борбените защитници. В същия ден всички са се окопали, продоволствено осигурени и морално подготвени да водят дълготрайна позиционна съпротива.
Най-трудните участъци от фронтовата линия са заети от четите и милицията чак до 26 октомври 1926 г., т. е. до очакваното идване на белградските военни аташета – пратеници на ОН, полк Делпел (Франция), полк. Виконити Паски (Италия) и полк. Чаил (Англия). В донесението си до Ив. Михайлов, Г. Въндев и Б. Бунев съобщават, че пограничните постове от № 2 до № 8 са отбранявани от хора на ВМРО, подкрепени първоначално само от един взвод пехота и три картечници. Войводите, под чиято команда е милицията и които отбиват гръцките атаки срещу Петрич и района са: М. Постоларски с 260 души и четирима войника отбранява позициите около пост № 6, Георги Гевгелийски е на пост № 5 с 200 милиционери, Д. Димашев и Н. Манчев, районен началник на Петрич, оглавяват при пост № 7 300-350 души от местните селски чети. Аце Иванов, член в градското ръководно тяло, по посока на пост № 4 ръководи 40 души, впоследствие усилени с два войнишки взвода, Кръстьо Маджаров и Кръстьо Стоилов командват при пост № 3 45 души. [261]
Дейците на спомагателната организация от с. Ново Лехово, Яново, Пиперица, Ново Ходжово, Петрово, подсилват граничните постове, а на места като в с. Голешово не позволяват на подразделения от гръцката армия да навлязат “в Българско”. Тук достойното поведение на местната милиция се дължи на бойния опит на Пандели Божинов и организаторските качества на Георги Шуплинков и Александър Кулов. В сраженията през най-критичния ден – 22 октомври 1925 г., около с. Лехово и Пиперица, Светиврачко, падат убити от гръцките войски Ат. Маргинов от с. Петрово и Т. Бундов от с. Лехово. Това е удостоверено от “завеждащият Демирхисарска революционна околия Д. Илиев и неговият секретар Ив. Паскалев”. Страхил Развигоров сочи, че е убит само Н. Дюлгеров от с. Сингелово. Гръцка “разбойническа банда” в района на с. Габрене, Петричко, убива пет души, от които три деца. [262]
За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие и щабът на българската армия разчита не само на местното население от Светиврачко и от цялата конфликтна зона, но и на временните доброволци от окръга. В защита на южната българска граница се отправят членове на ВМРО от селата Крупник и Градево, Горноджумайско, Елешница, Баня, Годлево и Бачево, Разложко, Долене, Брезница и Крушово, Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. [263]
В спомените си Ив. Михайлов разказва за една интересна среща на депутата М. Монев, който след известието за гръцкото нахлуване тръгва по посока на Кресненското дефиле. Пътьом се среща с Кимон Георгиев. Виждайки как от разни страни се появяват въоръжени селски групи и вървят на юг към бойната линия, К. Георгиев развълнувано възкликва пред Монев: “Докато има такива синове, българщината няма да погине”. На историческата истина отговаря и мемоарното заключение на Ив. Михайлов: “Няма съмнение, че гръцките дивизии – ако желаеха през октомври 1925 г., можеха да проникнат и по-дълбоко на север. Но също така е сигурно, че щяха да срещнат в сражение още няколко хиляди селяни от този край, докато се намеси в борбата и малката за онова време българска армия заедно с много доброволци от всички краища на България”. По всичко изглежда, че Петрич през 1925 г. може да влезе в българския военен летопис като втора Сливница. Ето защо, подходящо е да споменем паметните думи на софийския гарнизонен началник о. з. ген. В. Лазаров: “Договорите за мир забраниха на България да има редовна войска, но те не можаха да забранят на българските майки да раждат храбри синове на Отечеството”. [264]
Съвсем неоснователно в изследванията на Петричкия инцидент се разграничават доброволците – милиционери, получили държавно военно оръжие, от четниците на ВМРО. Това е лесно оборим опит да се загърбва приносът на милицията, като се свързва участието на ВМРО в защита на националния суверенитет само с четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и формираните впоследствие бойни единици. [265] Първи в помощ на българските граничари са селските чети от Подгорието, след това е извикана “от полето” милицията, въоръжена с организационно и армейско оръжие, а третият отбранителен ешелон са нелегалните “кадрови” четници, чийто прославен водач в района на Петрич е Г. Въндев. Това, което за военните са “временни доброволчески чети”, “доброволци милиционери”, за дейците на ВМРО са членове на спомагателната организация, традиционно разпределени в “чети и милиция”. В кризисната обстановка те действат съвместно и всякакво разделяне и противопоставяне е неуместно.
Отечественият спонтанен отпор през есента на 1925 г. е анализиран в две посоки. Висшето военно ръководство обсъжда сериозни мерки за преодоляване катастрофалното състояние на българската армия след международно уредения пограничен инцидент. [266] Водачите на ВМРО също извеждат поучителни изводи за хода на боевата дейност в Петричко. В изпълнение писмената поръка на Й. Гюрков, Б. Бунев подготвя доклад до Ив. Михайлов. Боевият инструктор изтъква общия недостиг на стрелково оръжие в околията, като препоръчва скорошното приложение на общата наредба, за да се “внуши на административните власти, особено на окръжния управител [Н. Консулов] и околийския началник [Д. Золотович] да зачитат организационните власти”. Залог за успеха на “общобългарския идеал”– така Б. Бунев определя отношенията между подполк. Големинов и революционните дейци. Георги Въндев и Б. Бунев изказват общото си убеждение, че с Петричкия инцидент ВМРО е изпълнила задълженията си в Пиринския край и е извоювала правото си на бъдещ живот. [267]
Военните власти не са чужди на честолюбивото желание да контролират селската милиция от подгорските села на Петричка околия. Така милиционерите се прибират от граничната линия с пушките, но числящите им се патрони са иззети. Фактът остава без последствие. Преобладава радостното настроение и искрената признателност на петричките граждани към организатора на народния отпор Г. Въндев. Доказаните воеводски качества на председателя на струмишкия Окръжен революционнен комитет, заедно с пламенното му българско родолюбие, са високо оценени от неговите съграждани. В благодарственото писмо до Г. Въндев, кметът на окръжния ценър Георги Чапразов и упълномощените от гражданството протоиерей Г. Попов, Ян. Стойчев, Михаил Стефанов, д-р Дудаклиев и Атанас Калибацев, записват: “…Петричките граждани се считат горди и щастливи, че в лицето на Вашите самоотвержени борци видяха непобедимия Ваш дух – духът на Тодора и на всички герои, загинали за свободата на целокупна Македония”. В онези дни на патриотичен възторг и еуфория ВМРО е сравнена с “крайъгълен камък, върху който Петрич и околността градят своето щастие”. Освен поздравителния адрес от съгражданите си, Г. Въндев, заедно с другарите си получава и скъп дар от паметните събития – златен часовник. [268]
Спасението на Петрич и успешната бърза мобилизация на около 4000 въоръжени бойци са значими фактори за подхранване на организационното самочувствие. Липсата на команден състав и недостатъчното въоръжение на граничните села оказва влияние върху дейността на ВМРО. Двете забележки, изказани пред делегатите на окръжния конгрес в Банско, са водещи препоръки за бъдеща работа. [269]
До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие. Вземайки предвид преброяването през 1920 г. , според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки. Но общата преценка за личното въоръжение е задоволителна, защото по-важно е наличните пушки да бъдат в “здрави хора, подготвени бойно и въодушевени от идеите на организацията.”
Общият брой на местните четници е около 2 500. Те са добре екипирани и въоръжени. Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района. [270] Важен е районът и на Дьовленско (дн. Девинско). Там ВМРО е “зле поставена”, затова конгресът намира за най-полезно запазването на “немасови организации, от здрави ятаци, или по-прикрити верни ядра”.
Новият окръжен комитет е задължен да реши въпроса с безплатния труд на пограничното население, което е “винаги изнурено от постоянно бдение с оръжие в ръка”. В дотогавашната практика съществуват спорове по граничната охрана. “Разправиите” са предизвикани от неизяснените обстоятелства около ръководството на милицията – дали то да бъде от ВМРО, или от граничната власт, склонна да разполага с раздаденото под клетва организационно оръжие. Конгресната постановка е да се търси разбирателство, но когато позицията на граничните офицери “произхожда не от лично разбиране или темперамент, а им е наложена отгоре”, без да се предприема нищо да се уведомява по-горното началство. [271]
Приетата конгресна резолюция съдържа главните задачи на окръжното боево ведомство: при запазване на местните чети и утвърждаване на инструкторския институт да се завърши обучението на годните за оръжие мъже и особено на младежите по специално изработена бойна инструкция, да се приведе в пълна известност оръжието, облеклото и снаряжението, да се поправи разваленото и да се набави ново. [272]
Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население.
През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев. Боевият инструктор на Неврокопско е с псевдоним Боров [Б. Бунев] и той получава месечна издръжка 3 000 лв. до май 1926 г. [273]
За Ив. Михайлов най-важното дело след първия окръжен конгрес е съставянето на военен устав на спомагателната организация. Той получава необходимите бележки от назначените боеви инструктори, написва своя проект и настоява Ал. Протогеров “да побърза с преглеждането”. Но мнението на о. з. генерала е друго. Първо трябва да се подготви “бойна инструкция за поробена Македония, базирана на чл. 12 от Устава и на чл. 171-201 от Правилника на ВМРО” и едва тогава да се правят извлечения за Петричко. Инструкцията не е належаща, защото според него тук “не предстои никаква революция”. Но на 31 март 1926 г. Ал. Протогеров, въпреки че оценява труда на Михайлов, като “една компилация от бележки” се съгласява с необходимостта от приложение на устава. [274]
На 1 април 1926 г. бойната инструкция и упътването са изпратени в петнадесет броя с гриф “строго поверително” до окръжния комитет, околийските управителни тела, боевите инструктори и задграничните представители. [275] Тя е проникната от амбицията да събуди и “в последния колибарин македонския борчески дух”. За тази цел е предвидено да се води тайно обучение, като се използват “мъртвите сезони и празниците”, формиране на специални части, обща мобилизация на околията и нейното топографски изучаване за скривалища на хора и оръжие.
Мъжете от всяко населено място, годни за носене на оръжие, образуват групи от по 30 души. От “най-преданите и бойки хора” се формира местна чета. Няколко общини в околиите образуват боеви район. “Върховен разпоредител с въоръжените сили” в Петричко е ЦК на ВМРО.
В бойния устав ударението се поставя върху четническата тактика, основана на гъвкави действия и голяма подвижност на групите. Разчита се на просветителски беседи, които “повдигат съзнанието, закрепват духа [и] възпитават добродетели “. Авторите на “бойната инструкция” смятат, че недостатъците в техниката и обучението могат да бъдат допълнени “чрез смислени и пламенни беседи” с достойни примери от миналото и настоящето на македонското освободително движение – четите на Христо Узунов и Методи Патчев, подвига на Солунските атентатори, на Кирил Григоров и Менча Кърничева, “безропотното послушание на Йордан Цицонков и Димитър Стефанов”. Бойците на ВМРО са призвани да бъдат готови с беззаветна самоотверженост да изпълнят дълга си към родината. Освен с предаността си към организацията, да проявяват и общочовешки добродетели – честност, скромност и искреност. Внушава се да няма страх от неизбежната смърт, защото по-важното е “дали достойно ще умреш!”
Бойното упътване “абсолютно забранява” използването на организацията за частни цели. Указанието е провинилите се милиционери да не остават ненаказани. Главното е да се знае, че “ранното наказание изплашва, честото затъпява усета”, а нередностите се предотвратяват “не чрез страх, а чрез възпитание и такт”.
В “бойния устав” прозира авторският почерк на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов. Окръжното боево устройство е ново издание на класическия четнически институт на ВМОРО. [276]
Ив. Михайлов отново апелира бойната дейност да е тайна както за властта, така и за населението. Затова окръжният комитет и пунктовият началник в Св. Врач са предупредени за възможността покрай търговията около митническия пункт при с. Кулата да се върши обмен на “шпионски противомакедонски данни”. На 6 април 1926 г. на “действителните и запасни другари” в ЦК и ЗП е вменено да не проявяват излишна словоохотливост “за новата тактика”. [277] Давайки пример как се пази тайна във ВМРО, Ив. Михайлов, вдъхновителят на нова съпротивителна тактика, хвърля немалко усилия, за да докаже конспиративните боеви предимствата в Скопския революционен окръг. [278]
“Бойните закони” попълват окончателно нормативната уредба на успешно развиващото се в окръга “организационно администриране”. Благодарение на този вътрешен фактор Ив. Михайлов налага своите разбирания за освободителната борба на македонските българи. Междувременно започналата “писмена престрелка” между двамата членове на ЦК открива и известни различия в идейните им становища, особено за мястото на Петричко.
На 9 април 1926 г. Ив. Михайлов изпраща послание в шест страници до “Уважаемия г-н Ал. Протогеров”. [279]
Библиография:
242. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 23-26.
243. АМВР, об. д. 16110, л. 125-126.
244. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а . е. 16, л. 164-167.
245. Чехословашки извори…, Т. І, с. 366 – 367; ДА, Благоевград, ф. 136,оп. 1, а . е. 24, л. 159, 163, 165, 173, 213-215;а . е. 25, л. 25-26, 29-30, 54, 104-105, 199-200.
246. ЦДА, ф. 370, оп. 6, а . е. 137, л. 2, 9.
247. АМВР, об. д., л. 41-60; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 16, л. 148; ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 30-32; Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Каршиака, 1922-1934, сб. Пирински край, библиотека “Краезнание”, № 1, Благоевград 1996, с. 178-179.
248. АМВР, об. д. 234, л. 5; об. д. 13 848, л. 19-20, 21; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-105.
249. Пак там, об. д. 9906, т. II, л. 427-430; об. д. 22033, л. 20; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 14-16; а. е. 182, л. 5.
250. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 253.
251. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 124, л. 174; Дешифриран магнетофонен запис от разговор със Стойко Димовски, 7 май 1994 г.; в. “Независима Македония”, бр. 116 от 3 юли 1925 г. Неточна е датата на убийството при Д. Гоцев, цит. труд, с. 178. Хр. Вангелов споменава, че убийството е извършено между Петровден и Илинден (28 юни - 20 юли). Най-вероятно края на юни 1925 г., а не на 27 юли.
252. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 430.
253. Пак там, об. д. 22 033, л. 37; об. д .16110, л. 20; К. Палешутски, цит. труд, с. 30 - 31.
254. Пак там, об. д . 9906, т. I, л. 105-106, 109, 114; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 252; АМВР, об. д .13848, л. 41; об. д. 18472, л. 27.
255. Пак там, об. д. 9906, т. I, л. 118-119; об. д. 18472, л. 35.
256. Пак там, об. д. 16110, л. 119-120; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 78, 82.
257. Пак там, л. 38-39; ДА - Благоевград, Сп. 535.
258. G. Sarailiev, Le conflict qreco-bulgare d’octobre 1925 et son reglement par la societe des sotions, Amsterdam, 1927; Хр. Братанов. Срещу гърците на Беласица и Струма (дневник на събитията по инцидента в Петричко през есента на 1925 г., С., 1927; Г. В. Димитров. Малцинствено-бежанския въпрос..., с. 184-200; Илюзии и действителност..., с. 105-124; В. Василев. Великобритания и македонския въпрос..., с. 25-27; Л. Петров. Петричкият инцидент от 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1994 г., с. 129-154 (ръкопис на о. з. подполковник Хр. Братанов); St. Troebst. Фашистичка Италиjа и ВМРО (1922-1925 г.)..., с. 409-410; М. Йонов, К. Калинска. Пример за успешна намеса на ОН - в. “Българска армия”, бр. 13 844 от 8 ноември 1995, с. 3; М. Йонов. Българската армия като държавна..., с. 177-181; М. Йонов, К. Калинска, Нови документи за интервенцията на гръцката армия в Петричко през октомври 1925 г., сп. ВИС , кн. 5 от 1995, с. 118 и сл.; К. Калинска – Данаилова, Населението в Петричко и нахлуването на ген. Пангалос през октомври 1925 г., сп. ВИС, кн. 3 от 1996, с. 25 и сл.; Н. Попов, Петричкият инцидент от 1925 г. и съпротивата на местното население, сп. МПр, кн. 1 от 1996, с. 81-95; Тр. Митев. Международната кампания организирана във връзка с нахлуването на ген. Пангалос в Петричко през 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1996 г. , с. 53-63.
259. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 13.
260. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 183, л. 5; Разузнаването на ВМРО още през август 1925 г. разполага с данни за струпването на гръцки войски в пограничните села, за забрана на тамошното българско население да се движи в района и за готвено нападение върху близък град или по-важен пункт около границата - ф. 1932, оп. 1, а. е. 12, л. 25-28.
261. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30 (доклади на Б. Бунев и Г. Въндев до Ив. Михайлов, ноември 1923 г.).
262. АМВР, об. д. 13848, л. 44; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 74-76; ЦВА - Велико Търново, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 273-276; Разговор със Стоил Г. Шуплинков, живущ в гр. Сандански, 11 февр. 1993 г.; Спомени на С. Шейнин.
263. ЦВА, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 251-309, 325-374.
264. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. III, с. 585.
265. К. Калинска. Населението в Петричко..., с.27.
266. Л. Петров, Проблеми на военната политика на България,1934-1939, С., 1990, с. 22 и сл.; М. Йонов, Българската армия като..., с. 216 и сл; Българската военна доктрина от Освобождението до 1934 г., кръгла маса, сп. ВИС, кн. 4 от 1995 г., с. 152-153.
267. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30; К. Палешутски, цит. труд, с. 42.
268. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 200, л. 1; АМВР, об. д. 17297, л. 43-45; об. д. 4939, л. 1.
269. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 130-131.
270. Пак там, л. 122-124. Сведенията по бойното състояние не са пълни.
271. Пак там, л. 135.
272. Пак там, л. 70.
273. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 149, л. 16, 20, 22, 23.
274. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 10, 12.
275. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 116-135.
276. Св. Елдъров, Правилникът..., с.198-200; Д. Минчев. Народна милиция във Вардарска Македония през Първата световна война, сп. Векове, кн. 5 от 1989 г. , с. 28-33; Т. Петров, Четите - въоръжената сила на ВМОРО (ВМРО), сп. Мпр, кн. 4 от 1996 г. , с. 5-24.
277. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 114; а. е. 17, л. 271; ф. 1932, оп. 3, а. е. 72, л. 4.
278. Цв. Мичева, ВМРО след разцеплението..., с. 22; Д. Гоцев, цит труд, с. 182 и сл.
279. ЦДА, ф. 1909, оп. 2 ,а. е. 272, л. 12-13.
В годината на “софийския атентат” и няколкото афери, застрашаващи организационната сигурност, темата за боевото устройство на окръга е временно отложена след околийските конгреси и избора на нов окръжен комитет. Освен това все още не е изживяно Алековото пряко свързване на бойните петрички структури с организационната тактика в “поробена Македония”. Забавеното въоръжено организиране се дължи и на деликатните взаимоотношения Протогеров–Михайлов, на запасния генерал и нямащия боен опит младеж.
След общия конгрес дейността на временно назначените управителни тела и околийските пълномощници на ЦК във военната област е чисто рутинна: привеждане в известност на оръжието и материалната част, определяне точния брой на четите във всеки населен пункт, опити за боево обучение на четници и младежи, “словесна подготовка” за изтъкване недостатъците на “четническата тактика” и т. н. [243]
Характерно е, че околийските чети в Драмско, Кавалско и Серско, начело с войводите А. Качарков, В. Ганчев и М. Скендеров, както и четниците, живущи в Неврокопско, заедно със селската милиция, са пряко свързани с Дъбнишката афера. Временните бойни групи, ръководени от Ст. Давидов, Л. Кльонков и Д. Самарджиев, както и екзекутивните отряди изпратени от ЦК, подпомагат дейността на околийското управително тяло и местните органи на ВМРО в Горноджумайско при аферите в Сушица, Градево и Крупник. [244]
От пролетта и лятото на 1925 г. милицията и четите на ВМРО са в бойна готовност. Те са в услуга на властите за арестуването на доказани и набедени “рушители на държавата”. Изпълняват репресивни и наказателни задачи. Взимат участие в охраната на важни стратегически обекти по долината на р. Струма. Заедно с жандармерийските части разбиват във вътрешността на размирното Царство редица групи, съставени от комунисти, земеделци, анархисти и др. Има документална податка, че “хората” на ВМРО преследват четата на Нешо Тумангелов – анархист, емигрант в Югославия, който по-късно минава открито на сръбска служба. През целия период на гражданския конфликт Ал. Протогеров и Ив. Михайлов поддържат тесни контакти с Военното министерство в София и действуват съгласувано срещу “враговете на Отечеството”. [245]
Значима страна от дейността на ВМРО в пограничния район е борбата срещу проникващите от Вардарско емигрантски контрачети. Срещу ВМРО и правителството на Ал. Цанков застава прогонената от България политическа емиграция. В нейна услуга са въоръжените федералисти. При всестранното съдействие на Белград, Задграничното представителство на БЗНС има амбиция да създаде “революционна армия” и да възстанови властта си в България. Изградени са специални погранични канали за нелегално проникване в българска територия. Такива канали започват от Неготино, Зайчар и Княжевац за Видински окръг. За Врачански – от Княжевац, а Царибродският канал е за Софийски и Кюстендилски окръг. Босилеградският и Беровският канал са за влизане в Кюстендилско и Петричко “…на нелегалните организатори, разузнавачи и терористи, за пренасяне на агитационна литература и оръжие”. [246]
През октомври 1924 г. сръбските власти изграждат в с. Берово, Малешевско, канал на сръбската въоръжена антибългарска пропаганда. Негови организатори и добре платени агенти стават български политически емигранти. Земеделецът Тодор Драганов от Врачанско е връзката на сръбската контрачета с великия жупан в Щип. Водачът е Христо Ангелов от с. Горна Рибница, Петричко, член на БЗНС, окръжен съветник до 9 юни 1923 г. Към края на октомври 1924 г. в гр. Берово от гр. Ниш пристигат около 30 души емигранти. Техни предводители са Никола Дерменджиев и Тодор Ковачев от с. Долен, Неврокопско, бивш четник на Т. Паница през април 1923 г.
Съставеният списък на емигрантите-четници (около 36 души) от Беровското и Царевоселското направление установява особеното съжителство между политици в изгнание и убийци и крадци, отклонили се от военна служба, преследвани и осъждани от българските власти. В Берово е Ив. Пашилски от с. Лешко, Горноджумайско, контрачетник от 1923 г., ренегатите от с. Цапарево Георги Манджов, Лесо Николов, Илия Гоцев, Вангел Костадинов, Александър Божинов от с. Гореме, Петричко и други техни съмишленици и роднини, все наказани със смърт от революционния съд, заседаващ в Цапарево през януари 1925 г. [247]
“Войводата” на сръбска служба Н. Дерменджиев от с. Берово е в контакт с Т. Паница във Виена и с неговата солунска доверена връзка Васил Манолев. Земеделската политическа емиграция, въоръжените федералисти на Т. Паница и Ил. Пандурски, са смъртно заклеймени от дейците на ВМРО. След поредното злодейско убийство, извършено от “народния продажник” Ил. Пандурски, са предприети безкомпромисни мерки. На 30 срещу 31 януари 1925 г. в махала Терзийска на с. Дебочица водените от Пандурски около 60 души въоръжени контрачетници убиват селския ръководител Димитричко Домозетов. Заедно със семейството си Ил. Пандурски успява да мине границата. [248]
Още през декември 1924 г. Г. Въндев, председател на Струмишкия окръжен революционен комитет, в изпълнение решението на ЦК и след настоятелни предупреждения нарежда на Йосиф Киров да убие “главните водители” на контрачетниците Мане Хаджиев, Илия Кацарски и Панде Попчевски. Изпълнена е присъдата над П. Попчевски в гр. Струмица, но нападенията от запад не спират. На 4 срещу 5 април 1925 г. емигрантска чета напада митническия пост в с. Тросково, Горноджумайско. Убит е стражарят Младен Жигрев от с. Радибош, Радомирско. До средата на април 1925 г. има 13 нападения. Жителите на с. Долна Рибница, Долене и Игуменец в Огражден планина преследват контрачетата на Ив. Узунов. Извършени са убийства, нападения над мирни селяни, разпространяване на позиви срещу правителството и “македонската мафия”, както и на в. Земеделско знаме и Македонско съзнание – орган на Македонската федеративна организация. [249]
По нареждане на Ив. Михайлов горноджумайското околийско ръководно тяло назначава комисия от 17 април 1925 г. за “ликвидиране имотите на ренегата Ил. Пандурски”. Тя решава “овцете и другия добитък да се продадат веднага по възможност на лица, които живеят не в близост до границата”. [250]
Ив. Михайлов изработен подробен план за убийството на Ил. Пандурски. Един от редовите членове на ВМРО – Христо Вангелов Стоев (Ристо Дерижабо) от с. Никудин, Петричко, тайно е подготвен за екзекуторската мисия. Организирано е мнимото убийство на Евтим Кушов, войвода на ВМРО от с. Русиново, Малешевско. От двете страни на границата е разпространен слухът, че убиецът е Хр. Вангелов. “Героят” е приет лесно в четата на Ил. Пандурски. На път за поредната антибългарска акция Хр. Вангелов намира сгоден момент и между гр. Берово и с. Смоимирово, Малешевско, убива “продаденият на сърбите родоотстъпник”. Вестник “Независима Македония” публикува радостната вест: “Кръволока Пандурски убит”. В същия брой четем и благодарствено писмо до родителите на М. Кърничева от Атанас Попов, деец на ВМРО в с. Либяхово, родното село на Б. Сарафов. [251]
И след убийството на Т. Паница и Ил. Пандурски контрачетите не прекъсват с набезите си в българска територия. Навярно за да бъдат оправдани репресиите на ВМРО в с. Сушица, Крупник и Градево, е пуснат слуха, че 10-15 дни преди убийството на Пандурски е готвено нападение на влака в Кресненското дефиле, взривяване на мостовете по р. Струма, а на връщане – избиване половината жители на с. Крупник. [252]
Тревожното безпокойство и напрегнатата атмосфера по българо–югославската граница не са премахнати. Мястото на Ил. Пандурски е заето от Н. Дерменджиев, Г. Манджов, Ив. Узунов и Хр. Ангелов. Тайните и явните власти в окръга организират и поощряват преследването на “разбойниците”. В доклада на “Феноменов” (?) до Ив. Михайлов е констатирано “разслабено съзнание за силата и мощта на организацията”, а населението “под натиска на ятагана дава храна” на контрачетниците. Той препоръчва “чисто нелегална чета” да унищожи противника “в сръбска територия”, да се сменят пограничните офицери, а сръбският офицер на поста “Клепало” Радован Томанович – черногорец, който ръководи контрачетите, да бъде убит. [253]
За проникването на вражески чети от Гърция през август 1925 г. и преследването им в Неврокопско съобщава окръжният управител Н. Консулов. Същевременно на околийските началници е наредено да не позволяват преминаването на чети през границата.Строго им е заповядано заловените четници да се изпращат в Дирекция на полицията.
Забранено е да се носи “облекло подобно на четническото”, както и парадирането с четническа външност – дълги коси и бради. Под натиска на Белград в Кюстендилски и Петрички окръзи са извършени арести. Този път водачите на ВМРО се съобразяват с правителственото становище. [254]
Петричкият окръжен управител има амбицията да промени установения ред в областта. С удивление е констатирано “че по списъците на стражата се числят хора, необлечени в униформа, не носещи прямо службата в полицейските участъци, а находящи се на разположение на ВМРО за преследване на шпионажа и четите, които евентуално биха минали на наша територия”. Подчинената нему полицейска стража е комплектувана почти изключително от местни жители – македонски българи, повечето бежанци, надъхани с омраза към съседите и съчувственици на ВМРО, както почти цялото население в окръга. Никола Консулов не желае да влиза “в явен и рязък конфликт с хората на ВМРО”, но полага усилия да привлече стражари “от старата територия на България”, както и да укрепи кадрово Бюрото за държавна безопасност в окръга. На военните власти в гарнизоните и пограничните постове също са дадени заповеди да не допускат чети на ВМРО в “Македония под сръбска власт”. [255]
Нарежданията на официалните власти в окръга не са пречка за бойното преорганизиране на околиите. В Неврокоп дори стигат до идеята за формиране на “леки картечни отделения”. Продължава да се набавя оръжие и боеприпаси за въоръжените формирования на ВМРО. Начините за тяхното осигуряване са най-разнообразни. От “името на борческа Македония” на 22 юни 1925 г. Ив. Михайлов благодари на Борис Зафиров и на офицерите във Велико Търново подполк. Р. Атанасов и майор С. Бакърджиев за доставените от тях “бойни материали в подкрепа на освободителното дело”. На 15 юли 1925 г. Михайлов подписва разписка за прибраното през 1923 г. оръжие – пушки манлихери (обр. 1895) 284 бр., карабини манлихери (обр. 1895) 289 бр., манлихерови ножове 489 и др. [256] Околийските чети са екипирани с всичко най-необходимо – от пушки манлихери до компас, цианкалий и термометри. Обикновено четниците са въоръжени с къси карабини, пистолет, бомби, патрондаш. Облечени са в специална комитска униформа: кожена шапка с форма “Хан Аспарух” с куршумче в средата, извито назад, палто и панталони, наподобяващи войнишките, кожен силях, гуна (пелерина), вълнена наметка, която служи за завивка. На краката – калцуни, обвити с гайтан. Обути са с цървули. [257]
Критерий за боеспособността на ВМРО е гръцкото нападение през октомври 1925 г. В издадената литература Петричкият инцидент е осветлен обстоятелствено. [258] Отчитайки приноса на всички автори на фона на участието на българската армия и подчиненото й в извънредни ситуации местно население, остава сякаш забулена ролята на бойните чети и помощната милиция на ВМРО, оказали заедно с военните части упорита съпротива срещу войските на гръцкия диктатор ген. Теодорос Пангалос.
Готовността на ВМРО през юни 1923 г. да отбранява западната граница е траен ориентир за установения традиционен модел за охрана на българския държавен суверенитет. На 15 март 1924 г. Т. Александров оценява политическото положение в Европа като непозволяващо да се предприемат крупни революционни акции и атентати. По негова заповед околийските войводи съставят планове за съпротива, отчитащи евентуални сръбски нападения към Солун, бъдеща сръбско – гръцка война срещу България и Албания, или “други непредвидени събития в света”. [259] Когато предполагаемото става действителност, милицията и четите на ВМРО, готвещи се да презимуват в Неврокопско, Мелнишко и Петричко, веднага са приведени в боева готовност. С цел да не бъде обвинявана България от войнствените съседи, Ал. Протогеров заповядва по телефона “нито една от въоръжените групи да не минава вътре”. [260]
Неочакваната локална война срещу обезоръжена България не предизвиква уплаха в средите на ВМРО. Следват точно премерени действия за ограничаване на възникналия граничен инцидент. Селските ръководни тела на ВМРО от Подгорието ( Елешница /дн. Беласица/, Коларово, Камена, Димидово / дн. Самуилово / и Яворница) през първите дни на конфликта – 19-20 октомври 1925 г. , изпращат 80 милиционери. Те са в помощ на 27-те български войници от пост № 1, /Демир капия/, които започват престрелка с гръцката гранична стража. На 21 октомври началникът на шести пограничен участък подп. Големинов търси съдействие от околийското управително тяло в Петрич. Отзовават се веднага 100 души от градската милиция, въоръжени с “частно и държавно оръжие”. Те се насочват към пост №1, където се прави опит да бъде изтеглен трупът на убит гръцки войник.
При изследването на храбрата народна съпротива в Българския Югозапад от октомври 1925 г. трябва да се отчита стремежът на ВМРО да прикрива боевото си участие. Поведението на революционните дейци е мотивирано от необходимостта да не се подклаждат дежурните обвинения, че официална и победена България дава приют на въоръжената реваншистка организация. От значение е и общото желание да се избегне превръщането на разрастващия се граничен инцидент в класически военен конфликт.
Боевият пример на ВМРО е особено впечатляващ на 22 октомври. На този ден рано сутринта над с. Марино поле прелита гръцки самолет, а по цялата гранична линия към 6 часа внезапно настъпващите гръцки войски откриват пушечна и бомбена стрелба. Започва артилерийски обстрел на ж. п. гарите Петрич и Марино поле, а гръцката пехота доближава крайните къщи на махала “Дълбошница”. Малочислената българска армия, разпростряла се на широк фронт и неразполагаща с тежко въоръжение, получава заповед да не оказва сериозна съпротива. При такава обстановка органите на ВМРО и членовете на Македонския младежки съюз дават най-голям принос да не се допусне “гръцки крак да омърси” окръжния град. Ядрото на народния отпор е четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и нелегалните групи на неговите съратници Милан Постоларски, Георги Гевгелийски и Димитър Димашев. Според Г. Въндев четническият състав в Струмишкия революционен окръг е прехвърлен към южната граница веднага след като проехтяват бомбите на българските граничари, които отбраняват Демир капия. Това са четите, които заедно с нелегалната група на дойранския войвода Хр. Андонов и уголемени от доброволците – милиционери, заемат отбранителни позиции край Петрич, а самият Г. Въндев тайно е инструктиран за това от прекия си ръководител Ал. Протогеров.
На 23 октомври в окръжния център идват Г. Въндев и Й. Гюрков, тогава още временен пълномощник на ЦК за окръга и отговарящ за координирането на местната отбрана. Веднага Г. Въндев оглавява формирания организационен кризисен щаб. За негов помощник от огневите позиции е извикан о. з. Борис Бунев, околийски боеви инструктур. На другия ден – 24 октомври, Г. Въндев мобилизира градското мъжко население в пет “команди” за изграждане на отбранителни съоръжения. Присъствието на придобилия легендарна известност струмишки войвода внася успокоение сред петричкото гражданство и повдига духа на борбените защитници. В същия ден всички са се окопали, продоволствено осигурени и морално подготвени да водят дълготрайна позиционна съпротива.
Най-трудните участъци от фронтовата линия са заети от четите и милицията чак до 26 октомври 1926 г., т. е. до очакваното идване на белградските военни аташета – пратеници на ОН, полк Делпел (Франция), полк. Виконити Паски (Италия) и полк. Чаил (Англия). В донесението си до Ив. Михайлов, Г. Въндев и Б. Бунев съобщават, че пограничните постове от № 2 до № 8 са отбранявани от хора на ВМРО, подкрепени първоначално само от един взвод пехота и три картечници. Войводите, под чиято команда е милицията и които отбиват гръцките атаки срещу Петрич и района са: М. Постоларски с 260 души и четирима войника отбранява позициите около пост № 6, Георги Гевгелийски е на пост № 5 с 200 милиционери, Д. Димашев и Н. Манчев, районен началник на Петрич, оглавяват при пост № 7 300-350 души от местните селски чети. Аце Иванов, член в градското ръководно тяло, по посока на пост № 4 ръководи 40 души, впоследствие усилени с два войнишки взвода, Кръстьо Маджаров и Кръстьо Стоилов командват при пост № 3 45 души. [261]
Дейците на спомагателната организация от с. Ново Лехово, Яново, Пиперица, Ново Ходжово, Петрово, подсилват граничните постове, а на места като в с. Голешово не позволяват на подразделения от гръцката армия да навлязат “в Българско”. Тук достойното поведение на местната милиция се дължи на бойния опит на Пандели Божинов и организаторските качества на Георги Шуплинков и Александър Кулов. В сраженията през най-критичния ден – 22 октомври 1925 г., около с. Лехово и Пиперица, Светиврачко, падат убити от гръцките войски Ат. Маргинов от с. Петрово и Т. Бундов от с. Лехово. Това е удостоверено от “завеждащият Демирхисарска революционна околия Д. Илиев и неговият секретар Ив. Паскалев”. Страхил Развигоров сочи, че е убит само Н. Дюлгеров от с. Сингелово. Гръцка “разбойническа банда” в района на с. Габрене, Петричко, убива пет души, от които три деца. [262]
За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие и щабът на българската армия разчита не само на местното население от Светиврачко и от цялата конфликтна зона, но и на временните доброволци от окръга. В защита на южната българска граница се отправят членове на ВМРО от селата Крупник и Градево, Горноджумайско, Елешница, Баня, Годлево и Бачево, Разложко, Долене, Брезница и Крушово, Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. [263]
В спомените си Ив. Михайлов разказва за една интересна среща на депутата М. Монев, който след известието за гръцкото нахлуване тръгва по посока на Кресненското дефиле. Пътьом се среща с Кимон Георгиев. Виждайки как от разни страни се появяват въоръжени селски групи и вървят на юг към бойната линия, К. Георгиев развълнувано възкликва пред Монев: “Докато има такива синове, българщината няма да погине”. На историческата истина отговаря и мемоарното заключение на Ив. Михайлов: “Няма съмнение, че гръцките дивизии – ако желаеха през октомври 1925 г., можеха да проникнат и по-дълбоко на север. Но също така е сигурно, че щяха да срещнат в сражение още няколко хиляди селяни от този край, докато се намеси в борбата и малката за онова време българска армия заедно с много доброволци от всички краища на България”. По всичко изглежда, че Петрич през 1925 г. може да влезе в българския военен летопис като втора Сливница. Ето защо, подходящо е да споменем паметните думи на софийския гарнизонен началник о. з. ген. В. Лазаров: “Договорите за мир забраниха на България да има редовна войска, но те не можаха да забранят на българските майки да раждат храбри синове на Отечеството”. [264]
Съвсем неоснователно в изследванията на Петричкия инцидент се разграничават доброволците – милиционери, получили държавно военно оръжие, от четниците на ВМРО. Това е лесно оборим опит да се загърбва приносът на милицията, като се свързва участието на ВМРО в защита на националния суверенитет само с четата на струмишкия окръжен войвода Г. Въндев и формираните впоследствие бойни единици. [265] Първи в помощ на българските граничари са селските чети от Подгорието, след това е извикана “от полето” милицията, въоръжена с организационно и армейско оръжие, а третият отбранителен ешелон са нелегалните “кадрови” четници, чийто прославен водач в района на Петрич е Г. Въндев. Това, което за военните са “временни доброволчески чети”, “доброволци милиционери”, за дейците на ВМРО са членове на спомагателната организация, традиционно разпределени в “чети и милиция”. В кризисната обстановка те действат съвместно и всякакво разделяне и противопоставяне е неуместно.
Отечественият спонтанен отпор през есента на 1925 г. е анализиран в две посоки. Висшето военно ръководство обсъжда сериозни мерки за преодоляване катастрофалното състояние на българската армия след международно уредения пограничен инцидент. [266] Водачите на ВМРО също извеждат поучителни изводи за хода на боевата дейност в Петричко. В изпълнение писмената поръка на Й. Гюрков, Б. Бунев подготвя доклад до Ив. Михайлов. Боевият инструктор изтъква общия недостиг на стрелково оръжие в околията, като препоръчва скорошното приложение на общата наредба, за да се “внуши на административните власти, особено на окръжния управител [Н. Консулов] и околийския началник [Д. Золотович] да зачитат организационните власти”. Залог за успеха на “общобългарския идеал”– така Б. Бунев определя отношенията между подполк. Големинов и революционните дейци. Георги Въндев и Б. Бунев изказват общото си убеждение, че с Петричкия инцидент ВМРО е изпълнила задълженията си в Пиринския край и е извоювала правото си на бъдещ живот. [267]
Военните власти не са чужди на честолюбивото желание да контролират селската милиция от подгорските села на Петричка околия. Така милиционерите се прибират от граничната линия с пушките, но числящите им се патрони са иззети. Фактът остава без последствие. Преобладава радостното настроение и искрената признателност на петричките граждани към организатора на народния отпор Г. Въндев. Доказаните воеводски качества на председателя на струмишкия Окръжен революционнен комитет, заедно с пламенното му българско родолюбие, са високо оценени от неговите съграждани. В благодарственото писмо до Г. Въндев, кметът на окръжния ценър Георги Чапразов и упълномощените от гражданството протоиерей Г. Попов, Ян. Стойчев, Михаил Стефанов, д-р Дудаклиев и Атанас Калибацев, записват: “…Петричките граждани се считат горди и щастливи, че в лицето на Вашите самоотвержени борци видяха непобедимия Ваш дух – духът на Тодора и на всички герои, загинали за свободата на целокупна Македония”. В онези дни на патриотичен възторг и еуфория ВМРО е сравнена с “крайъгълен камък, върху който Петрич и околността градят своето щастие”. Освен поздравителния адрес от съгражданите си, Г. Въндев, заедно с другарите си получава и скъп дар от паметните събития – златен часовник. [268]
Спасението на Петрич и успешната бърза мобилизация на около 4000 въоръжени бойци са значими фактори за подхранване на организационното самочувствие. Липсата на команден състав и недостатъчното въоръжение на граничните села оказва влияние върху дейността на ВМРО. Двете забележки, изказани пред делегатите на окръжния конгрес в Банско, са водещи препоръки за бъдеща работа. [269]
До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие. Вземайки предвид преброяването през 1920 г. , според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки. Но общата преценка за личното въоръжение е задоволителна, защото по-важно е наличните пушки да бъдат в “здрави хора, подготвени бойно и въодушевени от идеите на организацията.”
Общият брой на местните четници е около 2 500. Те са добре екипирани и въоръжени. Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района. [270] Важен е районът и на Дьовленско (дн. Девинско). Там ВМРО е “зле поставена”, затова конгресът намира за най-полезно запазването на “немасови организации, от здрави ятаци, или по-прикрити верни ядра”.
Новият окръжен комитет е задължен да реши въпроса с безплатния труд на пограничното население, което е “винаги изнурено от постоянно бдение с оръжие в ръка”. В дотогавашната практика съществуват спорове по граничната охрана. “Разправиите” са предизвикани от неизяснените обстоятелства около ръководството на милицията – дали то да бъде от ВМРО, или от граничната власт, склонна да разполага с раздаденото под клетва организационно оръжие. Конгресната постановка е да се търси разбирателство, но когато позицията на граничните офицери “произхожда не от лично разбиране или темперамент, а им е наложена отгоре”, без да се предприема нищо да се уведомява по-горното началство. [271]
Приетата конгресна резолюция съдържа главните задачи на окръжното боево ведомство: при запазване на местните чети и утвърждаване на инструкторския институт да се завърши обучението на годните за оръжие мъже и особено на младежите по специално изработена бойна инструкция, да се приведе в пълна известност оръжието, облеклото и снаряжението, да се поправи разваленото и да се набави ново. [272]
Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население.
През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев. Боевият инструктор на Неврокопско е с псевдоним Боров [Б. Бунев] и той получава месечна издръжка 3 000 лв. до май 1926 г. [273]
За Ив. Михайлов най-важното дело след първия окръжен конгрес е съставянето на военен устав на спомагателната организация. Той получава необходимите бележки от назначените боеви инструктори, написва своя проект и настоява Ал. Протогеров “да побърза с преглеждането”. Но мнението на о. з. генерала е друго. Първо трябва да се подготви “бойна инструкция за поробена Македония, базирана на чл. 12 от Устава и на чл. 171-201 от Правилника на ВМРО” и едва тогава да се правят извлечения за Петричко. Инструкцията не е належаща, защото според него тук “не предстои никаква революция”. Но на 31 март 1926 г. Ал. Протогеров, въпреки че оценява труда на Михайлов, като “една компилация от бележки” се съгласява с необходимостта от приложение на устава. [274]
На 1 април 1926 г. бойната инструкция и упътването са изпратени в петнадесет броя с гриф “строго поверително” до окръжния комитет, околийските управителни тела, боевите инструктори и задграничните представители. [275] Тя е проникната от амбицията да събуди и “в последния колибарин македонския борчески дух”. За тази цел е предвидено да се води тайно обучение, като се използват “мъртвите сезони и празниците”, формиране на специални части, обща мобилизация на околията и нейното топографски изучаване за скривалища на хора и оръжие.
Мъжете от всяко населено място, годни за носене на оръжие, образуват групи от по 30 души. От “най-преданите и бойки хора” се формира местна чета. Няколко общини в околиите образуват боеви район. “Върховен разпоредител с въоръжените сили” в Петричко е ЦК на ВМРО.
В бойния устав ударението се поставя върху четническата тактика, основана на гъвкави действия и голяма подвижност на групите. Разчита се на просветителски беседи, които “повдигат съзнанието, закрепват духа [и] възпитават добродетели “. Авторите на “бойната инструкция” смятат, че недостатъците в техниката и обучението могат да бъдат допълнени “чрез смислени и пламенни беседи” с достойни примери от миналото и настоящето на македонското освободително движение – четите на Христо Узунов и Методи Патчев, подвига на Солунските атентатори, на Кирил Григоров и Менча Кърничева, “безропотното послушание на Йордан Цицонков и Димитър Стефанов”. Бойците на ВМРО са призвани да бъдат готови с беззаветна самоотверженост да изпълнят дълга си към родината. Освен с предаността си към организацията, да проявяват и общочовешки добродетели – честност, скромност и искреност. Внушава се да няма страх от неизбежната смърт, защото по-важното е “дали достойно ще умреш!”
Бойното упътване “абсолютно забранява” използването на организацията за частни цели. Указанието е провинилите се милиционери да не остават ненаказани. Главното е да се знае, че “ранното наказание изплашва, честото затъпява усета”, а нередностите се предотвратяват “не чрез страх, а чрез възпитание и такт”.
В “бойния устав” прозира авторският почерк на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов. Окръжното боево устройство е ново издание на класическия четнически институт на ВМОРО. [276]
Ив. Михайлов отново апелира бойната дейност да е тайна както за властта, така и за населението. Затова окръжният комитет и пунктовият началник в Св. Врач са предупредени за възможността покрай търговията около митническия пункт при с. Кулата да се върши обмен на “шпионски противомакедонски данни”. На 6 април 1926 г. на “действителните и запасни другари” в ЦК и ЗП е вменено да не проявяват излишна словоохотливост “за новата тактика”. [277] Давайки пример как се пази тайна във ВМРО, Ив. Михайлов, вдъхновителят на нова съпротивителна тактика, хвърля немалко усилия, за да докаже конспиративните боеви предимствата в Скопския революционен окръг. [278]
“Бойните закони” попълват окончателно нормативната уредба на успешно развиващото се в окръга “организационно администриране”. Благодарение на този вътрешен фактор Ив. Михайлов налага своите разбирания за освободителната борба на македонските българи. Междувременно започналата “писмена престрелка” между двамата членове на ЦК открива и известни различия в идейните им становища, особено за мястото на Петричко.
На 9 април 1926 г. Ив. Михайлов изпраща послание в шест страници до “Уважаемия г-н Ал. Протогеров”. [279]
Библиография:
242. Пак там, ф. 396, оп. 1, а. е. 8, л. 23-26.
243. АМВР, об. д. 16110, л. 125-126.
244. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а . е. 16, л. 164-167.
245. Чехословашки извори…, Т. І, с. 366 – 367; ДА, Благоевград, ф. 136,оп. 1, а . е. 24, л. 159, 163, 165, 173, 213-215;а . е. 25, л. 25-26, 29-30, 54, 104-105, 199-200.
246. ЦДА, ф. 370, оп. 6, а . е. 137, л. 2, 9.
247. АМВР, об. д., л. 41-60; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 16, л. 148; ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 30-32; Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Каршиака, 1922-1934, сб. Пирински край, библиотека “Краезнание”, № 1, Благоевград 1996, с. 178-179.
248. АМВР, об. д. 234, л. 5; об. д. 13 848, л. 19-20, 21; ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-105.
249. Пак там, об. д. 9906, т. II, л. 427-430; об. д. 22033, л. 20; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 108, л. 14-16; а. е. 182, л. 5.
250. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 253.
251. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 124, л. 174; Дешифриран магнетофонен запис от разговор със Стойко Димовски, 7 май 1994 г.; в. “Независима Македония”, бр. 116 от 3 юли 1925 г. Неточна е датата на убийството при Д. Гоцев, цит. труд, с. 178. Хр. Вангелов споменава, че убийството е извършено между Петровден и Илинден (28 юни - 20 юли). Най-вероятно края на юни 1925 г., а не на 27 юли.
252. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 430.
253. Пак там, об. д. 22 033, л. 37; об. д .16110, л. 20; К. Палешутски, цит. труд, с. 30 - 31.
254. Пак там, об. д . 9906, т. I, л. 105-106, 109, 114; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 252; АМВР, об. д .13848, л. 41; об. д. 18472, л. 27.
255. Пак там, об. д. 9906, т. I, л. 118-119; об. д. 18472, л. 35.
256. Пак там, об. д. 16110, л. 119-120; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 78, 82.
257. Пак там, л. 38-39; ДА - Благоевград, Сп. 535.
258. G. Sarailiev, Le conflict qreco-bulgare d’octobre 1925 et son reglement par la societe des sotions, Amsterdam, 1927; Хр. Братанов. Срещу гърците на Беласица и Струма (дневник на събитията по инцидента в Петричко през есента на 1925 г., С., 1927; Г. В. Димитров. Малцинствено-бежанския въпрос..., с. 184-200; Илюзии и действителност..., с. 105-124; В. Василев. Великобритания и македонския въпрос..., с. 25-27; Л. Петров. Петричкият инцидент от 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1994 г., с. 129-154 (ръкопис на о. з. подполковник Хр. Братанов); St. Troebst. Фашистичка Италиjа и ВМРО (1922-1925 г.)..., с. 409-410; М. Йонов, К. Калинска. Пример за успешна намеса на ОН - в. “Българска армия”, бр. 13 844 от 8 ноември 1995, с. 3; М. Йонов. Българската армия като държавна..., с. 177-181; М. Йонов, К. Калинска, Нови документи за интервенцията на гръцката армия в Петричко през октомври 1925 г., сп. ВИС , кн. 5 от 1995, с. 118 и сл.; К. Калинска – Данаилова, Населението в Петричко и нахлуването на ген. Пангалос през октомври 1925 г., сп. ВИС, кн. 3 от 1996, с. 25 и сл.; Н. Попов, Петричкият инцидент от 1925 г. и съпротивата на местното население, сп. МПр, кн. 1 от 1996, с. 81-95; Тр. Митев. Международната кампания организирана във връзка с нахлуването на ген. Пангалос в Петричко през 1925 г., сп. ВИС, кн. 6 от 1996 г. , с. 53-63.
259. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 13.
260. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 183, л. 5; Разузнаването на ВМРО още през август 1925 г. разполага с данни за струпването на гръцки войски в пограничните села, за забрана на тамошното българско население да се движи в района и за готвено нападение върху близък град или по-важен пункт около границата - ф. 1932, оп. 1, а. е. 12, л. 25-28.
261. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30 (доклади на Б. Бунев и Г. Въндев до Ив. Михайлов, ноември 1923 г.).
262. АМВР, об. д. 13848, л. 44; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 74-76; ЦВА - Велико Търново, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 273-276; Разговор със Стоил Г. Шуплинков, живущ в гр. Сандански, 11 февр. 1993 г.; Спомени на С. Шейнин.
263. ЦВА, ф. 1413, оп. 1, а. е. 27, л. 251-309, 325-374.
264. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. III, с. 585.
265. К. Калинска. Населението в Петричко..., с.27.
266. Л. Петров, Проблеми на военната политика на България,1934-1939, С., 1990, с. 22 и сл.; М. Йонов, Българската армия като..., с. 216 и сл; Българската военна доктрина от Освобождението до 1934 г., кръгла маса, сп. ВИС, кн. 4 от 1995 г., с. 152-153.
267. АМВР, об. д. 16110, л. 28-30; К. Палешутски, цит. труд, с. 42.
268. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 200, л. 1; АМВР, об. д. 17297, л. 43-45; об. д. 4939, л. 1.
269. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 130-131.
270. Пак там, л. 122-124. Сведенията по бойното състояние не са пълни.
271. Пак там, л. 135.
272. Пак там, л. 70.
273. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 149, л. 16, 20, 22, 23.
274. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 10, 12.
275. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 116-135.
276. Св. Елдъров, Правилникът..., с.198-200; Д. Минчев. Народна милиция във Вардарска Македония през Първата световна война, сп. Векове, кн. 5 от 1989 г. , с. 28-33; Т. Петров, Четите - въоръжената сила на ВМОРО (ВМРО), сп. Мпр, кн. 4 от 1996 г. , с. 5-24.
277. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 114; а. е. 17, л. 271; ф. 1932, оп. 3, а. е. 72, л. 4.
278. Цв. Мичева, ВМРО след разцеплението..., с. 22; Д. Гоцев, цит труд, с. 182 и сл.
279. ЦДА, ф. 1909, оп. 2 ,а. е. 272, л. 12-13.
Няма коментари:
Публикуване на коментар