На 10 октомври 1922 г. четниците на Димитър Димашев обесват “на орехово дърво опасните ятаци на разбойниците в селата Игуменец (дн. с. Гега), Добри Лаки и Клепало, игуменския кмет Никола Попов (баща на поета и журналиста Антон Попов - б. а.) и неговите другари Малин Шумаров и Андон Попгеоргиев (Фокеро). [71] Така първо в Мелнишка, а след това и в Петричка околия, ВМРО се налага като основен обществен и политически фактор.
През октомври 1922 г. идва редът и на Неврокопско. Там с личното съдействие на Ал. Василев и Г. Атанасов е формирана чета, която “да организира населението и го брани от золумите и произволите на разбойниците”. Боевата група е оглавена от приближения на Алеко войвода Динчо Балкански от с. Горна Сушица, Мелнишко.
В свидетелските си показания от 22 декември 1935 г. бившият неврокопски кмет Никола Атанасов посочва, че “през 1922 г. в града и околията върлува разбойническа банда, която под покровителството на тогавашната дружбашка власт си поставя за цел да избие всички ония честни граждани, които те смятат за свои политически противници”. Организационното разузнаване установява, че е съставен “черен списък”, който е започнат да се изпълнява – убит е заслужилият в турско време околийски войвода Илия Тетимов – Заяка.
“Мирните граждани”, заплашени от убийство, напускат града и намират “прибежище” в околийската чета под воеводството на Д. Балкански. Това са Стоян Филипов, Илия Попиванов, Н. Атанасов, Илия Ив. Гавалюгов (Стефанин), Димитър Устанлиев и Аврам Личков. В четата влизат “момчета от Мелнишко и от Западна Македония”. Из Неврокопско се подвизава и нелегалната група на Михаил Скендеров. [72]
На 4 септември 1922 г. край с. Долно Дряново става престрелка между автономистката чета на Д. Балкански и няколко полицейски стражари, които отиват за с. Сатовча. Пада убит Никола Милев и е тежко ранен Атанас Ласин, който по-късно умира. И двамата са стражари при Неврокопското околийско управление. Убит е четникът Вангел Андонов (Керенски) от с. Лозеница, Мелнишко. Заслепени от ярост и чувство за мъст, по заповед на околийския началник стражарите изравят трупа на убития четник от гроба в с. Долно Дряново, отрязват главата му и Тодор Игнатов я натъква на ножа си, като се гаврят с нея по пътя за и в самия гр. Неврокоп. [73]
Още същия ден от Неврокоп е изпратена въоръжена експедиция, състояща се от една рота войници, стражари и контрачета заедно с помощник-околийския началник Григор Милчинов. Започнати са веднага “обиски из къщите в с. Долно Дряново и Крушево да търсят скрити автономисти и да изземат оръжието на селяните”. Извършени са “грабежи и други престъпления”. [74]
Напрегната става атмосферата особено след пристигането на земеделските наемници – федералистите. В края на септември и началото на октомври 1922 г. те намират убежище в Неврокопско и Петричко. [75] Околийският началник и контрачетниците федералисти, командувани от Тодор Паница, непосредствено след общинските избори в Неврокоп от 1 октомври 1922 г. извършват насилия над политическите си противници и са в помощ на компрометираните правителствени кандидати. [76]
Не помага нито миролюбивата позиция и предупрежденията на полковник Гащаров, началник на войската и жандармерията в Петричко, нито искреното човешко доброжелателство на Христо Димитров, окръжен управител в Петрич, който в лично писмо до Ст. Филипов, Ил. Попиванов, Д. Устанлиев, К. Филипов и Ил. Иванов на 8 октомври 1922 г. обещава съдействието си за тяхната амнистия и връщане на интернираните им семейства. [77] Видните функционери на БЗНС Димитър Кемалов и Петър Ангелов, водачи на сдружените земеделци в Неврокоп и Св. Врач, са за решителни мерки срещу ВМРО и за налагане престижа на властта със сила. [78]
Всички съгласувани действия на правителствената администрация с членове на т. нар. Вътрешна македонска федеративна революционна организация в Неврокопско са възприети от ВМРО като предизвикателства и “преливане чашата на търпението”. За да накажат противниците си и да защитят своята чест, нейните дейци са готови да наложат властта си в Неврокоп и околията. [79] Така се стига до Неврокопските събития от октомври 1922 г., които са засегнати в научната литература и подробно осветлени напоследък от В. Василев. [80]
На 16 октомври 1922 г. завеждащият Серски революционен окръг Ал. Василев и неговият секретар Г. Атанасов (Вангел Петров) начело на окръжната чета, три чети, повикани от Егейска Македония, четири чети от Петричко и на милицията от Мелнишко и Неврокопско, превземат града. Публично са екзекутирани 12 души. [81] По този начин федералистите са лишени от важна база. Автономистите получават ключа към “вратата за Драмско”, а ВМРО окончателно налага властта си в целия окръг. [82]
В земеделските кръгове отдавна възприетата оценка за “изпълняващата външни поръчки ВМРО” сега придобива нови очертания. Вярва се, че “България може да издъхне пред Петрич”, тъй като от този окръг “се рекрутират конспиративните колони на Конституционния блок”. Затова в позива от декември 1922 г. на т. н. федералисти се внушава същата пресилена теза за изпълняваните от “лъжеавтономистите” върховистки задачи. [83]
Всъщност акциите на ВМРО в Неврокоп и Кюстендил (4 декември 1922 г.) са самостоятелно дело, обективно благоприятствуващо опозиционната дейност на формиращите се антиземеделски политически сили и групировки. Както извънредното обособяване на ВМРО в Петричко, така и накърняването на държавния суверенитет при Неврокоп и Кюстендил, протичат в условията на остра партийна борба и като цяло имат отрицателни последици върху международния престиж на България и нейното вътрешно морално-политическо единство. [84]
Символичното държавно присъствие в Българския Югозапад, военното поражение на Гърция от кемалистка Турция и очакваното поставяне на тракийския въпрос, са обстоятелства, които засилват настроенията за автономизиране на Македония. Македонските бежанци в България са обхванати от илюзорната нагласа за разширяване географския обхват на своебразното автономно пространство. Неврокопският успех се възприема като рубеж за овладяване подстъпите “към Сяр, Драма, Демир Хисар и на запад даже”. Такава е посоката и на автономистката агитация, която М. Монев и Ив. Караджов водят сред изпратените войници в Горноджумайско. Убеждението на двамата съратници е, че движението в Петричко има за цел свободата на Македония, а няма антибългарска насоченост. [85]
След неврокопските събития държавната власт в Пиринския край съществува формално. Всички замисли против ВМРО се разгадават в зародиш от нейните верни членове, добре играещи ролята на “лоялни държавни служители”, а неразумните акции на майор Никифоров срещу автономистките чети се оказват абсолютно безуспешни. [86]
Членовете и съмишлениците на спомагателната организация възприемат Ал. Василев и Г. Атанасов като основни ръководни фигури в окръга. “Героите” от Неврокоп не крият самочувствието си и по повод на последвалите кюстендилски събития окръжният ръководител прави следното характерно за него изявление: “С това си действие ние искахме да докажем на цяла България, че македонските автономисти могат да действуват и в старите предели. И мога да ви кажа с най-голям жест, че скоро ще бъдем в Солун”. [87] Неговият приближен о. з. Г. Атанасов се изкачва бързо в организационната йерархия. Автор на тройното убийство в софийското кафене “Панах” [88], четник в Македония, специален пратеник на ЦК в Петричко, от есента на 1922 г. той започва да се подписва като “секретар на завеждащ окръга”.
Двамата лидери притежават самочувствие в излишък, те не желаят да се съобразяват с изискванията на подписаните от Т. Александров “Временни наредби”. Това важи особено за Г. Атанасов, който става автор на уникално бумаготворчество – окръжни, наредби, инструктивни писма, записки и т. н. Така например на 8 декември 1922 г. той изпраща до околийските ръководни тела и нелегалните групи в окръга безполезното и абсюлютно непригодно “Упътване за съдебните органи на ВМРО в частите от Македония, които са под българска власт”. [89]
Властността, честолюбието и амбициозността у А. Василев и Г. Атанасов, особено след неврокопското нападение пораждат редица “признаци на сепаратизъм” в дейността на спомагателната организация. Именно те с течение на времето формират у Т. Александров, не по-малко чувствителен и ревнив към всякакви домогвания за организационна власт, недоволство и съмнение спрямо двамата работници в Петричко.
Дейците от Серски, Струмишки и Солунски революционен окръг искат да имат по-голяма свобода на действие. Представителите на революционните околии Кукушко-Поройска – Хр. Медникаров (Билев), Солунска – Ат. Маджаров (Унгарски), Петричка – М. Попов (Лев), Горноджумайска – Гаврил (вероятно Ар. Манасиев), Разложка – Й. Вапцаров (Адамов) и Изворски, Мелнишка – Г. Манолев (Пирински), Демир Хисарска – Ат. Попов (Венизелос) и Серска – Хр. Ковачев (Самински), в присъствието на А. Василев и Г. Атанасов провеждат събрание за учредяване на Временен окръжен революционен комитет. [90]
В монографията си К. Палешутски пръв въвежда в научен оборот учредителния протокол и обръща внимание върху последвалата кореспонденция на Т. Александров с Ал. Василев и Г. Атанасов като важно свидетелство за появата и нарастването на взаимното разочарование между двете страни. [91]
Бележките на Т. Александров върху протокола и писмото му от 12 декември 1922 г. говорят ясно за различните позиции. Несъгласието на Т. Александров е продиктувано от нарушаването на правилника, в който няма изричен член за такава изборна процедура. Той не утвърждава подписания от делегатите протокол. Неговото решение е мотивирано от обстоятелството, че само придържането “в духа на правилника” прави дейците на ВМРО “необорими морално”, а и не трябва да се дават поводи за незаконни деяния, защото “утре в Петричко [Т]Паница – Стою[Хаджиев] – [Ал.]Буйнов могат да свикат също такова събрание”. Членът на ЦК изразява пълно доверие в двамата “доказали чрез досегашната дейност беззаветната преданост към народната кауза” и ги моли да спазват организационния правилник в сила от 1908 г. Другата страна пък основателно е убедена, че не всички техни мерки ще бъдат според правилника, защото той няма нищо общо с действителността в Петричко. [92]
Прави впечатление, че Ал. Василев и Г. Атанасов, а и останалите членове на ВМРО в окръга, нямат самочувствието на регионален тип личности. Те имат намерение да организират атентати в “Гръцка и Сръбска Македония” , засягащи интересите на европейските сили и техните поданици, да проникнат по-дълбоко в Македония – в Тиквешко, Гевгелийско и Воденско, по сръбско – гръцката граница. Предлагат превземането на гр. Сяр по време на Лозанската конференция на Великите сили, изказват се за съгласувани действия с Фуад бей в Тракия, поставят въпроса за недоволство у Протогеров от нападенията в Неврокоп и Кюстендил, т. е. за взаимоотношенията с ЦК, за свикването на общия конгрес и т. н.
Писмата на Т. Александров са знак на уважение и доверие към Ал. Василев и Г. Атанасов. Той им съобщава мнението си не само за неуредиците и мерките за отстраняването им, но и по други важни събития и идеи. Относно Протогеровото недоволство той не е информиран, но известява за връчения меморандум на ВМРО чрез сигурно лице на италианския фашистки водач Бенито Мусолини и британския министър на външните работи лорд Кързон. Въз основа на изпратеното писмо на Ал. Протогеров от Рим до Т. Александров те научават за участието на България в Лозанската конференция, за антигръцката съпротива на турските националисти и по други въпроси. [93]
Дискусията между ръководителите на Петрички окръг и Т. Александров продължава в писмена форма няколко месеца, [94] като в крайна сметка различията не се изглаждат, а напротив – се задълбочават.
Успоредно с повсеместното възстановяване на структурите на ВМРО, в ЦК постъпват и първите оплаквания за “невъобразимите тежести”, на които е подложено населението от “нелегалните групи, или отделни войводи и четници”. Част от жителите на Пиринска Македония, познавайки добре традициите на предвоенната революционна дейност и изпитващи последиците от тежката стопанска криза, реагират остро, когато отделни дейци явно злоупотребяват с организационния си статус. Те не харесват храната, давана им от хазяи и десетари, а искат да им се готвят кокошки, прасета, разни сладка, баклави и др. , принуждават хазаите по всяко време да им купуват кашкавал, спиртни напитки. “Революционните кадри” нанасят побои без причина на невинни хора и събират принудително пари за “луксозни галоши”. Трети пък за сметка на ВМРО “поставяли златни зъби” и т. н. [95]
Чрез окръжно Nо 360 от 10 февруари 1923 г. , от страна на Т. Александров се прави опит да се въведе по-опростена и ефективна съдебна процедура. Започва прилагането на временна наказателна таблица за “разните видове престъпления или нарушения на организационните наредби”. [96]
Тодор Александров, сам обладаващ висока революционна нравственост и фанатична преданост към святото дело, констатира тревожно, че тези прояви създават “натегната атмосфера”, излагат “името и престижа на организацията и се отчайва населението от посоката за изпълнение Правилника и наредбите на ВМРО”. На 27 март 1923 г. уважаваният ръководител подписва Окръжно Nо 408. Наредено е околийските чети да се подчиняват в боево отношение чрез завеждащ окръга на ЦК на ВМРО, а по отношение другата организационна работа – на околийските ръководни тела. “Околийските чети трябва редовно да обикалят околиите, за да поддържат духа у населението, да бдят за прилагане наредбите на Организацията, да преследват всякакви врагове на ВМРО и пр., а не да стоят по цели седмици и месеци на едно място, дето е по-удобно – там”.
Окръжното е не само практическо ръководство за действие, но и своеобразен кодекс на четническия морал.
Нелегалните могат да употребяват спиртни напитки “умерено, ако хазаите им поднесат сами”. Забранено е на войводите и четниците да събират организационни данъци от населението, “за да си купуват каквито и да било потреби”. Не е разрешено овластени от ВМРО лица “да разглеждат частни дела и спорове за ливади и ниви, за неплатени дългове и полици, за покупко-продажба и пр.” На войводите и четниците се препоръчват другарски обноски един към друг, прилични братски отношения към селяните. Забраняват се псувни, лоши думи и епитети, побоища без мотивирано решение, убийства без надлежна смъртна присъда, освен в случаите, предвидени от Правилника и изброени в окръжно Nо 360. [97]
Организираното население в Пиринския край се оплаква и от тютюнотърговците. Те не само че не дават навреме кредити срещу ангажирания тютюн от миналогодишни реколти, но и вдигат готовата продукция, без да се уговарят цените. Алеко Василев и околийските ръководни тела са поканени “да следят пазарните цени на тютюните в съседните окръзи и в по-далечни страни” с цел строг контрол върху опитите на търговските фирми да ограбват труда на дребните тютюнопроизводители. Т. Александров предлага да се съставят комисии от “компетентни лица, които да определят възможните средни цени на тютюна при прилична печалба за търговците”. Според него чрез тези мерки населението на Петрички окръг трябва да се убеди, “че Организацията няма да позволи никому да ограби неговия труд”. [98]
Нетърпимо е положението на бежанците в Петрички окръг. Корумпираните местни власти не успяват да решат този важен проблем. На 20 декември 1922 г., по препоръка на земеделските депутати Георги Йорданов, Никола Хайдуков и Димитър Илиев, със знанието и на Ал. Василев и с надеждата за умиротворяване на окръга, Р. Даскалов назначава за окръжен управител дееца на предвоенната ВМРО Сребрен Поппетров. [99] Неговите първоначални наблюдения са тревожни. Не само че бежанските закони не са изпълнени и приложени, а се стига и до истинска “кървава омраза” между придошлите буйни, безстрашни българи и местното население, слязло от планинските райони и “заграбило имотите на избягалите иноземци”. Извършени са явни несправедливости при раздаване на безстопанствените имоти на бежанци, безимотни и малоимотни членове на организацията. “За да не се оставят последните да гладуват”, чрез тайно окръжно от 10 април 1923 г. Ал. Василев, околийските ръководни тела и войводи са задължени от Т. Александров да вземат строги мерки. [100]
Усилията са насочени срещу опитите да се изнудват бежанци, малоимотни и безимотни, с фалшиви документи за собственост. Забранена е спекулативната търговия на обработваема земя, както и закупуването на недвижими имоти от лица, живеещи в “Стара България”. Подписаното от Т. Александров своебразно постановление цели максимално бързото и социално справедливо уреждане на трудния бежански въпрос в Петрички окръг.

Библиография:
71. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 56; Дешифриран магнитофонен запис от разговор със Стойко Илиев Димовски, р. 1903 г. в с. Игуменец, махала Учкунци. Баща му е убит от сръбските чети, а той за да се спаси през 1927 г. бяга от Югославия в България. Понастоящем жител на гр. Сандански, ул. Солунска, № 16.
72. ДА–Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 33, л. 21,35, 40, 42, 44.
73. Пак там; Кр.Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи за дейността на ВМРО и Т. Александров, 1922-1924, Известия на военноисторическото научно дружество(ИВИНД), т. 49, С.,1990,с.215-216.
74. ДА–Благоевград, ф. 137к, оп. 1, а. е. 33, л. 21, 35, 40, 42, 44.
75. Чехословашки извори за българската история, т. І, С.,1985, с. 174-175.
76. В. Василев, цит. труд, с. 176-177.
77. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 398, л. 11; В. Василев, цит. труд, с. 176-177.
78. В. Василев, цит. труд, с. 177.
79. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи…, с. 215.
80. В. Василев, цит. труд, с. 175-197.
81. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 59; ДА–Благоевград, Сп. 613.
82. В. Василев, цит. труд, с. 181 и сл.
83. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 430, л. 15; ф. 396, оп. 2, а. е. 53, л. 1.
84. М. Йонов, Българската армия като държавна институция след Първата световна война, С.,1995, с. 134; По-подробно за Кюстендилската акция в: В. Василев, цит. труд, с. 198-210.
85. НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2588-2591; ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2675, л. 71; Ст. Трифонов, Българското националноосвободително движение в Тракия, 1919-1934, С., 1988, с. 102 и сл.
86. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 60, л. 2-17; а. е. 1, л. 2; а. е. 2, л. 1-9; ф. 1943, оп. 1, а. е. 20, л. 1, 6-15.
87. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 30, л. 8.
88. НБКМ-БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2342; В. Василев, цит. труд, с. 182. На 6 януари 1922 г. Г. Атанасов убива петричкият окръжен управител Васил Славов, началникът на VІ столичен полицейски участък и един полицай.
89. Исторически музей/ИМ/–Благоевград, Инв. № 2:2/821; 2:2/822; 2:2/824; 2:2/844.
90. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 179, л. 9-10.
91. К. Палешутски, Македонското освободително…, с. 119-122.
92. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 179, л. 9-10; Св. Елдъров, Правилникът на ВМОРО от 1908 г. , сп. ВИС, кн. 3, 1986, с. 188.
93. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е.77, л. 1-2, 3-4, 6; ф. 1909, оп. 2, а. е. 387, л. 4; По-подробно в: Ил. Димитров, Българо-италиански политически отношения, 1922-1943, С., 1976, с. 48 и сл.; S. Troebst, Mussolini, Makedonien und die Machte, 1922-1930, Die Innere Macedoniche Revolutionare Organisation in der Sudosteuropapqlitik des faschisten Italien, Koln, Wienq 1987, p. 42, 84, 96; В. Василев, цит. труд, с. 39 и сл.; Д. Митев, Генерал Ал. Протогеров във фокуса на Интелиджънс сървис, сп. ВИС, кн. 5, 1991, с. 155-186; Външната политика на правителството на БЗНС, ноември 1919- юни 1923, Ал. Стамболийски, документално наследство, С., 1979, с. 199-212,243,266, 302-304.
94. К. Палешутски, цит. труд, с. 122.
95. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 7.
96. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Непубликувани документи…, с. 222-224.
97. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 7а-7б.
98. Пак там, а. е. 2, л. 12; Д. Гоцев, цит. труд, с. 109-111.
99. В. Василев, цит. труд, с. 238 и сл.
100. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 14; 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С. ,1999, с. 431-436.